kemper-club forum Място за комуникация и споделяне на идеи, мероприятия и мнения на хора запленени от страстта наречена кемпер. Да погледнем живота от хубавата му страна!
Регистриран на: 10 Апр 2008 Мнения: 1056 Местожителство: София
Пуснато на: Вто Окт 16, 2012 4:51 pm Заглавие: София - Прага - София с Фичо.
Дойде време и ние да попътуваме.
На 18 юли взехме 1100 евро и набързо скалъпихме пътуване с кемпера до Прага.
На 19 юли напазарувахме и заредихме кемпера с провизии за десетдневното ни пътешествие – аз, Аделина и децата. Общо взето беше едно хвърляне в дълбоката бездна – аз никога не бях излизал извън България с изключение на една кратка почивка в Гърция, нямахме никакви карти освен една книга-атлас на Рийдърс дайджест, без GPS, само с един гол мерак, пълен кемпер с храна и четири задгранични паспорта.
Обмених известна сума в крони и форинти, защото знаех, че бюрата в Чехия лъжат, пък и е по-добре да имаш някаква местна валута в себе си.
И така на 20 юли към 21.30 вечерта гладни и изморени запалихме машината и отидохме до Макдоналдс да си вземем нещо за ядене. Около 22.30 поехме към Видин през Ботевград. С парите, които имахме бяхме решили да не плащаме магистрали, тъй като скоростта на кемпера на магистрала и на първокласен път е една и съща, искахме да разглеждаме повече, а и един-два часа по-бавно аз не го намирам за проблем. Стигнахме Видин късно през нощта – може би към 3.00 и веднага намерих една улица, където се хвърлих на леглото и заспах.
На сутринта – има-няма 8.30 Аделина ме сръга и изкомандва “Тръгвай!”. Ща не ща запалих и поех по стрелките към Сърбия. Взехме си кафе от заведение при гарата и заредени с ентусиазъм поехме към границата, предвкусвайки пътя покрай Дунав да бъде интересен и живописен. Дори Аделина се престраши да покара 5-6 км.
Стигнахме границата и след около един час я прекосихме. Сърбите ни бавиха доста заради един камион.
И така поехме в неизвестното!
Карахме покрай различни села – направи ми впечатление, че сръбските цигани са доста богати, видяхме забравени от Бога возила, видяхме возила, нечувани и невиждани от нас. Разбира се обърках пътя и така се случи, че не минахме покрай Дунав, но то ако у нас няма табели там е направо АД. Пътя беше живописен – през Стара планина, ту хубав, ту лош асфалт – без дупки, но с много кръпки. Даже по едно време се движихме по път от кръпки, ама без дупки. Пресичахме непрекъснато някакви ж.п. прелези и изведнъж стигнахме до някакъв град /мисля, че беше Брестовац – вече не помня/ с един недовършен пътен възел без нито една табела как се влиза в града, долу в ниското.
Както и да е, намерих един сервиз и попитах, а докато се въртях из лабиринта на детелината едни германци се чудиха как да стигнат до България. Смях! Спрях да снимам града – мислех, че е ски-курорт, а то се оказаха едни грозни блокове... На излизане попаднахме пак в задънена улица. Изкачихме се отново на високо и изведнъж пътя от асфалтов стана чакълен с едни огромни канари между които колите отбиват за да се разминат. “Бре” викам си – сигурно сгреших и отбих. Да ама един автобус за Белград миха покрай нас и си рекох, че това е пътя. И така бавно покрай скалите попаднахме на една огромна кариера! Ама като казвам огромна да се разбира ОГРОМНА! Снимах я, макар на снимката да не е толкова голяма.
Продължихме напред. Започнаха да се редуват село след село, град след град и никакъв Белград!
В един момент се ядосах, грабнах картата и отбих към магистралата – гледам 6 часа път и никакъв Белград. Пътя ставаше все по-лош – кръпка до кръпка, кръпка върху кръпка, под кръпка... А рейсове до столицата се спукаха да минават...И тъх стигнах до един пункт на магистралата и влезнах в нея. Пътуването беше скучно и тъпо – път напред и път назад. Както и да е стигнахме завечния Белград.
