kemper-club forum

[loveforever]

Днес най-сетне съумявам да направя нещо за което се каня от доста време, а именно да сожа началото на един фото-разказ за нашето малко миналогодишно пътуване до Италия и вечения град Рим. До сега съм споделяла някои свои снимки и впечатления от това мероприяте, но то бе някак откъслечно и неудовлетворително за самата мен.

С годините стигнах до заключението че освен пътуването за самия пътешественик огромно значение има последващата подредба и запазване на преживяното. При мен това най-добре се получава когато успея да вплета всичко в един пътепис, чрез който в бъдеще сякаш се пренасям в самото преживяване. А и нали все някак трябва да си покажа снимките, които неснайно как нащраквам с хиляди.

И така както вече е станало ясно от заглавието всикчко за мен се завъртя около идеята да видя папата. Не че съм особено вяврваща, даже май хич не съм, но незнайно защо тази възможност страшно ми допадна. Всичко се завъртя много случайно и доста набързо, както писах преди време, но в интерес на истината и хронологията на случилото се следва да го спомена отново, като моля да бъда бъда извинена за повторението.

Свита част от мнението:

Миналата пролет открихме условно сезона с едно кратичко ходене до гръцко. Казвам условно, защото ние изобщо не го закриваме сезона, но понеже ходенията на ски не ги броим към новата година, та първия по-сериозен излет се явява и началото на новата пътешественическо-къмпингарска година. И така началото е поставено с един прекрасен дълъг уикенд изпълнен с вълнуващи преживявания и паметен риболов. Както подобава след подобни преживявания най-логичното е човек да иска да повтори и доразвие нещата в бъдеще и водени от подобни намерения, семейно вече обсъждаме възможността през предстоящите великденско-майски празници да се поразходим из византийските земи.
За подобна алтернатива щерката категорично ни би дуспата. Вече много пъти била ходила в там, още и било рано за море и най-вече имала си къде-къде по-интересни занимания.
Бесният ни тинейджър също не е на много по-различна вълна. На него целия свят му е крив и най-вече аз в ролята на вселенското зло. Добре че е баща му да успява някак да го омилостивява и предпазва от всички глупости и несгоди, които искам да му причиня опитвайки се да съхраня живота и здравето му поне докато навърши пълнолетие. Понеже все още не е достигнал тази заветна възраст с отвращение и против волята си все пак от време на време се налага ще не ще да идва с нас.
Нататък имаме един мераклия риболовец и един член на екипажа на който му е все тая.
При такъв разбор нещата отиват към една пролетно-лежерна разходка из древна Елада с елементи на почивка и с евентуално отбелязване на някое по-интересно място, но само ако чак толкова много не ни мързи.

С подобна нагласа се отнесохме към пролетната среща на Копринка, където както е ясно на всички се обсъждат какви ли не неща, в това число и идеи за бъдещи пътувания. В такава приповдигната обстановка, вероятно и под въздействието на бурните емоции от симпатичната ни вело-разходка из Павелбанските землища в един момент се оказа че заедно със семейство Попови обсъждаме възможностите за някакво по-интересно и съвместно пътуване. Честно да си призная аз не подходих никак оптимистично по въпроса. Или вече съм натрупала доста печален опит в някои отношения или просто съм някаква черногледа натура, но знаейки си всичките ни странности и трески за дялкане претеглих нещата и ги прецених като необещаващи. Споделих разбира се това с останалите, те пък никак не ми се вързаха.

Идеите се въртяха в три основни направления - Гърция за която Жоро бе виден радетел, Турция, която освен на мен май на никой друг не му се видя интересна и Италия, която уж на всички им харесва, но някак няма голямо припокриване на местата, които всеки би искал да посети. Може би немалко значение в тази насока оказва и факта, че би било по-практично да се посетят места на които човек не е бил преди това вместо да се повтарят вече посетени такива. Поговорихме си, обсъдихме и нищо не измъдрихме.

Прибирайки се у дома след срещата, децата, които не бяха с нас питаха как е минала срещата, какво ново и аз взех, че вметнах и за разговорите за пътуване. Е, точно в този момент видях реакция, която който и да ми беше казал че ще видя никога не бих му повярвала. Онези двамата "дребни" дразнители, които по дифолт само се карат и все са на въпреки в един глас заявиха "О, Италия, Рим! Това е супер". Направо онемях, защото подобна реакция не бях виждала от невръстните им детски години, когато заговорничеха за направата на някоя обща беля. Любимият им родител разбира се веднага се противопостави на подобна алтернатива. От една страна по дълбоко лични подбуди, а и разбира се защото подобно пътуване би било твърде динамично и натоварващо и хич няма да се впише в представите му за една спокойна пролетна релаксация за каквато вече се беше настроил.

