kemper-club forum

[loveforever]

Спряхме там за кратка почивка. Който иска да хапне или пийне нещо, някое и друго селфи с незабавно тагване в мрежата и разбира се снимки на върха, който примамливо ни зовеше към себе си. Ей там някъде горе на тези зъбери трябваше да се покатерим.



В хижата и наоколо кипеше буна дейност. Всички се стягаха за атака нагоре. Освен нашата група и още двама-трима души всички останали бяха спали на хижата и съвсем бодри и пълни с енергия хващаха пътеката нагоре. Отпочинали и ние последвахме примера им. Нататък красотата продължаваше да ни залива с пълна сила.







Лека полека терена се оголи и премина в нещо като сипей









Вървим нагоре, а камънака става все повече и повече, че за гарнитура започнаха да се появяват и облаци.













Бъхтим нагоре, пътеката сякаш край няма. След хижата трябва да качим още около 1000м, а това сякаш все не наближава. Вистотомера на Жоро все не показва да напредваме както ни се иска. Уж движим нагоре, а показанията са сякаш тъпчем на едно място.


_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Хм, не изглежда да е толкова красиво като нашето си, нито пък толкова трудно. Нататък какво ли ще бъде?

[loveforever]

Красотата е доста индивидуално и специфично понятие. Тя доста зависи от погледа и вкуса на наблюдателя. За един безкрайната морска шир е прекрасна и вдъхновяваща, а за друг е просто поред ната скучновата гледка. Аналогични примери може да се дадат за най-различни природни дадености, нямащи нищо общо помежду си. Лично за мен всяка една природна форма притежава някакво неподражаемо излъчване на чар и великолепие.

За мен дори, тук сред каменистите и еднообразни чакълести склонове, наподобавящи огрона каменоломна усещането бе вълнуващо и положително. Комбинацията от огромни купища натрошена скална маса нашарена на места с тревно зелени краски и закачливо показваша се изпод ефирната пелена от преминаващите облачета беше красива и забележителна.



А за огромното разнообрази от най-различни планински цветя кацнали тук-таме мога само да въздишам.





И понеже стана въпрос за трудността, лично моето мнение е че маршрута не е труден. Намирам го за доста дълъг и изтощителен, на места си беше определено опасен, ако не му се отдаде нужното внимание и предпазливост, но като трудност мисля че не изисква някакви специални човешки умения.

И така след като успяхме да изпъплим по полегатата пътека на големия каменист склон стигнахме до връх Скала, който се явява нещо като кръстопът на маршрутите към върховете Сколио и Митикас.



Хребета, който тръгва оттам води напред към връх Сколио, а в дясно от него има пропаст от другата страна на която за зъберите на Митикас.





Ей там някъде в мъглата е нещото до което сме решили да отидем. Не го виждаме, но маркировката и част от хората на около казват че митичния връх с крие там.



Отмаряме малко, а дребните удобно са се настанили в импровизираното укритие от камъни където вятъра не е така осезаем.



Някой сандвич, малко вода и отново напред. Пътеката продължава надолу:


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Мушкаме се по импровизирания улей



и полека лека започваме да лазим по камъните напред.



Хората които питахме казаха, а и от наши приятели ходили до Митикас знаем, че от тук до върха е около час време. Да обаче на мен някак все не ми се вярваше , че това е точно така. Мислех си че е преувеличено докто не го пролазих.



Е, наистина си е час време, повишено внимание, очите на 16, че гледам и за себе си, а и за вече порасналите дребни, които са с нагласата, че много могат и знаят, но от време на време макар и рядко им се случва и да недооценят нещо. Ей, точно от такива моменти най се притеснявам. Защото на това място възможности за грешка просто няма - миг невнимание, една неуверена стъпка, или недооценен баланс на тялото и за секунди ставаш на кюфте някъде там долу в далечината.



Вътрешно човек си казва - още малко, да минат еди тези камъни и нещата ще станат по-добри. Да ама колкото повече напредваме положението става някак все по-хард.





Разбира се това не пречи на фотографския ентуциазъм.



Макар не всеки да мъкне клатещо се гюле на врата си, то разполага със друго подходящо средство за увековечаване на камънака. А гледките на места наистина са внушителни.










_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

След поредната порция придвижване на три опорни точки



стигаме до симпатичен завой или по-точно обикаляне на отвесен камък.



Самия камък не е нещо кой знае какво, но забавата се дължи на факта че под него почти няма къде да се стъпи. Добре е че има сложено метално въже за което човек да се придържа, защото без него малко липса на сцепление с камъните и си се хлъзнал по пързалката при което без проблем ще се дотърколиш до хижата, намираща се на има-няма километър по-долу.