Бяхме решили да разгледаме крепостта, ама пътувахме вече близо 8 часа и бях намразил Сърбия. Казах на Аделина, че тук има крепост, а тя се отказа да я гледа, ама след като го отминахме ми дигна скандал, че не съм и бил казал! Както и да е продължихме към Унгария. Леко объркахме пътя, заради едни глупави табели след Белград, но не беше фрапантно, защото другарите сърби явно знаеха за този проблем, тъй като бяха поставили самоделни табели как да излезнеш на главния път!
Продължихме по магистралата! Скука, скука и пак скука! Тая Сърбия край няма! В един момент към 20.00 часа наближихме границата с Унгария и решихме да хапнем, да се изкъпем и да сложим пижамите на децата да са готови. Направихме това на един безлюден паркинг край магистралата, където снимахме това:
След около един час бяхме готови и стигнахме границата. До напускане на Сърбия ни деляха двадесетина коли или около 15 мин. Гледам хората си купуват винетки, около нас пише “винетка за Унгария” и взех да се притеснявам. А ако вече трябва винетка а аз знам, че трябва само за магистралата? Отидох и попитах на едно гише, където някакъв сърбин троснато ми каза, че не ми трябва. Стигнахме Сръбския контрол след един час! и какво да видя – пред мен едни огромни колони от коли и никаква унгарска граница! Е са си е....м....Като почна едно висене и едно бутане на коли – те бутат един метър, а аз паля за един метър. Да ама братята европейци не са токова европейци и гледат да се мушнат като нашенски джигит, видят ли малко празно място. Колко псувни изядоха – сигурно още ги сърби. Към 2.00 минахме унгарската проверка и ужасно изморен започнах да се чудя къде да спим. Първата бензиностанция е на Шел и има голям паркинг за камиони, където имаше и един наш кемпер. Чувствах се странно, защото влезнахме в Унгария по магистрала а не видях табела за първокласен път. Казах на Аделина – тук ще спим, а тя като ревна, че не била тираджийка да спи по паркингите...Ща не ща видях табела за Сегет и отпраших към него по първокласния път!
Унгария
Пътят до Сегет е разкошен – въобще пътищата в Унгария са разкошни. Направи ми впечатление, че асфалтът е черен, няма никаква възможност да спреш на банкета, защото такъв няма – тоест има, но е от разкошна зелена трева, която сърце не ти дава да смачкаш. Има джобове за паркиране, означени предварително, така че да си подготвен. Не ми хареса маркировката – има я в “огромно количество” – знаци, табели, линии, мантинели – всичко така отразява, че в далечината имаш чувството, че идва кола, а то мантинела. Многократно се подлъгвах и премигвах с дългите. Направи ми впечатление, че почти няма коли по пътя – може с километри да караш и да не се разминеш с автомобил.
Стигнахме Сегет. Влезнахме в града с надеждата, че в покрайнините ще има къде да спра да спим. Да ама както по-късно установих, ние сме влезнали през Бевърли хилс на Сегет. Път – отляво трева, опъната като по конец, тротоар и къща. В дясно – същото. Няма кьорава кола на платното, камо ли на тревата. В уличките същото. Ужас – токова подредено като в макет и ние там като от Марс! Реших да пробвам уличките – никакъв шанс – подредено, подредено и пак подредено – трева, трева и пак трева. Тук-таме някоя кола паркирана ей така за да ме дразни. Решихме да карам към центъра. Речено-сторено. Тръгнахме по улиците на макета – хубаво беше, че почти нямаше движение и хора. След няколко минутно лутане – има няма 60 мин. Се сетих, че пред блоковете няма начин да не може да се спре. И така потърсихме жилищна зона с блокове. Да бе – ядец – те са с гаражи! Е все пак имахме късмет и попаднахме на такива с гаражи и паркинг. Ха сега Фичо напред-назад да го курдисам, ама той не ще – голям е, а е само 5.60 м без колелата! Малко по-надолу имаше място точно като за него – задницата над тревата на една градинка до блока. Спрях, пуснахме щорите и заспахме.
На сутринта тихи като мравки закусихме зад щорите и като се оправихме свалих колелата да ходим на разходка. Добре, че обиколих града нощес за да го опозная малко.
