kemper-club forum

[kvp155]

Швейцария – страната на лилавите крави! Именно от тях тръгват всички вкусни продукти заради които страната може да се кръсти „Страната на мухлясалото сирене“. Или пък на немухлясалото сирене, на сиренето с големите дупки, на сиренето с малките дупки, на сиренето без дупки, на твърдото сирене, на мекото сирене, на кадифения млечен шоколад, на черният шоколад, на течният шоколад и на какви ли не още вкусотии, които има само там. Но тя е и страната на качествената стомана, на банковите институции и финанси, на подредения живот, на точните часовници и на всичко за което много хора завиждат на Швейцарците. Ние също сме сред тях и също им завиждаме заради споменато по-горе, в което често пъти сме се убеждавали при посещението ѝ. Днес обаче сме решили, да обърнем малко по-различно внимание на страната, като дадем акцента не на качествените и вкусни стоки с които е известна Швейцария, а на зеленото в нея. И не че не искаме да се докоснем до бялото по вечно заснежените високи алпийски върхове, или пък до синьото в кристалните води на езерата, а просто ако решим да го правим пак няма да ни стигне за нищо времето. Именно затова сме заложили на зеленият цвят, който толкова силно контрастира в тази държава, че е крайно време да му обърнем по-специално внимание. Е, специално, специално, няма да е нещо от рода на изследователските експедиции на разни биолози и експерти по оцеляване сред дивата природа, че с деца и кемпери това никак не е подходящо, но ще се постараем да сме по-близо до швейцарската природа, макар и на места на които хората умело я контролират.

Нещо такова ни се мотае из главите



Екипът също е почти известен и за наше голямо учудване този път няма да сме сами. След като тази пролет съвместихме една голяма част от пътуването си до Италия със семейство Рибарски, в което пътуване нито една от страните не издра очите на другата, не се разсърди за нещо, нямаше кисели физиономии и въобще духът на взаимното уважение и разбирателство ни следваше по целия съвместен маршрут, взехме че единодушно определихме това пътуване като успешно. Може би именно заради успешността му днес отново сме изправени пред предизвикателството, да споделим отново зелените си мечти по красивата Швейцария със същото това семейство. Разбира се, нито страната, нито горният маршрут са избрани случайно, а по-скоро след съвместно гласуване на всички които имат право на глас. Това в модерния свят е ясно: мъжете са с по два гласа, жените с по един или нито един (или май беше обратното, не знам), а децата в едно такова пътуване по презумция са за цвят и техният глас често може да бъде манипулиран само с една дъвка например, или при по-големите с нещо като айфон. Но каквато и да е истината за гласовете все пак важното е, че всеки можеше да даде предложение за любопитно и интересно място на което му се ходи в Швейцария, и след оценка по неясни за никой критерии, мястото тутакси се включваше в списъка. И въпреки, че Швейцария не е никак голяма местата взеха че станаха страшно много. Като добавим към това и факта, че на някои от тези места ние сме били и не ни се повтарят, а пък на други Рибарски са били и не им се повтарят, пак опираме до ключовата дума „компромис“, без която нищо съвместно не може да съществува.

Думата „компромис“ обаче звучи доста стряскащо и много хора като я чуят застават в отбранителна позиция, сякаш някой посяга към най-ценното им нещо. Затова сигурно не е най-правилната дума и заради по-чувствителните от нас на тази тема я заменихме с такива като: взаимна отстъпка, разбирателство, спогодба и пр. Само по този начин успяхме да изгладим всички търкания между страните, основно между мъжката и женската част, че ние с Жорж сме твърдо за това, да започнем приключението си от най-красивия италиански проход Стелвио. Той и без друго се намира на няколкостотин метра от швейцарската граница и е един прекрасен вариант за влизане в страната по един от най-живописните италиански пътища.