Последва доста емоционална и темпераментна реакция от страна на щерката с елементи на притръшкване и в крайна сметка само след няколко часа любимия родител вече е склонил да се жертва в полза на обичните си деца като ги заведе да видят така желания Рим.
Споделихме тази съвсем различна ситуация със семейство Попови, за становище от тяхна страна. Все пак идеята за Италия бе тяхна, а ние сякаш някак нелепо им я откраднахме . Оказа се, че Вечният град е и в техните планове, макар и с не така сериозно застъпване, а основния акцент е върху едни симпатични бели къщурки в южната част на Италия, до които повелителя на перото е обещал да заведе любимата си съпруга.
Ние пък, вече сме били там и макар и да не възразяваме да ги посетим отново ни идват твърде далеч, като разстояние и въпреки огромното желание и жертвоготовност на нашия любим баща и съпруг силно се опасяваме че заедно с разглеждането на Рим не бихме могли да изпълним подобен ангажимент. Така нещата увиснаха до никъде.

Седмицата остааща до началото на майските празниците се изнизва неусетно, Боби предпразнично прихвана вирус, благодарение на който се освободи от трите учебни дни помежду празниците, а за да бъде кефа пълен ми го прехвърли и на мен. Така в пълна окомплектовка, независимо от всички премеждия и неразбории привечер в последния работен ден се мятаме на кемпера и хващаме посока на запад. По традиция пълним гориво малко преди границата



и след минути сме на самата нея - красива и празна.



Минаваме почти без да спираме. Плана е да спим на любимия паркинг Кинг при Зоран т.е. при Сава. Да, но както и напоследък се получава просто го подминаваме защото "ще спрем малко по-нататък, за да отхвърлим още някой километър понеже още не ни се спи ".
Аз вече хич и не се впечатлявам от тези неща. Мястото го знам - ОМВ-то след Ниш, няма да се повтарям защо само то е подходящо. Това просто е аксиома и понеже всичко ме боли и се чувствам като пребита, просто се оттеглям в алковена. Ей тая снимка трябва да е от там:



Идея си нямам кой и как я е правил, но факт е че я има, а съдейки по позитивното излъчване на Жоро хич и не се съмнявам, че това е мястото.
По някое време след това се будя защото монотонното друсане и полашкване сприра. Изненадвам се защото вместо любимата бензиностанция виждам Сръбско-Хърватската граница. На учудения ми поглед Жоро само смотолевя нещо от сорта на "Просто не ми се спеше".
Няма никой на гишетата. То, няма много мераклии да минават граница в три и половина сутринта. Минаваме за минути след което Жоро вади нов номер от цилиндъра " Мисля че е добре тук Мариана да покара кемпера, таман ще му посвикне" . Дребния душевадец само това и чака и преди още да е ясно какво и как вече се е подредила на шофьорското място.



Макар да е правоспособен шофьор и пътя да е прав и равен тя до този момент не е карала кемпера и е добре някой да я наглежда. Ясно е че избор много няма - Жоро е скапан, а аз макар и като парцал ще трябва да спася положението, защото вече нито мога да спя, нито виждам по-добра алтернатива.

Така кротко и спокойно движейки по хърватската магистрала избистряме всички интересни моменти от живота на абитуриента, за учебната система, за даскалите, за това колко са смотани и всякакви други подобни неща. Посрещаме изгрева и стигаме до Словения.







Покрай минаването на границата Жоро стана и заявявайки че се е наспал отново поема щафетата зад кормилото. Не знам защо, но цялата тази ситуация ми се стори някак планувана и предварително предначертана. Това разбира се са си само мои догадки, за които нямам абсолютно никакви доказателства в тяхна подкрепа.

На логично зададения от мен въпрос до къде все пак мисли да кара отговора, който получих беше " Мисля че довечера може да пием вино в Сан Джимиано". Замислих се, дали пък това не е някакво специално допълнение към спокойното и лежерно пътуване, за което той винаги е претендирал.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Словения я минаваме транзитно. Пълним гориво, което сравнено с Италия и Хърватска е на по-приемлива цена, винетка, малко каране по магистрала.


Гледките встрани си ги бива както винаги.





