kemper-club forum

[loveforever]

Независимо от семплата и еднообразна архитектура Матера има своя чар и неподражаем дух. В цялата тази простовата и някак архаична визия всяко различно или самобитно нещо изпъква много по-силно, като произведенията на Дали или например саксия с цъфнали петунии.
Чудесно място за романтика и приятни разходки, особено нощем.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Толкоз и за красивата Матера. Сега оставяме големият метален ключ от старинния град и потегляме … да снимаме филмите си в Белите градчета на областта Пулия: Остуни, Чистернино, Мартина Франка и Локоротондо.



Няма да ги бавим много, а само пътьом ще спрем и ще се разходим в центъра на всяко, като времето въобще не е фиксирано и отредено за нещо конкретно.
Пътят до там е незначителен като разстояние, но пък хич не е в добро състояние и прави пътуването бавно. Отделно и небето е някак намръщено, без никакви признаци за подобрение, което създава усещане за още по-бавно придвижване. Някакъв рехав дъждец, ту се появява, ту изчезва и допринася и той за мрачността на картината. Две неща обаче няма как да не се забележат въпреки сивите облаци:



Сравнително големи пасища около пътя и всеки парцел дори в дълбочина е ограден от каменни зидове високи поне метър. Сигурно много камък има под тази зелена морава, че да им стигне на месните да ограждат имотите си километри наред. И това естествено не е в населените места, а много извън тях.



Второто от нещата е, че към някои от имотите има малка селска къщичка, като нашите по селата, но тук са от онези типичните за региона, наречени трули.





Още сме много далеч от онова градче, което цялото е с такива къщички и което със сигурност ще посетим, но явно някогашното влияние да се строят точно тези каменни постройки и тук е осезаемо. Дори толкова, че няма имот в който къщата да е някаква друга. Това обаче са много стари постройки и видимо някои от тях са запустели, като собствениците им са ги оставили в ръцете на природата. Други пък точно обратното – такава грижа се полага за тях все едно току-що са построени.



От белите градчета първо по път ни се изпречва градчето Мартина Франка и веднага се вклиняваме в него. Буквално.

Спиранията на такива места особено с кемпер не са най-лесното нещо, но почти винаги има и подходящи паркинги. В случая също - 40.701302,17.344000. Този го намерихме веднага и е подходящ дори за дълги каравани, но не и в събота сутринта, когато точно на този паркинг се разгръща голям зеленчуков пазар.
Няма как да знаем къде и кога е пазарният ден на всяко селище, а и дори да знаем едва ли това би променило нещо, затова с малко повече късмет наистина се вклиняваме между два микробуса разпънали сергиите си. Малко след нас пристигат още два буса и ни блокират изхода, разтваряйки и те сергиите си. Нищо, ние пък още няма да излизаме и после ще му мисля как точно ще стане това. А и живата охрана е нещо хубаво за къщата ни.
Така зарязваме кемпера на пазара-паркинг и се отправяме към центъра, който е на някакви си 5-10 минути пеша.

Мартина Франка не е доста голям и обикновен град, който нямаше да блести с нищо особено ако не беше историческият му център. Той е само на няколко пресечки от паркинга ни е едно истинско бароково бижу с красиви бели сгради и криволичещи улички. Започва с един познат ни от Матера лабиринт, но малко по-малък и разбира се в цвят бяло. И колкото по-бели стават къщите толкова по-близо се озоваваме до центъра.



Колкото и да е странно точно горните къщи са едни от най-старите в града и реших, че са нещо като емблемата му след като постоянно ги снимат и рисуват.

Архитектурата на пръв поглед също изглежда доста странна, като къщите са строени плътно една до друга, често на по един етаж и само с по една стая. На покрива на всяка е забодена по една или няколко телевизионни антени, чиито кабели висят като простори между тях.



Белият цвят идва от варосаните фасади и съвсем не е случаен. Някога по тези места е имало много епидемии и варосването е било една от държавните мерки срещу разпространяването им. Днес също се варосват макар причината да не е точно същата, а по-скоро от традиционни подбуди.

Тесните улички и всевъзможните тунелчета, които свързват отделните кварталчета от по няколко къщи, правят придвижването по тях доста забавно и интересно. По тeзи улички разбира се не се движат коли, а само пешеходци и това е едно чудесно място за игри на криеница. Даже така можеш да се скриеш, че да не те намерят дълго време и дори да се загубиш наистина. А комбинацията от бели и почти еднаквите на вид къщи правят това още по-лесно.







Тези постоянно криволичещи и оплетени една в друга тесни улички съвсем не са изграждани без цел, а напротив. Това е била една допълнителна защита от нападатели, като местните можели да се скрият в тези лабиринти в случай на нападение, а преследвачите им просто се изгубвали.
Защо обаче има пътни знаци след като няма движение така и не разбрах, но пък може да е разрешено някога и при някакви условия.