Е, малко е тесен, стръмен и с множество обрани завои, но в деня предвиден за посещение целият проход е затворен заради едно мероприятие, чиято атмосфера ние с Жоро желаем да усетим, а останалите съответно не.
Това с мероприятието на пръв поглед изглажда безобиден проблем за преодоляване, особено ако имаме по два гласа, но на практика жените дори и без гласове винаги успяват да постигнат своето, та за малко и този път да се случи така. Все пак сме достатъчно единни с Жорж и твърдо отстояваме позицията си за посещение, като пък сме склонни да отстъпим за някои други техни приумици, които не са ни много по вкуса. В крайна сметка макар и трудно, но ни се получиха нещата и именно заради онази страшната за някои дума „компромис“, която пак бе в дъното на успеха. Че каквито и синоними да ѝ измисляхме без нея нищо не се получаваше.

Така на нас пъзела ни се подреди и вече обмисляме как да достигнем заветния проход. Проблемът е в това, че трябва да изминем около 1500км за един ден и малко от предходната нощ, което не би било проблем ако се тръгне по от рано. На мен обаче по разбираеми кемпер-причини отпуската ми за тази година е недостатъчна и дори и след кръводаряване пак не ми достигат дните за по-ранно тръгване. Към това като прибавим и чакането по границите, по които знаем, че точно сега се прибират всички гастербайтери и на всички ни става ясно, че никак няма да е лесно това скоростно придвижване.

Лесно-трудно, няма значение, флагът вече е вдигнат и времето тече с пълна сила. И именно днес ще е денят за старт в това начинание.

[s_s1]

Отново много интересно започвате, желая Ви приятно пътешествие и очаквам да споделяте за напредъка на пътешествието си тук.

[Емил и Ася]

Уникален маршрут, ние разработихме същия с малки отклонения и нашия старт е скоро. Ще бъдете преследвани от нас с няколко дни разлика.
Ще се радваме пътуването Ви да премине гладко и успешно,като ще следим всяка информация поради огромното съвпадение на маршрута.
Приятен път!

[Роси и Стоян]

Passo Stelvio… ееех… Швейцария, много хубав маршрут сте избрали


Лек и безавариен път на всички екипажи, само хубави преживявания и спиращи дъха гледки.

[svilen1212]

Има едни 7-8 км преди излизане от България за Сърбия, които се минават по павиран път с много дупки. Ако искате да се избегне се минава по чисто нов път - минава се около Костинброд и се хваща за Мало Малово и Големо Малово.
_________________
Не плачи за нещо, което не плаче за теб!!!

[kvp155]

Стелвио на живо се оказа много по-красив от на снимките. Не само е живописен, но е уникален за изживяване проход. Проблемът му е, че по целия си път е доста тесен и няма никакви места за спиране на коли, да не говорим за кемпери. Добре, че ние се оказахме тук без тях и можахме да му се насладим с всичките си сетива и то за цял един ден.
Иначе за тези които са в района или ще бъдат някъде в Швейцария, ще ни е драго да се видим с всеки. Ние ще сме в страната до към 14-15-ти септември, че после имаме първокласник и ще е грубо да изпуснем първия учебен звънец.

[s_s1]

Сигурно не само аз очаквам продължението на разказа за зелената Швейцария.

[kvp155]

[kvp155]

И така в онзи горещ летен 29-ти август на далечната вече 2019-та година, вече приключили с италианската си одисея, пообиколили Витоша с колело и завърнали се от Португалското Камино, дойде ред и за зелената Швейцария.

Разбира се, по разбираеми корона-причини, които ни връхлетяха така изненадващо и заради които на пръв поглед ми се стори, че ще имам цялото свободно време на света да продължа на време този пътепис, нещата някак не се получиха и отново не остана време. По-лошото е, че и сега не знам дали ще ми се получат, но пък за това съм дал начало, да ме дразни и провокира, да го довърша и този разказ, пък дано някога стане.

Та както стана ясно от анонсът почти година и нещо по-горе, Швейцария ни целта в това пътуване и то не къде да е в нея, а основно в проходи и зелени планини, каквито със сигурност има достатъчно. Но не нещо екстремно с пикели, въжета, каски и друго алпийско оборудване, а малко по така: яваш-яваш с кемперите, спиране за огледи в някое по-интересно градче, пиене на бира където сварим, пиене на кафе – навсякъде, маане на гащи напред-назад, ядене на сладолед и вкусни регионални гозби … и те така, пък до където стигнем.