Ето че стигамме Италия.



Там също подкарваме по магистралата.



Отначалото беше добре, а после - тясно, платено, но пък само като се види колко интензивен е трафика и хич и не си помисляме да караме по първокласните пътища.



Стигаме Венеция, плащаме си десетината евра за гяволъка и одухотворени от магнетичната визия наоколо, решаваме да продължим извън магистралата.



В същност решава го Жоро, а аз просто не възразявам. Така ми е уморено и болно, че ми е все тая.



По-интересното което забелязваме по трасето за наличието на много радари - почти във всяко населено място ги има.



и ей тези знаци,



които така и не разбирахме какво точно указват. Но явно не е сериозна забрана, защото виждахме доста композиции с каравани по пътя. Явно ние нещо не му хващахме цаката.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

След около три часа и стотина километра романтика през чудни италиански градчета и селца отново се качваме на магистралата. Не за друго, просто в противен случей ще изтървем всички работещи магазинчета в Сан Джимияно и ще видим мезета и вино през ... артистичен макарон. Взимаме си билетче, надявайки се тя да ни спести доста време



По магистрлата хич не беше интересно, но времето беше спестено, а когато отново се понесохме по междуселските пътчета на красотата и очарованието на заобикалящата ни Тоскана буквални ни зашеметиха.









Някъде малко преди залез най сетне стигнахме китното градче.





Там веднага се насочваме към координатите на Роси и Стоян. Жоро се опъва, но това е не защото има нещо против, а просто така за спорта и да не губи форма. Стигаме мястото някакси, но е пълен абсурд да останем там. Причини много, най-важната от които е че просто няма никакво свободно място където да се смести смарт, камо ли нашия кемпер. Жоро използва случая все пак да си каже, че е шумно(според него), че е тясно и ... най-вече че хич не му харесва. Та затова се насочваме към един кемпер-стоп, който сме ползвали преди години, когато идвахме по тези места. Преди още да съм изровила координатите Жоро е стигнал до мястото по памет. Как помни само някои неща тоя човек ... ама само някои и то много избирателно. Стопа се оказва неработещ, почти запустял, но и достъпен.



Вече на него са се настанили 4-5 италиянски кемпера. Опитваме се да получим от тях информация за условията и дали можем да останем. На нашия английски отговрят основно с учудени погледи и любезни усмивки, но когато Жоро посочва кемпера и с жест показва заспиване получаваме така желания отговор "Si, si ! ". Ами това е. Решено, оставаме!
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Жоро дава зор да ходим на шопинг за мезета, но аз съм така утрепана, че с топ не може да ме поместиш. Децата са в същото положение и нашия вдъхновен романтик е принуден да реализира това свое намерение самостоятелно. Имах усещането че са минали само два мига когато се връща носейки разни деликатеси небрежно загънати в хартии. Защо ли имам усещането, че това е само аванс ...
Така си и беше. Покупките са чудесни, но съвсем по-друго е да хапнеш и пийнеш на място, сред онези величествени средновековни здания попивайки от излъчването им, носен на крилете на романтиката.
Жоро е тъй развълнуван и превъзбуден, че ако може веднага да тръгваме и да изпиваме всичкото налично вино в областта, но на мен ми е уморено и измолвам един час почивка.

Вече прилично се е стъмнило когато поемаме към градчето под красивото звездно небе. Чарът и излъчването на мястото са особено приятни, защото ги няма досадните тълпи туристи. Китните калдъръмени улички са сякаш извадени от приказка и само от време на време се разминаваме с някоя и друга опиянена двойка.







Правим лека разходка из центъра.











и намираме "нашето място" - много симпатично магазинче-заведение, в което освен, че човек може да си напазарува от типичните за района вина и мезета, може и там на място да дегустира и да се наслади на тосканските прелести в много приятна традиционна обстановка.









Поръчваме си едно меню за двама и се отдаваме на романтиката и опознаването на деликатесите. Макар много подробно да ни разясниха цялото разнообразие на менюто, кое от какво точно е направено и какви точно са специфичните му качества успях да запомня само че имаше поне три вида "салами" и поне четири вида "пекорино" Останалото просто не го запомних. Менюто беше наистина много богато и обемно. По някое време, усещайки как главите ни се замайват решихме че е време да се ориентираме към кемпера, че инач току виж сме полегнали край някоя местна лозница. Момичето от магазина разбирайки че се каним да тръгваме веднага предложи да ни загъне за в къщи всичко което е останало и удивително бързо и сръчно се справи с тази задача.
Така в ръка с мезета за още поне три вечери, носени от духа на опиянението лека полека с лежерна крачка под все по-звездното небе се връщаме в кемпер-стопа.
Всичко наоколо спи, лягаме си и ние, а преживяното ще запомним завинаги. Беше невероятно!
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

На сутринта се оправяме експедитивно и поемаме към градчето.