Сегет е разкошен град за колела – вело-алеи, гърбици на платната за да намлят скоростта колите, пък и велосипедистите да не подскачат. Ама гърбици не тип ударих си бронята или пода, а дълги колкото цяла кола. Едни хубави и тихи трамваи – да ти е кеф да спиш покрай линиите.
По пътя имаше катедрала – за първи път влезнах в католическа катедрала или църква /както им е там името/. Видях и орган.
Продължихме пътя. Пред автогарата имаше машинки за вода и разхлаждане. Много гот!
Посетихме и пазара – много приятен – подредени сергии с плодове и зеленчуци, любезни продавачи, любезни клиенти. Почти всички бяха с колела – въобще Унгария е рай за велосипеди. Жени с плетени кошници с подредени в тях продукти, тук-таме някой букет в тях – красота и спокойствие. Представих си как тези може би пенсионери идват на велосипедите си и с плетените кошове пазаруват, взимат си някой букет и се прибират в подредения си дом да сложат на масата в купата плодове, а във вазата цветя за настроение. Взехме си и ние туй-онуй и платихме няколко хилядарки – чак се замаяхме!
Продължихме към центъра и минахме покрай МОЛ-а. Не влезнахме в него, а само се снимахме.
Отпред колела с чанти и столчета, заключени или отключени – седят и си чакат собственика точно като кучета. Снимахме по пътя разни интересни неща.
И така попаднахме на главната пешеходна улица, по която течеше ремонт. Направихме няколко снимки, като интересното е, че университетът е в началото на улицата.
Снимахме се с тази статуя, на пейките, къщите.
Видяхме Макдоналдс и понеже беше обяд решихме, че като не познаваме местната кухня да ядем нещо гадно, нищо че децата се радват.
Продължихме нагоре, като същевременно снимахме.
Бутахме колелата, защото е забранено да се карат. Излезнахме на един площад с фонтан и приятни заведения.
Понеже Аделина я болеше глава отидохме до аптеката на ъгъла – една рустикална аптека – много приятна, да купим някакво лекарство. На англо-руски питахме за Солпадеин, аптекарката потърси, но не намери. Попитахме за главоболие нещо силно, но тя не разбра и ни предложи нещо за няколко стотака. Отказахме се – от тези стотачки още повече щеше да ни заболи глава, пък и не знаехме къде може да обменим пари, а и колко евро всъщност са. В края на улицата имаше една много приятна фурна с тези движещи се фигурки на витрината.
Срещу няколко хиляди бяхме щастливи собственици на 4 геврека и няколко сладички. Дадохме едни огромни хартиени пари и ни върнаха в огромни монети с номинал от стотици. Отидохме в една градина срещу края на пешеходната зона.
Разкошно място – зелено и подредено – нещо подобно на градинката около паметника на Съветската армия в София. Дори трамваят минава през нея върху тревата, без да капе масло от него, без хората да тъпчат преки пътища да спирката. Всичко беше разкошно до момента, в който Калина каза “Ака ми се!”. Ха сега! Ми къде? Да беше в Борисовата градина – лесно, ама тук? Сетих се, че видях малко по-нагоре мост. Качих я на колелото и поехме нататък. Стигнахме началото на моста, под който тече река – коя река не знам! Както казах в началото тръгнахме в сляпото. Долу под моста ставаше нещо – някакви камиони, музика, народ. Минахме от другата страна и в храсталаците покрай реката намерихме място, намерено многократно преди нас. Свършихме работа и се върнахме в парка да съберем и останалите за да ходим да видим какво шоу са ни подготвили унгарците по повод гостуването ни.
По пътя снимахме:
Оказа се, че има любителско състезание с камиони. Имаше машини от различни размери, мощности и шофьори.
Първи беше този американски красавец, на който моторът му ревеше като лъв, ама бягаше като баба. “Скъсаха му шортите” още в началото и то ето с какво:
Представители на унгарското шофьорско съсловие:
Последваха състезания по двойки с различни машини. Интересното беше, че почти всички откъм публиката печелеха.
По едно време чувам рев на мотор. Обръщам се и съзирам страхотен Харлей, а след него още един и още един, и още един...докато не се събраха около десетина фена на марката от клуб Унгария. Снимахме тези колоритни пичове в гръб.