Избрали сме период в годината, когато тази красивата Швейцария е най-зелена и не толкова посещавана от масовите индийски и китайски туристи, като ще я подхванем не от много пополярно място, а откъм Италия и то с онова епично изкачване на прохода Стелвио, и то не с кемпери, а с … колела. За целта велосипеди, каски и пр. оборудване за всички ни е натоварено, заедно с голямото желание на поне двама от нас да преминат с тях през прохода. Преди това обаче ни предстои едно здраво каране на кемпери в жегата и то без климатици. Аз – защото нямам, а Жорж – защото му е некомфортно и въобще не знае защо е измислена тази екстра?! Странно – за мен това е една от най-полезните екстри по отношение на комфорта в автомобилостроенето, а за други е излишна тежест, която повишава разхода и от която можеш да настинеш … Но все тая, светът затова е интересен, защото хората са много, много различни.
За начало на нашето лятно приключение съвсем не случайно сме избрали работен ден – четвъртък - 29.08.2019г. и в този ден някъде надвечер се уговаряме с фамилията риболовци, да поемем по маршрута, като за да не се разминем и после да трябва да изкачвам сам прохода Стелвио си чукваме по една среща на границата със Сърбия.

Едно от условията преди да тръгнем беше, че заради работа на семейството с риболовна фамилия, която налага доста често он-лайн висене в Нет-а ще имаме доста спирания, ако не успеят да я свършат в движение. Точно този факт ме успокояваше след като закъсняхме близо два часа докато се домъкнем до българо-сръбската граница.
Разбира се велосипедистът Жорж Стайков въобще не се разсърди от това закъснение, а напротив усмихна се и сподели, че е свършил толкова много работа, че е готов сега да кара цяла нощ. Аз обаче съм бил на работа и макар да не съм копал окопи цял ден ще ми е трудно да шофирам без почивка, но пък що да не пробваме. И тръгнахме. Яхваме конете и ударно поемаме по пътя, като за капак на всичко, ще яздим на фарове, но пък на кой му пука след като има толкова важна за преследване цел, каквато може да е едно ново приключение.

Някакво вдъхновение ме обзема всеки път като затръгвам за някъде и съвсем разбираемо то се изпарява в момента, в който приключението ни свърши или е към края си. Тогава и 100 километра ми се струват страшно много за каране, като все си измислям разни причини да ги разполовя някъде. Сега обаче е обратното и вече яздим към Димитровград. Даже го подминахме и за първи път от много време насам не спрях за нощувка при моя приятел Сава. Натиснах няколко пъти клаксона, като минавахме покрай него с надеждата, че ме е видял, да не би да си помисли, че го пропускам даже и откъм поздрави. Разбира се, ще ми липсва неговото горчиво кафе с два пръста гъста утайка в която можеш да посадиш дърво, но пък пред мен шпори не кой да е, а един истински кофеинов бос, така че и това ще го преодолеем някак.

Като казах „кафе“ се сетих, че в предишното ни съвместно пътуване до Италия Георги Рибарски, както е истинското му име (да не забрави някой, че понякога се поувличам с прякорите) изрично ми постави условие, че той без кафе не можел и това налагало много чести спирания. Това било единственото му условие и просто помоли да се съобразим с него. Аз естествено не само се съобразих, но и акцентирах в разказа си върху това негово пристрастяване и учудващо, но той въобще не се обиди, дори напротив – смееше се всеки път когато на всеослушание разказвах за тази странна зависимост и дори го обявявах за Кофеинов Крал.
Та сега ще ми липсва кафето на Сава, но пък знам, че Кралят няма да остави нещата току-така, още повече за човек като мен, който въобще не пие кафе. Така ние продължаваме напред без капчица кафе, като това съвсем не е сигурно дали е така за риболовната фамилия, защото в тяхната одая навсякъде има скришни тайници пълни с кафе.