Разходката е също така приятна и вълнуваща както бе предната вечер. Явно из тези места има една по-специална енергия, която залива туристите независимо от времето.



Съвсем скоро сме в градчето и се потапяме в магичната му атмосфера





Сан Джимияно е много приятно градче. Разбира се, като всяко по-известно туристическо място и то е доста посещавано и денем на моменти човек има усещането, че е влязъл в кошер с пчели.





Стига обаче да се кривне малко в страни от главните алеи и обстановката става доста по-нормална и спокойна. Из тези по-закътани калдъръмени улички тук-таме накичени с някое шармантно балконче или пък с място от което се открива гледка към кулите или към красивата околност усещането за чар и романтика е много по-истинско и приятно.





Да се разхоождаш в приятна компания по тези места, да се потопиш в една по-спокойна и вълшебна атмосфера сред всички тези каменни сдания, пазещи отпечатъка на времето,на събитията станали наоколо, да доловиш магията на непреходните неща, да имаш чувството, че времето е спряло ... безценно е! Поне за мен бе такова.
Романитиката като цяло е доста всеобхватно понятие. Много може да се спори по въпроса, но истината е, че всеки я възприема и тълкува по своему. Често дори съм чувала като романтични да се назовават съвсем противоположни неща. Е, все пак хората сме различни и всеки си има свои нагласа и вкус. Такива места обаче се определят като романтични защото предлагат всеки му по нещо според неговия вкус.

Освен типичния местнен стил тук се носи и неподражаемото излъчване и магия на цяла Тоскана - колоритна и одухотворена, магнетична и незабравима, такава, една пъстра и приказна, в която няма как да не се влюбиш. Цялата тази прелест ведро ни се усмихва от всичките уникални предмети и сувенири, фриволно накацали из малките китни магазинчета и бутици.















Ей по тези неща няма да казвам колко се заплесвам и колко сувенири мога да си напазарувам. Да обаче съвсем отговорно не го правя, въздържам се стоически под строгата диктовка на разума и се задоволявам само с нещичко дребно за спомен. Не се разминаваме и без някоя и друга снимка за спомен на фона на целия този колорит, че току виж някой след време ни упрекнал че хич и не сме били там.





Сан Джимияно е уникално и незабравимо място. Радва, впечатлява, омагьосва , кара те да се вълнуваш и да се чувстваш по един много приятен и особен начин. Бих се връщала тук отново и отново.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Деня е едва в средата си и съвсем логично продължаваме към следващото интересно градче в околността - Волтера. Признавам си най-честно подходих доста резервирано към него, но пък доста приятно ме изненада както със спокойното си и някак мистериозно излъчване така и с типичната си средновековка архитектура. Това на практика е още една Тосканска перла закачливо кацнала на поредния красив хълм.





Първо се мотаем малко като мухи без глави покрай крепостната стена в търсене на подходящо място за паркиране.



След това Жоро се проявява в типично негов стил ровчи малко из Наташка и казва, че знае къде можем да паркираме. Речено сторено. Няколко маневри и врътки и се наместваме на паркинга на близката болница на който както е видно освен нас са си го познали и други кемперисти.



Волтера има над 3000-годишна история и всяка една епоха е успяла да остави своя отпечатък. Като такъв той практически си има всичко - и крепостна стена, и музей, че даже и забележителен римски амфитеатър – Театро ди Велабона, построен през 1-ви век преди Новата ера.





Още със самото прекрачване на крепостните стени ни се усмихва ей този ветеран на велосипедните страсти.



и ни посрещат множество прекрасно нацъфтели дъхави цветя.





Във всеки един момент в който надзърнем от някъде я през някоя пролука на крепостната стена, я от специално обособена панорамна площадка се открива чудна гледка над околността.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Да се разхождаш из криволичещите кълдъръмени улички на това самобитно място е особено вълшебно и магнетично. Да се слееш с тълпата от туристи и местни, да надзърнеш в някоя църква или да разгледаш музея на етруските са само някои от нещата с които човек може да обогати посещението си.