Уличната настилка в бял град няма каква да е друга, освен бяла и това създава странното усещане, като да си попаднал в Рая. На места всичко е толкова чисто и бяло, че чак изглежда стерилно. Движейки се по тесните улици изведнъж се оказваме на нещо като малко бяло площадче, на което гордо се е изпъчила една от малкото високи сгради – базиликата Сан Мартино.







Точно до нея пък е часовниковата кула, но площадчето е толкова малко, че трудно биха се заснели и двете заедно.





Базиликата е изградена в стил рококо на мястото на някогашен параклис и е строена близо 40 години. Такива сгради не остават чужди от организацията ЮНЕСКО и през 2000 г. е обявена за паметник на културата.

[i

mg]https://i.imgur.com/UJdqzPRh.jpg[/img]





Уж не е много голямо градчето, но в него се помещава и друга много стара и интересна църква Санта Мария дела Пурита. Може и да не я изписвам правилно, но това не пречи на уникалността и на този храм.





Тези сгради са на особена почит в цяла Италия и не само, но тук някак са много поддържани и уютни, независимо колко са стари.







Толкова май му стига и на това бяло, та бяло градче, че и други такива ни чакат. А и започна да вали от онзи италианския дъжд, дето сам две капки върху главата ти могат не само да те намокрят, но и да те пребият със силата си. Такъв дъжд се появи от някъде, че напълно изпразни улиците. Само ние крачим на обратно към кемпера без въобще да бързаме, че чадъри разбира се нямаме, или поне не за всички, но пък и след порядъчно измокряне на никой не са му нужни. Дъждът обаче освен, че ни измокри целите е свършил чудесна работа, като е разчистил всички търговци на плодове и зеленчуци. Разменяме си мокрите и студени дрехи с топли и сухи и се изнизваме без особени затруднения от паркинга-пазар.

[ц&ц]

Много завладяващ разказ, прекрасно поднесена информация. Голямо беше удоволствието да прочета всичко това. Който го може, го може.
Благодаря за всичко поднесено. Много полезно за бъдещите пътуващи в тази посока и ние сме едни от тях и то много скоро.

[kvp155]

Продължаваме нататък, към следващото бяло градче Локортодондо, което е само на около 6-7 километра и още докато обсъждаме видяното в Марнтина на хълма срещу нас се появи и то.



Цялото е в дъжд и облаци, но там в него съм набелязал дори място за спане, в случай че замръкнем тук. Но пък в 11:30 сутринта по всичко личи, че ще се разминем с нощувка в Локортодондо.

Иначе паркингът е ето тук: 40.701302,17.344000 и е идеален за всякакви превозни средства.

Точно на него акостирахме в буйните води на мрачна Италия, но пък това е късмета на туриста – дъжд или слънце, едно от двете ще да е.
„Локоротондо“ означава кръгло място, заради някогашната си кръгла структура в която е бил изграден центъра на тогавашното селище. Иначе съвременното градчето никак не е кръгло и е известно още като „Бялата бонбониера“ на Италия. „Бяла“ е ясно защо, но „бонбониера“ трябва да е заради многото сладкарници, които произвеждат уникални фкусотии, от онези сладките, които ако имаш деца никога не остават за родителите им.



На партера в една модерна и разбира се бяла кооперация, която случайно се пада точно срещу паркинга се помещава една такава сладкарница. И нали е вече 12:00ч, а и по детски ние винаги започваме от десерта, та побързахме да си го вземем преди да са ни насилили с отвратителен „славянски гювеч“ или „кОчо мЯсо с Орис“ например.

Така, с голяма охота излапваме всичко и се отправяме на оглед към истинската „Бяла бонбониера“.
Учудващо, но щом оставихме кемпера и поехме към центъра се оказа, че точно от другата страна на този паркинг има друг, който вече е платен с автоматични терминали и дори няколко кемпера с немски номера вече го бяха заели. Всъщност това май никак не е странно, познавайки пословичната дисциплина на германците.
Дъждът пък видимо се смили над туристите и макар, че още е мрачно и мокро ни дава шанс да разгледаме спокойно старата част на Локоротондо. Тя се оказа съвсем близо, от другата страна на малка и китна зелена градинка, която комай е единственото нещо с различен цвят от белият.





И тук уличките са толкова тесни сякаш къщите всеки момент ще се потрият една в друга, а думата лабиринт може да се използва в пълния си смисъл. Пред всяка врата са поставени саксии с цветя и от почти всяка фасада висят такива. Явно на хората им липсва зеленината и това е единственият начин да си я набавят, но пък им се получава добре.







Къщите изглежда са варосани току-що и навсякъде е толкова чисто и бяло, че сякаш сме в операционна. Приятна тиха и спокойна атмосфера цари навсякъде из малките улички и заведения и няма нито един китаец! Това наистина е голяма рядкост и не е за вярване, но е тези бели градчета са единственото място на което ни ги срещаме въобще.





Има и някакви архитектурни елементи, представляващи малки каменни сводове, които свързват две срещуположни къщи, които така и не разбрах каква роля играят. Сигурно са нещо за заздравяване на конструкцията или друго, но точно това са елементите с различен цвят от белия, които придават различен облик на уличките.