Карането по дългата и права сръбска магистрала безспорно е едно от най-скучните начинания, като изключим това към Унгария, което може би е още по-скучно. Та за да утрепем скуката сме стиснали в ръцете си по една току-що заредена радиостанция, на която просто не знам как ѝ издържат елементите. Какви ли не лишени от съдържание разговори се водеха по тези малки пластмасови кутийки, само и само да се държим будни, че както казах не е никак лесно да се шофира през нощта и то след като цял ден си бил на работа. С този подход обаче времето определено минава по-бързо и някъде около 03:30ч вече сме на сърбо-хърватската граница. Опашката е някъде към 3-4 километра и противно на очакваното, но върви доста бързо. Минаваме проверките без проблем и стъпваме на ламарината още съвсем малко, някъде до района на стария къмпинг Спачва. Там сме някъде към 04:15 и на практика почти не е останало време до съмване, но пък и 10 минути сън са си нещо, затова се настаняваме пред централната сграда и дърпаме щорите. За днес толкова.

[kvp155]

Чак на сутринта разбрах защо съм спал толкова спокойно, а и защо страдащият от параноя Жорж нямаше нищо против да нощуваме тук. Ами оказа се, че старата сграда на хотела е превърната в полицейски участък и няма как да не се спи спокойно след като за сигурността ни се е погрижила лично държавната охрана на Хърватия. Реално обаче спахме само няколко часа, защото по план следващата ни нощувка трябва да е в италианското селце Стелвио, а до там са близо 1000 километра и времето определено може да не ни е достатъчно. Точно за това не се размотаваме изобщо, а се отправяме до близката бензиностанция, където аз пълня гориво до горе, а Жорж пълни два термоса с кафе - също до горе.

Пътят нататък е ясен като бял ден и сме го минавали толкова много пъти, че ако имаше възможност бих се телепортирал поне на някоя от границите с Италия или Австрия например, но уви пак ще трябва да търкаме гуми по тези наистина скучни аутобани.
Отдавна всички гастербайтери са се събудили от крайпътните канавки и отбивки на магистралата, и сега прелитат бясно покрай нас все едно са на състезание. Ние пък си кретаме с обичайната кемперска скорост около 100, която не само дава сигурност и спокойствие на всички пътуващи, но в случая даде възможност и на стратега Жорж да надникне достатъчно по-рано в онлайн приложението за трафик и да разбере, че на границата със Словения ни чака 10-километрова опашка!
Осъзнавайки колко кафета трябва да изпие на подобна опашка знаменитият Кофеинов Крал за момент са почуди дали нарочно да не спре на тази опашка и да се наслади на горчивата напитка, но съвестта му заговори друго и той с риск да остане без няколко литра кафе в стомаха и във вените си хитро подхвана първата отбивка на магистралата. Ние разбира се го следваме плътно по петите, като не пропускам да му благодаря за жеста в това да ни спести досадното чакане и така финтираме този гъсто населен с гастарбайтери граничен пункт.

Така влизаме в Словения през селата и подкарваме нагоре към Австрия, после малко из нейните села и после хоп пристигаме в Италия. Това е планът, лесен, та лесен. Но маршрутът няма да е през световноизвестния Караванкен тунел, че там пак се очаква престой заради онези мургави съседи, а през по-тесни, романтични и по-малко известни пътчета, които да ни доставят поне малко радост със зеленина и прохлада, от които определено имаме нужда. Ние де, че кемперът ни е без климатик, а пък тези които го имат се чудят за какво изобщо е измислен?!

И ето че докато се чудим, има ли някаква полза от това инженерно творение или не, взехме, че се оказахме съвсем близо до прохладните води на р. Сава.





И нали не бързаме особено, спяхме за кратка почивка, на по гюм горещо кафе и глътка-две местно пиво от жива закваска. Няма да казвам кое е по-хубаво, но и двете горчат по особен и много запомнящ се начин.





От река Сава не е останало почти нищо в тези горещини, или може би това пред нас е някакъв неин приток, или ръкав, не знам, но пък е останало нещо доста голямо и съвършено запазено.





Това а стар ЖП мост, който е бил част от 102-километрова ЖП линия свързваща някога градовете Любляна и Тървизио, и пусната в експлоатация още през 1890г. Тогава това е била една от важните пътни артерия с Италия и с особено стратегическо значение за военните действия по време на Втората световна война. Следи от това има съвсем близо до моста, като добре запазен бункер например в който дори не успях да падна.





Попаднахме тук съвсем случайно, за което пак е виновно кафето, но мостът определено привлича не само нашето внимание, че докато се ободряваме с напитки още няколко коли наспираха покрай нас.