Исторически Волтера се свързва с етруските, които са населявали околността и са създатели древна цивилизация по тези места преди римската. Произходът им не е особено ясен, но има твърдения, че са дошли от Мала Азия. За разлика от римляните, етруските никога не достигат до изграждането на империя. Векове наред те са били считани за упадъчни, кръвожадни и настроени към пиратство, суеверие и магия. По данни от тяхната вазова живопис са практикували дори човешко жертвоприношение. Освен с история Волтера ме грабна и с китните си бутичета и магазинчета за сувенири. С едни много приятни заведения кръшно наизвадили маси по улиците и предлагайки най-разнообразни изкушения за прехласнатите или поуморени туристи.



Определено ме изненада и един симпатичен трол, дружелюбно приканвайки минувачите да посетят близкото заведение. Може би това би трябвало да подскаже за някаква специална връзка на местните с троловете и викингите от далечните скандинавски земи.



За някои по съвременни и изкушителни неща, като специален сладолед във вампирски нюанси или пък вкусните местни сандвичи с фокача хората дори се редят на опашки. Искаше ни се и на нас да опитаме от тези изкушения, но се оказа ,че точно в момента нямаме късмет за уникалния черен сладолед с яркочервена заливка та се задоволихме с друг, не така модерен



но за сандвичите успеваемостта беше пълна.
Друго което ме впечатли беше една малка маслобойна за зехтин.



а също така и един модернистично-графитен тунел и благодарение на който можахме да пообиколом градчето и от външната му страна.



Вземаме си довиждане с това магнетично място, помахвайки на червения кръг гордо кацнал на близкото възвишение и някак властно кипрейки се над околните тучни поляни. Макар и да не разбрах какво точно символизира, много ми хареса.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Аз общо взето съм доста практична и организирана и все гледам да се извлича максимума от нещата. От една страна водени от този принцип от друга поради естеството на следващия обект вместо следда се настаним край някоя селена морава в околността на Волтера и да разпуснем подобаващо се насочваме към недалечните Сатурнови терми. Това е много приятен природен феномен създаден от близките термални извори. Пътя натам е много приятен и зареждащ, а и няма как иначе да бъде при положение че пътуваме из Тоскана.







Така неусетно ги стигаме. Чесно казано първото впечатление ми беше малко разочароващо, може би защото имах по-големи очаквания, а това което се виждаше на пръв поглед от пътя изглеждаше някак твърде обикновено. В търсене на най-доброто място за паркиране пообиколихме наоколо и както може да се досетите паркоместата са доста кът да не кажа ,че никакви ги няма. Наблизо имаше голям хотелски спа-комплекс, къмпинг и няколко кемпер-стопа, където проверихме опциите за оставане но хич не ни допаднаха. Идеята че трябва по бански и джапанки да се разходим 2-3км за да се топнем във водата хич не ни се хареса. Та затова много експедитивно се насочихме към план "Б" паркиране край пътя възможно най-близо до термите. То там в непоседствена близост си има цял паркинг, но както може да се сетят по-досетливите за такива като нас е оборудван с гредички по всочина. Та наместваме се в една по-широчка част на банкета и се молим да не мине някой полицай, че не искам и да си представям каква глоба може да ни отпука. Не знам за какво точно, но интуитивно усещам, че може. Убедена съм, че и Жоро е на подобно мнение, но неговоря с него по този въпрос, защото резултата ми е ясен - да палим кемпера и да се отнасяме на някъде, а това не е нешо , което искам да се случа. И така наместваме кемпи равноотдалечено помежду възможността да се сурне в канавката или да бъде отнесен от някой местен джигит.



Нахлузваме банските, поне по-мотивираните и с бодра крачка се отнасяме към гьола. Наближавайки поне за мен картинката доста се просветлява. Т.е. все повече ми харесва.









Жоро е от по-песимистично настроените и ще се задоволи само с намокряне на джапанките, при това с повишено внимание. Важното е че е доволен и му харесва.



Останалите сме доста по "смели" и отдадени на удоволствието от плацикането. Размазали сме се като хипопотами в кално блато. Не сме много далеч нито от хипопотамите, нито от блатото, но най-важното е че кефа и релакса са на макс, че даже и фотосесийка си спретнахме посред пенливите термални води.