Ето това старо и ръждясало Ивеко скъса почти всички камиони. Като му дадеше газ очадваше публиката за разлика от новите камиони, а като го настъпи излиташе като ракета.
Понеже говореха на унгарски нищо не разбирах, но явно имаше някаква ротация на камионите – може би победители с победители и така докато остане един.
Стоейки и наблюдавайки състезанието видях един къмпинг оттатък реката. Решихме после да го видим и да вземем цени.
На Аделина и хареса мото-дружинката и и изпросих снимка с тях – много готини пичове.
Сетне отидохме до къмпинга, а по път снимахме.
Операта:
Моста:
Пързалката след моста – как ми се спускаше. Обещахме се другия път като идваме да я пробваме.
Къмпинга и цените:
Който го интересува къде се намира да погледне първата снимка – там има интернет адрес.
Изгледи от моста на връщане към кемпера:
Завършихме с обещанието към децата да отидат на пързалки и люлки.
Ей това чудо е много готино
Снимки от града
В двора на железопътната компания
И така се прибрахме в кемпера, който ни чакаше с нетърпение.
Искаше ми се да останем още, но Аделина каза “Тръгваме за Будапеща”. Ядохме, изкъпахме се и поехме. Пак по нощите, пак по първокласния. Приятен път с много приятни селца и градове. Много вело-алеи между градовете, малко коли и пусти села. Тия унгарци сигурно в 22.00 си лягат. Няма с кого да се напсуваш. Беше свършила водата и се чудих къде да сипя. По път в края на едно село имаше Шел. Спрях там и завъртях зад сградата с надеждата да видя маркуч. Такъв нямаше. Едни младежи – две моми и един момък пушеха. Попитах ги дали ога да си сипя вода. Те ми показаха от къде и се отдръпнаха да не ме смущават. Възпитана младеж брей! Сипах по туби по резервоари по шишета – всичко ще беше празно. Отидох да питам какво дължа, а те се усмихнаха и казаха “Nothing”. Продължих зареден с вода, ама зареден и с мръсна вода. Друг проблем! Къде да хвърля мръсната вода? На тези разкошни пътища няма една драка. Срам не срам отбих на един джоб и бързо-бързо пуснах крана. Добре, че е голям и за има-няма 30-50 сек. изтича. Срам! Продължихме празо-пълни и доволни - някак си с леко на душата. Доспа ми се. Ужасно ми се доспа. Искам да спя! Аделина като бухал до мен клюма на седалката и спи, децата спят, а аз НЕ! Непоносимо! Видях един паркинг зад затворена бензиностанция и реших ТУК! Да, но кучетата и един човек решиха, че няма да е тук. По-скоро кучетата го решиха, защото човекът освен любопитство друго не показа, но кучетата започнаха едно на друго да си съобщават, че ще спим там. Продължих да карам полу-заспал. Стигнахме почти до Будапеща и си рекох, че ако влезнем там няма да намеря още поне един час спокойно место за спане, затова спрях на гърба на едно малко ОМВ и се метнах на малкото легло, което дори и малко за мен ми се стори като King size.
Следва Будапеща! _________________ "Не бива да се дава подкрепа на глупци" - В. Левски до Л. Каравелов, 25.08.1872 г.
Регистриран на: 10 Апр 2008 Мнения: 1056 Местожителство: София
Пуснато на: Вто Окт 16, 2012 11:04 pm Заглавие:
Събудихме се към 8.00 ч. хич не ми се ставаше, но Аделина така ме погледна с бялото на очите, че не посмях да мисля повече за сън. В просъница чувах минаващите коли и някакви машини. Интересно нещо е Унгария – след 22 часа улиците опустяват, а след 6 часа става лудница. Оказа се, че близо до бензиностанцията има нещо като склад за дърва. Ама хич не ми пречеше шума на съня. Асфалта издава един странен шум от гумите на колите – нещо като прибоя на вълните. В Австрия беше същото.
Направих кафе, а на децата дадохме кроасани с мляко и поехме към мечтаната Будапеща. Сегет беше едно лирическо отклонение, невлизащо в списъка, но по стечение на умората го разгледахме и изобщо не съжалявам, както се убедихте.