Според табелата пред него ЖП линията е функционирала от 1890 до 1966 година, а днес е превърната във вело-алея.



Прекрасна идея за много изоставени ЖП линии, която идея съм я виждал реализирана и в други страни, че дори съм карал велосипед по една такава от другата страна на океана и определено е много приятно. Всяка гара или спирка е превърната в подкрепителен пункт с възможност за почивки и нощувка, и така човек може да си направи едно наистина запомнящо се вело-приключение. И у нас ще стане така, сигурен съм, но вероятно няма да е скоро, въпреки, че вече има изоставени ЖП пътища.

Продължаваме още съвсем малко да се радваме на зелената част на Словения, която тук е далеч по-красива от тази която помним покрай магистралата и със задоволство всички отбелязваме факта, че не сме срещнали нито един летящ туземец. Въобще, хиляди пъти е по-добре е да се кара по такива места и то точно когато всички се прибират по работните си места, но пък от бързане не винаги имаме времето да се насладим на подобни паралелни пътища.

[Eli-Niki]

Хайде по-бързичко Косьо, че нямам търпение за катеренето на Стелвио ......

[kvp155]

[kvp155]

На малкият граничен пункт с Австрия няма никой освен нас и сега като пиша този разказ се чудя, дали след тези пандемични мерки е все още така?! Много ми се ще всичко да си е по старому, а не да са затворили пункта например, но Светът едва ли ще се отърси скоро от тази инфекция и спомените за нея. Нещо много неприятно за всички, които обичат да пътуват, а и за другите.



След пункта обаче се открояват две неща:

Спомени не от пандемия, а от някогашната заплаха заради която всяка държава стриктно пазеше границите си.



Някъде дори все още е така …

Другото открояващо се нещо е ето тази указателна табела, поставена тук за подсещане на шофьорите, че е добре да преминат на по-ниска предавка. И то не с една надолу, а направо на 1-ва.



Ясно е какво спускане следва надолу и защо преди това имаше знак забраняващ ремаркета и каравани.



Тук караваните и тировете не само, че не са желани, но е много вероятно да се заклинят на някоя от фибите. Това ко казвам за тези които още си мислят, че макар и с малка каравана може да се пътува навсякъде. А ми не, не е точно така …





Поредицата от почти обратни завои, образуващи нещо като серпентина се спуска чак до долу, където рязко свършват в нещо като неголяма котловина. В нея очаквано се намира някакво си китно и малко селце с доста тесни улички и къщи с провесени от верандите цветя, каквито по тези места има в изобилие.









И кое беше това село не се разбра много-много, но пък и едва ли е от особено значение, след като те тук всичките са толкова еднакви и толкова красиви, че в което и да попаднем за отдих и разходка няма въобще да сгрешим. Ние обаче имаме друга цел и затова само им се радваме пътьом пък някой друг път току-виж сме отседнали за дълго. Сега продължаваме напред по един изключително живописен и лишен от движение път, по който само кривият вело-багажник на Жорж ми разваля пейзажа. И въобще не знам, защо още го търпя пред мен след като моят багажник е много по-прав от неговия …

[kvp155]

Някъде напред и нависоко започнаха да се появяват и едни много познати зъбери, на една планина за която си трябва отделно внимание и време, но дори обвита в облаци пак си остава красива и величествена.





Някога трябва да дойдем и тук …



Още малко напред и зад завоя се появи един тюркоазено зелен гьол, който не знам дали местните използват за поливане на пипер, патладжани или други овошки, но цвета му така ме впечатли, че веднага скочих на спирачките. Разбира се, не се намери никакво място за спиране, още повече за два кемпера и човекът с кафето за малко да се размаже в правият ми вело-багажник, но някак си ме задмина и отпраши напред по завоите. После слушах нещо по станцията да боботи, защо съм бил спрял толкова рязко, но аз да не съм жена му да му давам обяснения когато не се изпълнява нещо по нейния план. Спрях си спокойно на най-забраненото място и останах за няколко минути наслада на таз красива и спокойна вода.