Така неусетно времето отлетя и слънчо се скри, а с него някак си отиде и топлината на въздуха. Уж имахме намерение да пием вино в романтична обсановка под звездното небе пък кво стана ... бегом към кемпер ча да не настинем. Всичко си има своите две страни - добра и лоша, а аз тенденциозно се стремя да обръщам внимание само на хубавата, та в случея възприех всичко това като един чудесен анонс за бъдещо преживяване. Демек вино ще пием, ама следващия път. За сега само опознавателно се понакиснахме и опита ни беше позитивно-затвърдителен.
Като някакъв семпъл завършек на термалното ни посещение и колкото да не е без хич успях все пак да щракна една-две нощни снимки преди нощта съвсем да е обгърнала всичко.




_________________
Магия в лилаво

[Роси и Стоян]

Благодарим Дани, за удоволствието да пръдължим да "пътуваме" с вас из прекрасна Италия. Страна в която можеш да се връщаш отново... и отново... и никога няма да ти омръзне

[Баи Добри]

[loveforever]

Италия ми е любима. Мога да се връщам там мнезнайно колко пъти и мисля че така и няма да и се наситя.

По първоначални някакви мои въображаеми разчети си мислех, че би било много практично и приятно една от нощувките ни да е на Сатурновите терми. Да обаче, колкото и да изглеждат приемливи условията по стечение на обстоятелствата стана така, че не останахме да спим там. Не ме питайте защо - не знам!
Уж никой нямаше против подобно нещо и всички бяха за пък в един момент просто се каза ми да потегляме и това беше. Аз лично имам доста негативен опит от миналото, когато в името на някаква практичност или почивка съм заемала по-инаква позиция и после ставам по-черна от дявола. Затова сега съвсем осъзнато си трая.

И така движим с кемпера на някъде и аз не знам точно на къде, но важното е че движим. Никой не ни гони, а сякаш бягаме от нещо, ама от какво ли? ... По едно време Жоро се вглежда напред и констатира, че единия ни фар е изгорял. Веднага се премислят най-лошите опции за това как ей сега зад завоя ще изкочат карабинерите и ще ни хлопнат прангите задето се движим технически неизправни. И ако евентуално ни е щастливия ден и сме големи късметлии то такава глоба ще ни насвяткат, че за в бъдеще ще гледаме Италия само през крив макарон. Та след тази кратка оценка на възможносите веднага на дневен ред изплува заключението, че немедлено следва да отстраним възникналия проблем. Само след някакви си минути в следващото село има бензиностанция и спираме на нея за належащата процедура.
Излишно е може би да споменавам, че веднага ми минава през главата мисълта, че на това място чудесно би могло да останем и за пренощуване. Широко, осветено, спокойно .... С една такава нотка на позитивизъм решавам плахо да загатна идеята на Жоро, пък може да склони. Още преди да съм довършила и първото изречение следва рязкото "Не става!"
Ми добре! Като не става ще продължаваме с издирването на перфектното място за нощувка пък кой знае докато го открием то може и да съмне.
Отдаваме се на смяна на крушката. Ако някой случайно не е наясно как се сменя крушка на Дукато ще поясня, че за да го направите трябва първо да демонтирате решетката отпред, после фара чак после се смяня кришката и всчко се връща по обратния ред. Красота!
Що така ли? Ми измислили са го хората. Представете си колко нелепо бихте се почивствали ако някой ден най-изненадващо се окажете без крушка, само защото някой е минал и ви я е взел. А така няма такава опасност. Колко джебчии се разхождат в джоба си със специална отверка, че и ще имат нерви да развиват всичките винтове и джаджи за целта. Но както и да е отплеснах се по тази рутинна процедура, на която се удивлявам вски път когато ни се наложи да я правим. За има няма половин час вече светим двустранни и продължаваме по трасето.
Вече знам, че движим към Civita di Bagnoregio. Ще го пиша така на латиница, че така и не му научих произношението. Та движим ние към това чудно градче, но ... същевременно се оглеждаме за подходящо място за нощувка. Кво ли гледаме като наоколо е тъмно като в рог и ако ще и най-подходящото място да е някъде там то няма как да го видим не знам, но поне така се казва. Жоро зяпа в Наташа и избира някакви уж подходящи места край някакви езера.
Че езерата са хубаво нещо спор няма. Че ми харесва да спираме край тях е повече от ясно, ама за чий ... ни е езеро в конкретния случей така и не ми стана ясно. Все пак обследвахме ги всичките, не намерихме нищи и продължаваме напред. По едно време следва табела( не я помня), после градче и много приятен и неголям паркинг в централната му част. Изглеждам го аз като хлапе шоколадов сладолед и вече виждам как спираме когато установявам че дори не сме намалили. На учудения ми поглед Жоро просто отговаря:
- Ами този паркинг ставаше, но вече го подминахме.
- Е хубаво де, като става що не спря?
- Ами не мислех, че ще ти хареса
Естествено! Как не се сетих! Обикновено все аз не харесвам по нещо на паркингите.
Оставихме и това градче зад гърба ни. Следващото е Civita di Bagnoregio. Е,там няма начин да не спрем. Щем не щем ще спираме защото защото ще трябва да го гледаме или поне аз така мисля. Въртим се още някакво време по разни сокаци. Стигаме чудесен паркинг с кемпер-стоп на него, обаче ... Жоро ходина оглед и каза, че не става. Имало бариера, имало вода и доста паркирани кемпери, пишело, че е 5Е на нощ, но защо точно не става е мистика.
Продължаваме още малко и влизаме в Bagnoregio. За там освен с друго сме подготвении с координати краднати от Роси и Стоян.
Аз вече съм утрепана от осякъде и само чакам да зърна заветния паркинг. Не след дълго виждаме един плац почти като стадион с бариера и табелка 10евро/24ч. В единия му край има подредени десетина кемпера и аха-аха да се настаним, но не го правим. Оказва се че ако паркираме тук то на следващата сутрин ще трябва да се местим на ново място, защото иначе ще трябва да вървим още 2-3км до Civita-та, а на никой не му допада тази опция. И ... просължаваме да си търсим нещо по-наблизо.
Тук вадя от ръкава координати на Роси и Соян слагам ги в навигацията и ... сме там. Да обаче както може да се сетите на Жоро мястото не му хареса. Било шумно, мотали се разни типове наоколо и ... табелите не указвали че можем да паркираме за през нощта.
Както може да се досетите не паркирахме. Продължихме с обикалянето, което си имаше и своя плю, защото минахме покрай бензинистанция с добра цена и заредихме гориво. От там нататаък нещата започнаха да изглеждат все по-зле в смисъл, че започнахме да се отдалечаваме от това дето искаме евентуално да гледаме следващия ден. Минахме през още един голям паркинг - тих и спокоен, осветен, без забранителни знаци, но ... има разчертна маркировка за автобуси т.е. големи паркоместа. Ами не става.. Не е за нас. На такова място е непозволено да паркираме и ... толкоз. Явно тук нещата са започнали да изглеждат тотално критични, защото в един Момент Жоро заяви:
- На следващия паркинг спираме да спим!
- Ма как така на седващия?
- Ей тук виждам нещо дето трябва да става и сочи нещо на Наташка.
След малко завива под едни дървета и О чудо! Разкошен плац с няколко паркирали кемпера. Е от тук мърдане няма!
Вече тотакно каталясали и изморени спираме с последни сили слагам пердето и отивам да спя.
Надали ще изненадам някой ако кажа, че съм спала като заклана.