Пътувахме малко – не повече от 30 мин. докато стигнем табелата на града. Влезнахме бавно и грациозно като бял три и половина тонен лебед. Аз се озъртам като прасе в тикви, Аделина гледа тъпо, а децата се джафкат отзад и въобще не им пука какво има навън. А навън имаше нещо като нашите крайни квартали – къщи, индустриални зони, складове, предприятия, сервизи, влакове, градски железници и т.н. Викам си “сега наляво, надясно или напред?” отговарям си “все тая – пак не знам къде съм!”. Задвам същите въпроси на Аделина, а тя мълчи и вдига рамене, като продължава да гледа в нищото. Ей това се нарича капан – ту на ляво, ту на дясно, право в л...то прясно! Карам и гледам табелите за център. Е сега ако се набия в центъра с големия лебед май само по Дунав ще мога да се измъкна. Продължих! Пътя се стесняваше, започнаха завои ама аз си пердаша. Изведнъж ахкайки по мостовете излезнахме на една улица до самия Дунав – ако плюна по-силно ще стигне до България по течението. Така леко с другите коли се затътрихме към НИЩОТО в Будапеща. От това което виждах градът много ми харесваше. Видяхме амфибия, но не можахме да я снимаме – автобус-лодка. Калоян подпикна от кеф като го видя. Минахме една сграда с охрана. Красота! Продължихме, ама нещо все по-бавно и по тясно взе да става. Ремонт!!! Еееее да ви се не види – защо на мен с лебеда? Ама ремонт не като тук – минавам без проблем, че дори и автобус минава. Евала пичове! По стария обичай от Сегет реших да търся място за паркиране около блоковете, които предполагах, че ще намеря в покрайнините на центъра. Продължих напред. Всичко е платено паркиране с монетен автомат. Разбира се стигнах до едни соц. Блокове високи и големи, навяващи спомени за едно отминало време, но време, в което унгареца не е бърсал задници и си е казал думата – блоковете нямаха нищо общо с нашите – пак бяха грозни, но по унгарски грозни.
И тук ядец – платено паркиране с автомат! Ха – гледай ти. Ние ревем от сини и зелени зони, а тук си плащат за да спрат пред къщи. Европейска работа. Не всичко от Европа е хубаво и не всички европейци са европейци. Просто живеят в европейска обстановка и това ги кара да бъдат такива. Иначе са келеши като нас. Видях платен паркинг под един мост и реших да спра на него, като дори се зарадвах на дебелата сянка под моста. Отидох да попитам европейския дядо пазач, говорещ свободно няколко европейски езика, стоящ в европейския строителен фургон, миришещ на европейски пръч, с европейски невчесвани кучета около него, спящи в европейската прах наоколо, колко ще ми вземе за една нощ, а той ме погледна с европейска тъпота и празнота, като повдигна рамене в знак на европейско недоумение с мисъл в главата от рода на “кво иска тоя келеш от мен и защо ме занимава с глупости, като има къмпинги”. Казах му “Wait” и му посочих с жест да ме изчака. Отидох до кемпера, взех един лист и химикал и му написах следното: 24 H = ? EURO, посочвайки кемпера. Този ме погледна с европейския си поглед и ми издекламира нещо на унгарски. Помъчих се да му разтълкувам сложното писание, но получих един жест да се махам и отговор на единия от говорящите от него езици “NO”. Добре, викам си на акъла. Стой си в европейската барака и си дишай европейските миризми аз ще се оправя и без теб! Качих се, разказах на Аделина и се посмяхме. Тя дори се ядоса, ама нейсе.