Не знам защо, но като съзерцавам известно време толкова много и толкова спокойна вода, и особено когато е на тихо и спокойно място това ми действа много успокояващо. Дори крясъците на децата в подобни моменти не се чуват изобщо, пък за тези на жена ми да не говорим. Странно е, но сигурно си има някакво обяснение.



Гласът на Жорж отдавна заглъхна в станцията, от което стана ясно, че са пропуснали да се насладят и на залязващото слънце, и на добре обработените малки полски блокове, които са толкова подредени, че сякаш са части от един голям зелен пъзел.



Денят е към края си и това май беше последната хубава гледка, преди да запалят уличните лампи на замъците и мракът постепенно да слезе на Земята. Тихо, спокойно и красиво изглежда всичко наоколо.



За нас обаче нощта още е ден и стържем здраво напред, че имаме още доста нощно каране до заветното място – селцето Стелвио.

В тъмното нищо не се вижда и нищо не се случва, затова пропускам, а и не помня съвсем, но някак си около полунощ пристигаме в селото, като аз съм се подготвил с 4 места за нощувка, но на място се оказва, че нито едно от тях не е удачно. Просто селцето е толкова криво и тясно, че в тъмното нищо подходящо не ни се заби в погледа, а и всички паркинги са заети с коли дошли по-рано за утрешното събитие. В такива моменти обаче интуицията на Жорж – колоездачът е безпогрешна и той отново извади дългата клечка, както е направил това когато е срещнал и се е оженил за най-смирената и добра жена в живота си. Та сега целеустремено ни поведе на някъде, без да знае и той накъде, но всъщност ние и двамата вече действаме в доста добър синхрон, като в подобни ситуации винаги караме към … гробищата. И сега не се наложи въобще да се питаме, дали и на кой му харесва или не, след като това е единствената алтернатива и дори не е сигурно, че и там няма да е пълно не само с умрели.
Все пак колоездачът бързо намери последният дом за всички и за късмет се оказа, че на малкият паркинг близо до църквата има достатъчно място и за двата ни кемпера. Ето тук е мястото: 46.61990 10.58473 на точно 903 м надморска височина, което никак не е без значение за спокойната ни дрямка. Крадци не обърнах внимание дали има, защото заспах на момента и оставих Жорж да мисли за тези много важни и вечно занимаващи го дела.

[kvp155]

Спим много спокойно и много пълноценно, че като знам какво следва и за миг не бих си позволил друго, но пък не знам дали за всички е било така.

Все пак утро е и то е точно на 31.08.2019г - един значим за цялото село ден, че дори и за нас след като сме дошли от толкова далеч да почетем вело-празника на това много красиво селище. Май казах някъде в началото, но ще поясня още веднъж за почитатели на катерачите, като Ники от Смолян, че проходът Стелвио е един уникален за колоездачите тур и точно заради тях един път в годината той е затворен за автомобили. Пътят освен много стръмен на места е и много тесен, като с цел безопасност е заграден от двете си страни с каменни зидове и това създава опасност от движение на велосипедисти и пешеходци. Именно за това този път е забранен за движение на друго освен на МПС и само един ден в годината той е затворен за тях, но пък е отворен за колоездачите.

Стелвио всъщност е малко село в Северна Италия, автономна провинция Южен Тирол и е в подножието на прохода. Изкачвайки се на върха и преминавай малко надолу започва малката Швейцария, към която именно сме тръгнали.
Та никак не е чудно, че щом се съмна се оказа, че паркингът на който вчера по тъмно спряхме се е напълнил до горе, като всякакви коли така са го превзели, че е невъзможно да тръгне нито една от тях, без да се преместят други 4-5. За нашето излизане пък въобще не ми се мисли, но то и не трябва, защото ние сме с намерение да останем тук поне още една нощ. Не за друго, но ако успеем да се качим до горе с колелата и после да слезем обратно, едва ли ще имаме сили да продължим нататък безпрепятствено.





Видно навсякъде цари една трескава подготовка като пред старт, където всеки сваля велосипеди от колата си, преоблича се, преобува се, радва се и крещи без да има причина … въобще една типична еуфория, която само спомага за добрият дух и доброто ни настроение, което ние си носим още от България. И никак не е за учудване, но тук всички италианци не говорят италиански, а немски. Не че разбирам нещо и от двата езика, но италианският ми е по благозвучен и определено по ми харесва. Като ми говори някой на него и видът ми казват, че излъчвал разбиране. Не знам дали е така, но ако е вярно, то е сигурно защото много са ми на сърце тези италианци. Иначе нищо не разбирам и от техния език.