Освен с „кръгло място“ и многото „о“ – та в името си Локоротондо го знаят и като „градът на балконите“. Горните арки не са към тях, но тук освен номерата на къщите, номера си имат и балконите. Къщичките пък са доста малки и дори е било голям лукс да имат какъвто и да е, дори малък, но балкон. Считало се е дори, че колкото по-издаден е бил балкона, толкова по-богати са били стопаните на къщата му.



Това пък не е бонбониера нито пък е пране, макар много да прилича и на двете. Нещо друго ще да е, което чудесно допълва приятната атмосфера и колорит тук. Изглежда някой все едно се е погрижил туристите да се чувстват така и заради тях е направил всичко това. Не е ясно, но едва ли е така след като зад всяка врата се живее и няма нито един дом превърнат в хотел, магазин или друго подобно.

Казваме си Чао с градът, чието име е вписано не случайно в Книгата на рекордите на Гинес, заради наличието на най-много букви „о“ в името си и продължаваме към следващия, който пък има само една такава буква.



Най-хубавото нещо на италианския дъжд е да не вали и той като че ли се съобрази с това. Вече повече от час не вали, а ние доволни продължаваме нататък към другото бяло нещо. То трябваше да е Алберобело, но според жената до мен сме имали време и за едно Чистернино, например. А и нали трябва да е само с едно „о“…
Имаме време имаме разбира се, как да нямаме, като тези бели градчета ѝ влияят изключително успокояващо, и дори мокрите отново деца не я дразнят вече. Нищо, че пак тя трябва да вади от долапите на кемпера 14-тия пореден чифт обувки и дрехи, и после да ги преоблича. По принцип това, както и всичката домакинска работа са мое задължение, като за един типичен мъж под чехъл, но днес съм много изморен и любимата ми се смили над мен.

До следващото бяло градче са още някакви си 10-на километра и макар да са в обратна на нашата посока с радост ще ги изминем, в името на това да видим още едно от белите емблеми на Пулия, а и нали вече преобухме децата.
Така лепим на телевизора името Cisternino и се отправяме към centro storico. Там трябва да са онези къщи, като бели бонбони от огромната бонбониера на Пулия. Че в покрайнините на всички градчета къщите им са съвсем обикновени и дори модерни, а ние не търсим тях.

[kvp155]

Разстоянието както стана ясно е прекалено малко и докато милата ми съпруга старателно търси по книгите, къде точно да спрем, то взехме че пристигнахме. И то баш в центъра.
Предварителното ѝ търсене за толкова кратко време не даде никакъв резултат, а импровизацията на място се оказа крайно неудачно решение. Водени от вечния стремеж да сме възможно най-близо до обектите ни за разглеждане вече може да се каже, че за първи път караме кемпера по истинска бяла улица. Усещането обаче не е странно, а е по-скоро неприятно и напрегнато, защото преди да се наврем в тези тесни еднопосочни улички никъде не видях знак, забраняващ или ограничаващ движението на превозни средства като нашето.
Това горното е много успокоителен факт, защото колкото и да изглежда тясно, то поне е ясно, че преминаването е възможно, стига някой да не е спрял където не трябва.

Така си мислех без да показвам на никой напрежението което ме е обзело, заради честите сгъвания на огледалата и концентрацията, която трябваше да имам. Иначе не е изключено да закача някой издаден старинен балкон или да ожуля фасадата на вековна постройка, с непредвидени последици за кемпера и за нея. Хубавото е, че заради почивния съботен ден и леко дъждовното време няма почти никакво движение. Така дори честите ми спирания за изтичване напред и оглед, къде и дали ще мога да се впиша в някакъв завой под прав ъгъл и какво има зад него се оказа, че не пречат на никой. Хубавите неща обаче винаги са привидни и заради същите тези почивни дни хората са си спрели колите пред вкъщи, което прави преминаването с кемпер много вълнуващо. Толкова, че ако някой местен се движи пеша по улицата, задължително забавя ход, спира и започва да ни гледа любопитно. В такива случаи веднага разбирам, че не сме си на мястото и гледам колкото се може по-бързо да се измъкнем невредими от там. Сега стана същото и добре, че след поредицата инфарктни заклинвания бързо и без инциденти се добрахме до нещо, като истински голям бял булевард.



Не е булевард разбира се, или пък може и да е бил преди няколкостотин години, не знам, но по-важното е, че ни даде възможност да си отдъхнем от теснотията. Аз де, другите не ги интересува изобщо и даже няма да ги взимаме с нас, че мястото на което спрях е леко забранено, и в случай на репатриране е добре после да си намеря децата вътре.



В това градче преди години един индийски гуру предрекъл, че само жителите на Чистерино ще оцелеят след края на Света и много хора побързали не на шега да се преселят тук. Краят на света така и не дойде или пък се отложи за по-други времена, но дойде нашето време да посетим това буквално изкъпано до бяло градче.