Още малко зъбери, катерене и тем подобни







и заветния връх е достгнат.




_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Правим кратка почивка, малко селфита и снимки на околните каменни структури





и представители на местната фауна



и върховете отстреща



Записваме се в книгата с посетителите







и хващаме по обратния път. Съвсем скоро, още преди за сме стигнали металното въже се засичаме с поредната порция ентусиасти, които за разлика от нас са доста по-подготвени в техническо отношение - въжета, каски, водачи ...





Само на разбрахме как точно ще им помогне въжето на навързаниете като на броеница туристи, при положение, че те видимо нямаха никакви умения за боравене с подобно средство и основно се уплитаха в него. Изчакахме в удобно уширение да се разминем и полека-лека заехме поза лазене по задни части за прминсване по обратния маршрут.





На по-нормалните места даже и позирането се получава.






_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Обраното пълзене е горе-долу пак около час. Само дето вече е леко слизащо което според мен го прави малко по-трудно. Уж минаваме по същите зъбери а ми изглеждат някак различни.







Когато пък някъде помежду пухкавите къдели успее да се прокрадне слънцето всичко сякаш грейва.









На връщане забелязахме една паметна плоча. Точно преди пет години на същата дата 20.07.2014 на това място завинаги в лонoто на планината е останал 59 годишния Георгис.





Самотно цветенце растеше точно под плочата и някак приканваше към размисъл, почит и внимание.



Доколкото успях да разбера написаното на плочата би трябвало да казва "Остана като орел свободен"
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Разбира се, че красотата е нещо много субективно за всеки, но нашето си е наше и трябва да си го хвалим. Иначе видно и гръцкото никак не е лошо.

Поздравявам цялата група за успешното изкачване без да я награждавам с питиета, че някой може да го счете за плагиатство.

[loveforever]

Още малко катерене назад по маршрута и отново сме на Скала. Някакви туристи току що пристигнали се оглеждат за да видят какви са възможностите за продължаване от тук нататък и след само няколко погледа надолу хващат обратния път. Жоро пък си харевса някакъв грък, който има твърда мотивация да стигне до върха. Ще го спасява от прегрешение, разбирай убеждава го да се откаже от преминаване през чакълестата урва, може би защото изглеждаше леко наивно и несериозно. Така и не разбрах какво точно провокира това негово действие, но то така и не даде резултат. След няколко учтиви примигвания и дружелюбна усмивка гръка се впусна надолу по камънака, а в последсвие даже ни настигна и сподели, че съвсем нормално е достигнал върха.

Доста път ни чака надолу затова почти не почиваме, а почваме направо да спускаме по наклонената пътека. Уж ни беше зор да го катерим, а сега зора надолу като че ли е много по-голям. Много скоро всички по-големи стави на телата ни започват все по-осезаемо да напомнят за съществуването си, а с времето това напомняне започва да придобива и все по-натрапчива и болезнена форма.



Камънака наоколо си е все същия. Обсъдихме по няколко пъти каква ли би била картинката наоколо ако предприемчиви люде бяха боцнали един лифт, а Мариана не спря да недоволства срещу елините и всички техни последващи потомци, че не са зачели боговете подобаващо. Според нея е крайно неуважително и неприемливо при наличието на такава пространна митологичеста общост, с всичките и следствия, на най-забележителното и култово място да няма въздигнат поне един монумент от мрамор. В хода на разговорите ни се установи, че това трябва да е не просто някакаво си парче скала или паметник, а храм издигнат според всичките му там изисквания и канони, с нужното величие и респект, да има дванадесет трона - по един за всеки бог, задължително да бъде с огромен и внушителен олтар пред който низшите да се прекланят и да молят за прошка и милост.

Въпреки, че е късния следобяд все още се разминаваме с ентусиасти движещи в обратна на нашата посока.



Спускайки се под нивото на облаците пейзажа започва да изглежда не чак толко суров, да се появяват импровизирани каменни пейки, на които с удоволствие посядаме за отмора.







За ставането след това хич не искам да си спомням - все едно краката ни са изработени от олово и току що някой ги е разпарчетосал, а мускулите и идея си нямат как точно да ги съберат и задвижат.

Лека полека стигаме гористата част на склона,





Боби поляга на всяко по-заоблено дърво. И това не защото му има нещо, а от скука.



Буйната му тинейджърска кръв кипи и хич не му е кеф да се влачи бавно по трасето с някакви старци, но понася това стоически и толерантно се движи с нас изчайвайки ни периодически.