Все пак не е нужно да знаем никакви езици за да разберем накъде да тръгнем, че групите колоездачи отдавна започнаха да минават покрай нас. А и е логично стартът да е някъде в центъра, който за едно неголямо населено място не е особено трудно да се намери. Яхваме и ние нашите велосипеди и бързо се смесваме с останалите ентусиасти. Не за много дълго, само за около километър, където на нещо като малко площадче са разпънали от онези надуваемите арки, очертаващи символично старт-финалната линия.



Разбира се, пълно е с хора, че дори с такива от всякакви националности, дошли да се позабавляват в тазгодишното изкачване на прохода. Казвам „позабавляват“, защото това не е състезание в буквалният смисъл на думата. Тук никой с никого не се състезава за нищо, няма победители, няма победени, няма дисквалифицирани, няма сърдити, въобще, това наистина е един голям празник за всички обичащи колоезденето, които в страна като Италия никак не са малко. И като не е състезание е логично да няма никакви правила и условия за участие, че дори час за старт. Всеки идва и стартира, когато си иска и кара докъдето си иска. Може да ползва велосипед, рикша, ролкови кънки, е-велосипед, тротинетка или каквото си поиска, важното е да е тук и сега.

На символичното място за старт освен многото рекламни сергии с всевъзможни джунджурии една особено се откроява, макар аз въобще да не я бях забелязал. На нея именно раздават така необходимият за всеки допинг, като го разливат в съвсем малки количества в нещо като пластмасови чашки. За тези на които не им понася вкуса или пък не искат да си цапат зъбите например, могат да си го вземат венозно, да го смъркат или да си го капнат в очите.
Нямаше изобщо да забележа, че има такава сергия ако моят съотборник за момент не изчезна от погледа ми и после не се появи с ето тази миниатюрна пластмасова чашка.



Беше си потопил само езика в съдържанието, но ефектът дошъл толкова бързо, че видно приливът на енергия така го е обзел, че всеки момент може да потегли по баира с бясна скорост и после никой да не разбере, как и кой е профучал покрай него. Подкани ме и аз да опитам от кофеиновата наслада, но нали не ѝ разбирам много-много, та взех, че отказах.



И тръгнахме …



В началото и като всяко начало всичко е безобидно и интересно. Свежо утро с дъх на гора и присъщото за такива места спокойствие. Чисти и подредени като за изложба къщи и почти никакво движение в тях. То е и нормално де, че в почивен ден всеки иска да си почине, не да стане призори и да отиде на къра.
Само в една къща, макар да не видях никой в нея цари някакво странно усещане за духове пренесли се или по-скоро вплели се с нея и всичко около нея. Не разбрах, какво точно е това, дали някакъв музей на открито, или изложба на странни предмети, но по всичко личи, че тази къща не е като другите.



Отвсякъде висят черепи на животни, кости, рога, изрисувани камъни, дървета, керамика и всякакви предмети в едни такава шарени окраски досущ, като тези в индианските племена. Не можах да схвана какво е всичко това, но си обещах, че на връщане ще спра по-подробно да се разходя около тези събирани и подредени с такава вещина предмети.





Къщата е последната от селото и се пада в ляво по посока на прохода, но хилядите предмети на това странно изкуство са пръснати от двете страни на пътя, като заемат площ от поне няколко декара.
Чак като отминаха всички индиански атрибути забелязах, че вдясно от нас тече буйна река, чиито пръски допълнително освежаваха и без това влажното утро.





Сигурно това са разтопените води на ледника към който ни води този красив и пълен със зеленина път. Всякакви усмихнати физиономии ме задминават, докато аз се опитвам да карам колело и да снимам с телефона назад. Трудна се оказа и тази задача още повече сега като гледам снимките и виждам, че всичките са размазани. Но какво да се прави - това може фотографа и това качва за онагледяване във форума на иначе чудесното начало на изкачването.