Цистерино или Чистернино е все тая, и е логично име идващо от думата цистерна. В областта Пулия няма реки и преди векове хората точно в цистерни са си събирали дъждовна вода, използвайки я за всякакви нужди. Как другояче да си кръстят хората града, освен на животоспасяващото съоръжение.
Чистернино казват бил един от най-красивите малки градове в Италия, акО и да е бял. Или пък точно щото е бял, не знам. Знам обаче, че разходките по тесните калдъръмени улички сред ослепително белите сгради е много приятно, когато са без деца.

Някога по белите варовикови плочи по които сега вървим са се разхождали гръцки заселници, които първи са дошли тук и сигурно даже са поставени от тях, но къщите със сигурност не са били техни. Не че не биха се съхранили до днес, но в онези римските времената на постоянни размирици и всякакви военни действия всичките къщи са били съборени и доста след това възстановени.



Като повечето малки градчета в района и това е строено съвсем спонтанно и без никакъв план. Просто към всяка вече построена къща се е прибавяла още една, после друга, после няколко и накрая цяло кварталче. Резултатът е един доста интересен и красив средновековен център, пълен със завладяващи алеи с арки и виещи се тесни избелени улици. Навсякъде е оградено от къщи с външни стълбища и с балкони обвити в цветя и характерните между тях малки дворове. Уникално е.







Цветята обаче се заключват … с катинар!



Макар и събота ние сме тръгнали към нещо дето никога не го заключват и то е кръстено на покровителя на града – църквата от 13-и век Сан Никола. Не знаем точно къде е, но пък е бяла и е в този исторически център, та ако повървим известно време няма как да не се сблъскаме с нея.

Сигурно всички помнят ослепително красивият и смел полицейски комисар Катани от култовата поредица „Октопод“. На времето не една жена беше полудяла по този супер герой, който толкова самоотвержено се бореше с мафията, че сигурно даже и жена ми е мечтала да се омъжи за него. Явно не е успяла щом се омъжила за мен, но пък една красива и 37 години по-млада италианска красавица е успяла, като е завела Микеле Плачидо точно в тази църква.

Това е било през 2012 година, но от тогава църквата е толкова популярна, че не се пропуска уикенд без сватбени церемонии и заради подобни тържества българските туристи не можаха да я разгледат от вътре.



Всъщност то май е по-добре, че току-виж ми се приискало да се оженя пак …



Българските туристи обаче са с кемпер и могат да останат дори до понеделник, когато сватбите се очаква да са по на рядко, но пък и тяхната програма е сгъстена почти като тази на младоженците, затова посещението се отлага за по-добри времена. Съгласен съм и с това предложение на жена ми стига да не поиска да опитаме изкусителното италианско блюдо от тукашната кухня: задушено пюре от боб с дива цикория. Да казват, уникално вкусно било, макар и въобще да не искам да разбера...

Е, не успях разбра, защото веднага обрисувах мрачната картина на липсващия ни кемпер от белите павета с всичките ни деца в него, но пък успокоих, че може като дойдем другия път да разгледаме църквата, тогава да пробваме и от световно известният боб, но вместо с цикория поднесен с голям телешки котлет и маринован свински джолан. Може и с макарони с чесън поръсени с лапад, но в отделна чиния, та да се изхвърлят по-лесно.

Нещо което също е характерно за тукашните земи са ето тези интересни и прецизно изработени лампиони, които прекрасно се вписват в бялата градска среда.
Не разбрах точно, но май са от някаква керамика и от всичките бели градчета ги срещнахме само тук.





На белите павета пък всичко е спокойно и даже кемпера си стои точно там, където сме го оставили. Сега обаче го яхваме и цепим мрака направо към трулите. На изпращане дори щракнахме една от Чистернино, където са няколко и съвсем не са популярни, но там където отиваме е точно обратното.



Наистина впечатляващо изглеждат тези къщички, особено щом си ги представя гъсто застроени една до друга, и така стотици, че дори хиляди. Е, може и да не е точно така, но няма как да се разбере по-сигурно без да се посетят на място.

[kvp155]

Да, да точно за приказното градче с малките каменни къщички става въпрос. Алберобело се казва разбира се и за него съм чел достатъчно кемпер посещения, а и се оказа, че властите тук никак не са безразлични към туристите с кемпери. Специално за тях са разрешили изграждането на доста места за паркиране и нощувка с големите машини. Това безспорно е една добра новина, че за Венеция и други подобни не може да се каже същото. Ние дори бяхме решили да разглеждаме каменните къщички с велосипедите и предварително си бяхме набелязали няколко удобни места за нощувка, но в крайна сметка се отказахме и затова сега сме се насочили към най-близкия до трулите кемпер-стоп. Така лепим на телевизора неговите координати и след миг сме точно там: 40.783001,17.233400.



Мястото се оказва наистина съвсем близо до трулите, макар достъпът до него да е по някакви тесни улички, по които се промъкваме много бавно и с надежда всеки шофьор да е паркирал колата си където трябва. Между другото макар и доста темпераментни италианците са много дисциплинирани и толерантни водачи, и дори по тесните им и препълнени с коли улици никога не сме имали проблеми с нашата немалка къща.