На сутринта се будя. Времето едно такова приятно, птички чуруликат ... стягам се за разглеждане на старинното градче, но Жоро нещо не е много кефлия. То ясно че още не си е пил кафето и логично света изглежда мрачен но ...
Питам все пак има ли проблем. Били сме спрели до гробищата. И какво? Да не ни е за сефте?
Явно в случея е проблем и няма да стане тая с тръгването на разходка. Па ще се местим. Този път нещата незнайно как се развиват доста бързо и ползотворно в смисъл просто отидохме и се наместихме на паркинга дето вчера беше много нефренди, но пък днес е ок, плащаме си шестте евра на автомата и напред към старинното градче, а то е чудесно!





Още от самото начало се усеща една приятна атмосфера и настроение. Рахождаме се измежду красива архитектура, разминаваме се с ведри и усмихнати хора, магазинчетата и заведенията таман отварят, благодарение на което успяхме да се сдобием с най-миниатюрното кафе, което бях виждала. Само дето не го предлагат с лупа, че да можеш го видиш. Половин глътка в напръстник. Но ... най-важното е че Жоро каза, че било супер и усмивката му грейна като майско слънце.



Нататък вече всичко вървеше някак по-леко и приятно. Повървяхме още малко из по-новата част на градчето





и стигнахме до моста осигуряваш достъп до китното стариино градче, кацнало гордо на възвишението и кипрещо се кокетно над красивата околност и долината.







Там се намира и касата за билети без които и да искаме няма да ни пуснат п моста. Разделяме се набързо с двайсетина евро и се поемаме по красиво извития мост.