Слънцето вече е паднало доста ниско, но дава възможност за някоя и друга симпатична снимка наоколо.









Към шест часа най-после се добираме отново до хижата Refuge A.



Въпреки, че трасето надолу е съвсем нормална планинска пътека, разстоянието от 9км и 1000м денивелация ни изглежда сериозно плашещо. В коленете под капачките ни вече сериозно растат кактусчета и изобщо не е ясно как ще успеем да се доберем до кемпера. Все пак почиваме едни 15-20мин. Попълваме енергийните запаси с каквато храна е останалата за сметка намаляване тежестта в раниците и почти против волята си тръгваме надолу. Нататък мисля че времето, разстоянието и височината са подвластни на някакво необяснимо пространствено изкривяване. Уж вървим, а не напредваме, уж слизаме, а висотомера показва все същите цифри. Времето пък сякаш лети двойно по-бързо. Така се мръкна, после съвсем се стъмни, а по едно време пак извадихме челниците. В един момент най-важния ни стремеж бе да успяваме да се движим заедно, защото липсата на подобно нещо автоматически водеше до забавяне на крачката, спиране и еретични помисли за прекарване на нощта сред гората. След незнам си колко подобни колебания най сетне след още 4 часа вървене успяхме най-накрая да се доберем до заветния паркинг на който кемпи послушно ни очакваше.

По от преди Жоро имаше разни идеи за това как ще слизаме с кемпера, къде би могло да се настаним за спане и как евентуално на следващия ден да плажуваме. Сега целите са доста по-простички - да се доберем до вътрешността на кемпера и безпаметно да се разтечем.

Осмисляйки цялото ни преживяване сме доволни от постигнатото и в същото време особено благодарни за това, че завършихме мероприятието живи и здрави, че късмета бе на наша страна и въпреки многото ситуации в които нещо би могло да се обърка това в крайна сметка не се случи. Някак доста плашеща бе равносметката, че особено в края сме били на предела на възможностите си и че въпреки успешния изход за хора като нас това не е най-добрия начин за провеждане на подобно мероприятие. Имам предвид това да се атакува върха стартирайки от паркинга и с последващо връщане пак там. Не казвам че не е възможно, а че за хора с физически възможности като нашите по-разумно би било прехода да се раздели на части с две междинни преспивания на хижата.

Всяко предизвикателство в което човек влиза и което бори носи своята мъдрост и ние определено извлякoхме своята поука. Мисля, че за в бъдеще това ще ни е като обеца на ухото, ще бъдем с една идея по-зрели, по-разумни и доста по-прецизно претеглящи ситуациите.
_________________
Магия в лилаво

[СандрЕли]

Не знам дали знаете, но навремето, гърците за да вземат първенството на Мусала, са строили купчина от камъни на върха за да преодолеят няколкото метра разлика! Така съм чул! Добро мероприятие или както казват хората, всеки е башка луд, но за мен от моята гледна точка, да лазиш по тоя пущинак си е чисто необмислено действие, но затова в света има предизвикателства и хора, които да ги преодоляват иначе света щеше да е много скучен! Напред, към следващите препядствия!

[loveforever]

Саше, нали има приказка "Казана дума хвърлен камък"
Та и ние - като сме казали че ще ходим и ... трябваше да идем. Пък и нали "Луд умора нема, а само се поти." та ...

Иначе малко по-горе показах купчинката с камъни дето я имаше на върха. Видя ми се доста невзрачна - няма и метър. Ей я пак:



Ей го и самия връх:



Мусала е по-висока от Митикас с 7-8 метра(него някъде го дават 2917, другаде 2918). Самият връх представлява тесен гребен с ширина не повече от 3 метра и пропадащи от всичките му страни пропасти. Лично на мен хич не ми се видя горе да има площ върху която да може да се дигне купчина и да бъде по-висока от тези 7-8м разлика.
_________________
Магия в лилаво

[СандрЕли]

Легенди всякакви!

[Роси и Стоян]

Браво семейство Рибарски.

Дани снимките ти, както винаги са уникални, все едно и аз там на ръба на пропастта. Тръпки ме полазват, само като ги гледам от екрана, а на живо ще еее... нямам думи. Така трябва, човек да си поставя цели, да ги гони и осъществява. А когато си там на върха, забравяш за умората и в душата ти остава само удовлетворението от постигнатата мечта.
Пожелаваме ви късмета да е винаги с вас и не спирайте да сбъдвате мечтите си .