Времето продължава да е все така мрачно и сигурно заради това кемпер-стопа е почти празен. Голям, заграден, охраняем с камери и персонал, и предлага всички удобства, че дори и почасово паркиране. Само сервизирането не е включено в цената и се заплаща отделно, но това все някак се преживява особено ако се налага такова. Иначе цената е напълно поносима за условията и мястото където се намира стопа: 10Е/6ч,14Е/12ч,18Е/24ч, ток-3Е/24ч.

Макар и с последните си сухи обувки вече доволни шляпаме из черно-белите локви на Алберобело, и с нетърпение очакваме да се слеем с тези невероятно красиви къщички.

Пак ще започна с името на това наистина приказно селище, което идвайки от реалността по-скоро прилича на един огромен декор от филм и сякаш не е от камък, а от боядисан в сиво-бяло стиропор. Та в буквален превод името Алберобело значело „Красиво дърво“, но идвайки на място се оказва, че тук няма нито едно дърво.

Ирония на съдбата ли е или друго, но първите заселници на това иначе скучно място са били работници, които са били насилствено заселени преди много години по тези земи с една единствена задача - да осигурят на краля си нови плодородни земи. И понеже такива не е имало много, работниците били изпращани да секат и ликвидират дърветата, осигурявайки по този начин земи са кралските посеви. Те пък не е имало къде да живеят и се наложило да си изградят селище. И си изградили от нещо, което изобилствало в района – варовикът. Хората обаче били много, много бедни за онова време, но пък се получило ето това:



… малка конусовидна къщичка, изградена от варовикови плочки, които не са слепени с никакъв цимент или друго, а просто са сухо подредени една върху друга.

Стените на тези на пръв поглед малки и симпатични къщички са с дебелина достигаща над 1 метър и вътре има само една стая. В специално изкопани ниши и прегради допълнително са обособявани места за сядане, шкафове, готварски кът и място за хранене. Тази сериозна дебелина едва ли е само за здравна, а е по-скоро за спасение от летните жеги, заради които и ние сме тук през пролетта. Заради тези жеги обаче къщите са правени с много тесни и малки прозорци, а някои дори нямат такива.







На около два метра над зиданата основа започва конусната част, точно над всяко основно помещение. Та точно там, на нещо като дъсчена конструкция е направено спалното помещение, в което всички обитатели на трулата са спали заедно. И макар по онова време хората да са били много бедни, сред тях все пак е имало и по-заможни люде, които са си позволявали да построят по няколко трули долепени една за друга. Тези долепените къщички отвътре са свързани помежду си и така на практика се получавал един голям дом с по няколко отделни стаи. Те пък са с по няколко входа и съответно с по няколко покрива.





Тези съчленени една с друга къщички са много по-малко от другите, а общият брой на всички е някъде около 1000. Само в Алберобело де. Иначе с тези пръснатите по полетата и из другите градчета в района били общо около 2000, но само тук са така на гъсто и на практика някога са заемали цялото селище.





На някои трули е направена нещо като панорамна площадка върху и измежду покривите, откъдето от по-високо можеш да се насладиш на тази каменна „гора“ от къщички.











Много е приятна разходката на подобни места, макар да съжалих за дето купих някаква тукашна свирка с надпис на малкия, която не престана да надува през цялото време.







Другият пък се разсърди, че на него няма, но с две наистина ще ни проглушат ушите.

[kvp155]

Всъщност градчето е съставено основно от два такива квартала с трули: Кварталът “Монти” е мястото където се изсипват повечето туристи и тук почти всички трули са превърнати в хотелчета, стаи за гости, магазинчета за сувенири, кафенета, винарни и ресторанти, но без пицарии. Не знам защо става така, но щом огладнеем за истинска неполитанска пица, приготвена точно в такива старовремски места и се оказва, че няма. Та и ние като повечето туристи спряхме по-близо точно до този квартал и разбира се започнахме разходката си първо с него.



Другият квартал се казва нещо като „Айя Пиколо“ и се намира от другата страна на главната улица, която пък някога е била малка река. Ето я:



Той чувствително се различава от „Монти“, най-вече по това, че тук духът на старото селище е напълно запазен. Тук няма хотели, няма магазини, няма сергии със сувенири, няма ресторанти, няма винарни, няма дори толкова много туристи.







Чудно, сякаш двете места са на огромно разстояние едно от друго, а съвсем не е така. Тук обаче повечето домове-трули са действащи сгради, някои реставрирани до съвършенство. И още по-чудното е, че в почти всички от тези реставрирани сгради хората си живеят и в момента. Имат си всички съвременни удобства, макар външно по нищо да не личи.





Някои пък се дават под наем, но не са хотели и специално за хората които искат да прекарат тук няколко дни снимах табелата с телефона за резервация.



Едно наистина чудесно място за млада влюбена двойка … а и не само млада, и не само влюбена.

Има разбира се и по-занемарени трули, и такива които се продават или отдават под наем, и запустели … въобще има всякакви. Но най, най-интересното е, че има няколко трули чиито собственици пускат туристи да се разходят вътре, срещу дребна такса, която е по усмотрение на гостите.