_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Civita di Bagnoregio е невероятно и уникално място. Малко, но много раздвижено, хем семпло, хем притежаващо едим много специфичен стил и очарование, които буквално карат душата ти да пее докато се разхождаш по калдъръма.







Всичко е тъй пъстро и самобитно, че човек добива усещането че е влязал в приказка.













Има си всичко и аи църква






_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

и ... гробище - може да е малко , но пък много приветливо.



А на това място вероятно е погребан някой забележителен и мноооого достоен мирянин.



Нямаше как да пропусна възможността и да се изтипосам на този фон.



Още едно кадро за спомен под арката и сме готови.



Връщането по обратния път бе също така приятно и вълнуващо.



В по-новата част на градчето се радвахме на красива карнавална процесия





Отдадохме полагаемото се внимание на местните магазинчета и сергии сдобивайки се с доволно количество лакомства, сувенири и разбира се вино.







Денят е едва на половина, а имам усещането че е минало толкова много време и все прекрасно. Ето такива са хубавите забележителности - само за няколко часа така те омагьосват и зареждат с положителна енергия че сякаш си пътувал във времето.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Колкото и да сме развълнувани и с приповдигнато настроение не се отпускаме, а палим кемпи и напред към следващите забележителности, че Рим ни чака.
Е, още малко ще ни почака защото преди това в покрайнините му сме решили да посетим едни доста интересни вили.

Така пътуваме към вечния град по-точно към Тиволи и се наслаждаваме на прекрасната, зелена природа, на чудните и неповторими селца и градчета, кое от кое по-напето и гиздаво, съхранили в себе си чара и магията на времето, запазили историята си и същевременно добили и съвремено-актуален изглед.















Пътувайки така и "ловейки" гледки често се замислям кое ли повече ми харесва. Дали разглеждането на някаква забележителност за която знаещите са се произнесли, че е важна и следва да и бъде отделено внимание поради особени културно-исторически факти и останки през времето или пък едни такива простички неща, семпли парченца емоция, уловени случайно докато фриволно прелитат наоколо ми, като летни светулки хаотично лутащи се в сумрака на настпващата вечер...
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Съвсем скоро стигаме Тиволи ширнал се на красивия римския хълм.
Първата вила, която ще гледаме е Вила Адрияна. Имаме координати на самата вила, но когато ги въвеждаме в навигацията тя нещо не може да се оправи и да ни заведе на желаното място. Ами сега. Хе-хе, няма и секунда чудене. Жоро веднага взема нещата в свои ръце и подкарва кемпи на където му видят очите. То това е по впечатления на страничния наблюдател иначе човека си е съвсем на ясно на къде движи. Е, надява се в един момент да му се получат нещата и да се окаже на правилното място, но късмета му проработва чак от третия път. След забавно сукане по едни тесни улички без възможност за обръщане, след прилична доза каране на заден ход, забавни разминавания и тем подобни най-сетне се оказваме на правилната улица и се боцваме на ей на този паркинг. Не гледайте маркировката и паркиралия автобус. Онова си беше за вчера. За днес не важи и можем да си паркираме спокойно и на големи паркоместа.



Паркинга е хубав, голям, просторен и доколкото помня струваше 3 или 5 евро за деня, но не можеше да се остава на него след 20ч. Е, ние и не мислим да го правим. Грабваме си такъмите и се отправяме да видим какво толко интересно ни е оставил императора. Билети са по 10 евро на човек, за децата - фрий купуваме и сме вътре. Оказва се че всичко това е не просто някаква екзотична вила, а цял комплекс, красив парк с множество градини, алеи и съоръжения. За по-добра представа на посетителите още в самото начало има направен музей където много детайлно всичко е онагледено.



След като се запознахме структурно с мащабите на това какво предстои да гледаме на някои участници от нашия екипаж това им подейства доста шокиращо и незабавно предложиха да се заемат с охраната и отбраната на кемпера при положение, че възникне подобна нужда. Интересна оферта, но нищо не я налага, пък и току що влязохме. Е, добре! Ще се щертват още малко, но то е само в името на културата.
Влизаме през огромната порта на стената, която беше висока над 10 метра и сякаш се прекрачихме някаква времева бариера и се пренесохме векове назад.





То не бяха алеи и езера, статуи и най-разнообразни представители на флората и фауната, руини на внушителни сгради за които се дивим на уменията как са съумявали да бъдат съградени.


















_________________
Магия в лилаво