Ето тази любезна баба с радост ни посреща и грижливо ни развежда на оглед, като не спря да разказва историята на домът си, която никой не знае дали е истинска или през годините не е набъбнала и поукрасена. Но не и нужно, след като някои от сградите тук сами по себе си носят достатъчно история с възрастта си от над 400 и повече години.



Видно нейният дом е бил от тези на по-богатите фамилии, щото не е от една стая, а от поне 4-5.
Но пък има и такива, които видимо си изглежда да са били на доста по-бедни хора, не само заради броя на стаите.









Покривите на трулите, както се вижда съвсем не са бели като цвета на варовика, а са тъмно сиви и това вероятно е заради факта, че не са разглобявани отдавна.





По каменните плочи на почти всеки покрив има изрисуван някакъв символ, който винаги е различен и изглежда да е с някакво религиозно или друго значение.





Интересно решение е и как са били водоснабдени тези каменни домове. В земята под всяка къщичка са били изграждани нещо като цистерни или водни хранилища, в които се е съхранявала водата за всяко домакинство. Сигурно и тя е събирана от покривите, макар и в основата на някогашната селце Алберобело да е течала малка и полупресъхнала река.

Никой не знае защо тези къщи са зидани сухо след като хоросанът е бил отдавна известен, а и основата на трулите а е била измазвана и слепвана с него. Сигурно всеки който се е интересувал от историята на Алберобело е чувал за това как тези каменни къщички са строени на сухо заради тогавашната пословична немотия на хората тук. Остроумните италианци разглобявали за по-малко от час всяка къща щом се понесе мълвата, че ще минават бирниците и така не плащали данъци. За купчина камъни никъде не се събират такси и така щом преминела заплахата вдигали трулите отново. Има и други версии за сухата зидария, но тази наистина звучи правдоподобно и вече се е наложила като истина. А дали е така едва ли някой знае със сигурност.

А този не престава да надува и в новия квартал. Що критики отнесох от майка му за тази покупка само аз си знам. Но, кво пък толкова, малко повече шум няма да им е излишен на италианците.



Разхождайки се под нещо като навес ми попаднаха няколко снимки от Алберобело преди поне 100 и повече години. Разликите преди и сега са направо нищожни.







В такова каменно градче няма как и църквата да не е изградена в този стил. Е, нито е на един етаж, нито изглежда да са я разглобявали някога, но пък е в абсолютен синхрон с всичко наоколо.



Уж е облачно и не сме в сезона, но това е градчето с най-много български туристи от всички в които сме били някога. Не зная защо е така, но тук българите са много повече дори от китайците, от които знаем, че няма спасение. Точно за да станат с петима по-малко се разделяме с това очарователно и нестандартно градче и поемаме нататък.

Иначе …



Демек, омитаме се от красивото Алберобело, но не още към България, а към последното от белите градчета – Остуни.

[kvp155]

Остуни е едно много малко, много бяло и много симпатично градче, което единодушно го поставяме в челните позиции, а защо не и най-отпред по красота и очарование от всички бели градчета в това пътуване. Много е старо, толкова, че и хората му не помнят точно колкото, казано по-така … метафорично един вид. Но пък и наистина е така, защото по разни данни по тукашните земи е имало живот още от палеолитна епоха, или някъде преди 50 хил. години. Отделно точно в Остуни е открито тяло на бременна жена на около 24 хил. години. Въобще, много, много е старо това градче.

Това добре, но май още от сега трябва да кажа, че освен много старо е и много тясно, ама много…





Толкова, че без сгъване на огледала и проверка напред по завоите отново не минахме. Все пак се промушихме и в това иглено ухо и вече сме в основата на градчето. Или по-точно на най-близкия до старата му част кемпер-стоп, който се намира точно тук 0.732498, 17.581499
Плащаме на терминала почасово и зарязваме коня да си почине.
Ние пък няма да почиваме, че хич не сме дошли тук за това.



Но не е нужно човек да знае всички исторически факти за Остуни за да се убеди в наистина пра-пра старото и наситено с много история градче. Достатъчно е само да зърне впечатляващата средновековната архитектура, да се разходи по малките тесни и улички, сякаш вклинили се между ниските вековни постройки, да усети романтиката във всяко от странно извито и нестандартно стълбища, водещо до домовете на хората, да се порадва на красиво аранжираните със всевъзможни цветя и предмети на изкуството алеи, да премине под малките издадени балкончета и множество декоративни арки.











Това който го направи неминуемо ще усети една различна средновековна атмосфера съчетана с много красота и спокойствие. Чудесно градче. Наистина е най-красивото от всички дотук и може би затова ни се падна последно, като сладък десерт към цялата вкусна екскурзия, която така ненадейно си спретнахме в Италия.











И всичко е в бяло, много бяло…и много цветя



Градчето е опожарявано и събаряно в историята си много пъти, и след всеки път е издигано отново и отново. Толкова, че някогашните му гръцки обитатели го кръстили Astu, което в превод значело Нов град. От там му останало и днешното име Остуни. Направо си е парадокс: един от най-старите градове да се казва „Нов град“!?



Това пък по-горе го търсихме специално, по едни наистина много тесни улички и някак го намерихме - църквата Свети Вит. Строена е някъде през 18-и век в бароков стил с фасади рококо. Красива е.

[kvp155]

Друг символ на градчето е статуята на Свети Оронцо или Ораций, както и да е правилно, макар вече да няма кой да ме поправя, че четящите съвсем изчезнаха.



Та тази величествена статуя е издигната на около 20 метра над земята също някъде през 18-и век и според легендата е в знак на почит към този човек, за който се твърди, че спрял разпространението на чумата в Остуни.



И без катедрала не може в Италия, затова щом зърнахме младоженци с дузина усмихнати сватбари беше ясно, че някъде тук е и катедралата.



Появиха се от някъде странно цвърчащи звуци от някакви допотопни клаксони, примесени с миризма на изгорели газове от двутактов двигател и не след дълго се видяха младоженците качени в ето това



https://i.imgur.com/ZXJQ0mil.jpg

След тях профучаха още няколко подобни с гостите и накрая по миризмата намерихме и катедралата.



… а от гости едвам успяхме да надникнем вътре



На огромен бял площад пък се издига малко по-ниска постройка – тази на кметството. Тя също е много стара, някъде от към 13-и век и преди това е била манастир. В момента общината на града е тук. В сградата практически няма декоративни елементи. На фасадата ѝ има един огромен и красив часовник с ковани стрелки.



Повечето забележителности се намират в старата част на градчето кръстена Ла Тера и са на сравнително близко разстояние една от друга, така че е доста трудно да се пропусне някоя. Тази прословута лоджия в двореца Весковиле обаче за малко да ни се изплъзне, но не и от зоркия поглед на любителката на бели градчета, която знаеше още от България как да я намери.



Май никъде не казах, но старата част на градчето се намира на един доста висок хълм, който някога е бил заобиколен от крепостни стени. Днес от тях има само останки и въобще не си личи къде свършва и къде започва едната и другата част на града, но сградите са най-лесния начин за разпознаване.







И не само …

Точно под хълма и старата част е кемпер-стопа, а до него е най-правилно засадената зеленчукова градина която съм виждал някога.



Прилича на педантично озеленен двор на някой замък, с множество цветя от всички краища на света обгрижвани от специални градинари. Всъщност от близо се оказа, че „цветята“ са … марули.



Точно в средата на стопа ни чака и нашето шарено возило, което този път трябва да ни заведе до Фазано, или иначе казано на кемпер-зоосафари. Доста път е до там, предвид отиващият си ден и ще стигнем вероятно посред нощ, но те нощите са именно за това в тези екскурзии – за придвижване, а не за спане.
Така, лепим координатите на входа и излитаме към покрайнините на Фазано. Там е онзи прочут зоопарк, в който можеш да влезнеш с автомобила си и да шофираш по определен маршрут, а животните да те наобиколят и можеш дори да ги погалиш през стъклото.

Всъщност днешният ден, който така неусетно се изниза е събота и е нещо като последен от всичките ни в това пътуване. Неделята я оставям за прибиране, че в понеделник сме на работа и на училище, и всичко започва по старому. Хич не ми се искаше да свършва всичко и именно затова реших да отделя половината от светлата част на неделята за този зоопарк. После ако трябва пак ще карам цяла нощ и дори мога да спра направо пред училището, но децата няма да пропуснат и един учебен час заради това зоо-сафари.

И не че много ни липсва директния контакт с диви животни, а просто този зоопарк е нещо много по-различно от обикновените, в които животните са в клетки и на децата със сигурност ще им е много интересно. И без това разстоянието е около 30 километра, които на всичкото отгоре са и в нашата посока, та нека и за тях да има някакъв десерт в този маааалък италиански трип. Е, цена около 128Е за нашата фамилия е леко стряскаща, но пък ако оставя майка им мога да спестя нещичко и да нахраня лъва например. Все тая, че навън отдавна е тъмно и преминаването по тесните пътища към Фазано ми отне достатъчно време за да пристигна почти в 23:00 часа. Всички спят, включително и храната на лъва, затова няма да му мисля сега, а се настанявам на служебния паркинг за посетителите, точно до касите и отнасям плувката и аз.

[kvp155]

Да де, но не съвсем, че щом спрях започна да вали такъв пороен дъжд, че едвам се унесох от мисли, има ли смисъл да седим изобщо, след като в подобно време животните няма да напуснат покоите си и само ще плащаме за вход, без да видим почти никое от тях. Отделно, лъвът е много капризен, и едва ли ще се храни в това лошо време. Та май-май наистина няма смисъл да чакам докато касите отворят за да разбера всичко това.

Така и не спах кой знае колко, че дъжда хич и не се сети да спре поне за малко. Аз пък така и не мога да смя в тоя шум и някъде към 4:00 ставам, лепя координатите „към вкъщи“ и потеглям безвъзвратно към България. Преди това чувам нежният глас на Богдана да ми нашепва от телевизора, че ме очакват точно 2040 километра.



Колко е несправедливо само: дет се вика, да виждам Българи на отсрещния бряг и да трябва да заобиколя почти тройно разстояние, само за да не се качим на ферибот… Но няма как, съдбата тук не е на моя страна, затова приемам с леко недоволство шептенето на Богдана и дърпам чертата на хубавата Италия.
Всъщност, отказах се да посещаваме зоопарка само заради дъжда. Но пък от друга страна сам си се успокоявам, може би така е и по-разумно, че иначе трябваше да карам половин ден и цяла нощ за да се приберем навреме.
Пътят до Бари е широк и равен като стъкло, и е без никакви платени такси. Нещо като магистрала е, че не се пресичаше с нищо, но пък не се плаща. Хич не стана ясно защо, но пък е добре дошло да се движим бързо без да плащаме. Нещо невъзможно по италианските магистрали. Даже вече се съмна и вече съвсем ясно се вижда, че май сме си на истинска безплатна магистрала.



Облаците пък се поразсеяха и постепенно дори асфалта изсъхна. Заредиха се от онези скучни средиземноморски гледки с дълги плажни ивици и накрая Римини. Същото, но плюс 2 млн. плажни чадъра и хиляди хотела по брега. Нещо като Слънчака, но само идея по-хубаво.

Това не е нашето място, затова гледката в асфалта ми се струва много по-красива



Няма какво повече да гледаме, че времето много ни притиска и така от тук до България ще зяпам само през стъклото.

Сещам се и за кралската особа с вечно кофеинов вкус в устата, че той щял да маа гащи по улиците на една от най-малките държави в Света – Сан Марино. И щом се съмна, без никакво двоумене дрънвам по жицата, да видя къде е краля. Че ако пък е много хубаво в Сан Марино, току-виж съм кривнал нататък, да загубим и някой друг час дето и без това го няма.
Оказа се, че не било чак толкова хубаво и не Сан Марино, а времето, което окончателно реши въпроса на къде ще се кара.
Само около 40-на километра беше това отклонение, но пък загубата на ценно време може да ни отдалечи от възможността да дремнем поне един час преди да отидем на работа или на училище. Не че е голяма загубата, но поспаливите физиономии не са приятни за останалите, затова всички предвидливо са настанени по леглата, а на мен пак се падна почти денонощно шофиране.

Така чертата на това пътуване е сложена и следват само някакви си скучни километри до дома. И не са скучни защото минават транзит през скучните за някои, но не и за нас Словения, Хърватска и Сърбия, а защото всичко свърши. Толкоз. Друг път пак.

Следва каране, каране и пак каране, и някъде в малките часове на нощта благополучно паркирам къщата пред вкъщи. Изливам се като вода от седалката на кемпера и пипнешком напипвам истинската си спалня. Е, няма такъв кеф … неописуемо е в такъв момент да си легнеш в собственото легло и да сънуваш Италия …
Ех тази Италия … колко пъти ходим и колко много не я познаваме. И все ни се иска да идваме отново и отново. На мен де и на храната за лъвове … за другите не съм сигурен какво изобщо искат, но явно пак ще трябва да се ходи. Някъде по-нататък. Не знам точно кога.

И сигурно точно за това казват, че: „Италия е сън, който се завръща при теб до края на живота ти“. Абсолютно вярно е.

Така и след това посещение в красивата страна отново се убедих, колко много истина има точно в тези думи, които доскоро пропусках покрай ушите си.

[ganev78]

[svstoychev]

Още един чудесен разказ, благодаря че сподели!

[Роси и Стоян]

Благодарим за хубавия пътепис, за усилията и желанието да ни направиш съпричастни с вашия италиански тур, който хич не е малък.
За краткото време видяхте много интересни и хубави места, натрупахте емоции и щастливи мигове.

Изобщо не е лесно писането, но пък е голям кеф четенето. Какво удоволствие ми доставяше сутрин, като видя оранжевата лампичка, правя си кафе и чета… чета… и се пренасям в прекрасна Италия.

Сега ще чакаме да ни пренесеш и в Швейцария

[Георги Геков]

Благодаря, че ме направихте съпричастен на вашето семейно пътуване. Поздрави.

[loveforever]

Благодаря и аз за хубавия и увлекателен разказ!

Бе някак вълнуващо и приятно от време на време да отсткачам до чаровната Италия, да пътувам виртуално и да се наслаждавам на красиви места. Много неща си спомних, други съпреживях, някои харесах и набелязах за евентуални бъдещи пътувания.

Макар всекиму да е ясно, че всичко свършва и в един момент стига своя логичен край, все пак винаги остава надеждата за хубави преживявания, за нови и нови вълнуващи и незабравими пътешествия, за много моменти изпълнени с прекрасни емоции и запомнящи се мигове.
Желая ви от сърце да реализирате още много такива мероприятия в бъдеще, да натрупате много и все прекрасни спомени и изживявания!
_________________
Магия в лилаво