Минахме още един мост. Много мостове, много нещо. След него градът започна да оредява леко неприятно и от красотата му започна да се чувства някаква неприязън. В далечината съзрях табела за платен паркинг. Ура! Има надежда. Гледам в дясно някакви трапове, зад тях игрища и табела за паркинг с цена по-ниска за час, отколкото при евро-дядото. Спрях и слезнах да попитам. Ни будка, ни човек, ни дявол – само паркирани коли. Изведнъж от една кола изскочи някакъв човек – висок, около 40 годишен, малко червен, леко плешив, но с интелигентен поглед. Заговорих го и пак използвах надписа от евро-дядото. Този ме разбра, ама почна да ми сочи часовника и да ми говори нещо за 22.00 часа и “Капут”. Абе вие английски не знаете ли бе? Както и да е се разбрахме – в 22.00 ч. Заключва паркинга и до тогава трябва да се приберем. Поиска 5 евро за 24 часа. Супер сделка за почти центъра на Будапеща. Посочи ни едно място, на което да спрем и ни махна за довиждане. Настанихме се. Започнахме да се приготвяме. По едно време го гледам хазяина идва към нас. Викам си нещо не му хареса тарифата или кой знае какво. Излезнах навън, а той пак ми сочи часовника на 22.00 ч., говори ми “Капут” и ми сочи към другия край на паркинга. Там, вика, капут в 23.30 ч. Чудесно казвам, много благодаря, а той – всичко ли е наред, казвам “да” и си махваме за довиждане.
Ето координатите на мястото 47°32'23.35"С, 19° 3'46.20"И говорих с човека и се разбрахме, че може да го посещават кемпери за спане.
Аделина и децата се преоблякоха в стил лебед, а аз си останах в стил клошар на път, като леко застъпих лебедовата линя. Качихме се на колелата и отпрашихме.
_________________ "Не бива да се дава подкрепа на глупци" - В. Левски до Л. Каравелов, 25.08.1872 г.
Много добре ви върви пътуването, и ти много добре го разказваш.
На последната снимка сте много хубави!
Давай напред. _________________ Човек може да разчита само на себе си и то не винаги
Регистриран на: 10 Апр 2008 Мнения: 1056 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Окт 17, 2012 10:36 am Заглавие:
Какъв помощник какви пет лева? Като каката на касата ти покаже екрана на апарата, а той сочи някакви хиляди, а в торбата само хляб и мляко, знаеш ли колко ми е до форекс калкулатор _________________ "Не бива да се дава подкрепа на глупци" - В. Левски до Л. Каравелов, 25.08.1872 г.
Регистриран на: 10 Апр 2008 Мнения: 1056 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Окт 17, 2012 11:41 am Заглавие:
Това е снимка на паркинга – както се вижда има подобие на ров около колите, което го прави приятен за спиране и охрана. В близост /вижда се/ има басейн. Мястото се намира непосредствено след края на острова в дясно.
Минахме по най-близкия до паркинга мост и като стигнахме горе-долу средата ми направи впечатление, че всички колездачи слизт долу на острова.
Предположих, че е нещо като парк, но не бях сигурен дали ще стигнем до другия мост и няма ли да се наложи да се връщаме. Продължихме до края, където попаднахме на мини гара на градския влак, малък музей, приятно площадче и мини автогара. На една будка за вестници попитахме за карта, но жената нямаше. Калина ревна за някакво списание на унгарски, но не и се получи. Попитахме за Парламента и жената ни насочи. Както и предполагах, охраняваната сграда, пред която минахме се оказа точно той. Поехме от другата страна на реката, като снимахме.
За съжаление батерията на хубавия апарат свърши и се наложи да снимаме със стария. В тази връзка е хубаво човек да носи два апарата. Нашият е с негова си батерия и е необходимо да имаме 220В за зареждане, докато стария е с АА батерии, но пък картите му бяха с малък капацитет и постоянно трябваше да ги източвам на компютъра.
Снимахме това знаме с дупка. Защо беше с дупка не знам.
Успяхме да снимаме един от градските влакове:
Много са бързи и суетни - умело се измъкват от обектива.
Тези постоянно минаващи корабчета ме размечтаха за пътуване по Дунав. Като се прибрахме проверих какви са условиятя – който го интересува нека видо, но цената е равносилна на много дълго пътуване с кемпер.
Минавахме по много интересни места, като всичко беше с велоалеи. Имаше дори заградена градинка за разхождане на кучета в нея с всичките аксесоари за кучешки спорт – куче да си в Будапеща!
Ей тази катедрала се беше сгушила между грозните сгради.
Това ни изуми – светофар за колоездачи.
Въобще колездачите са много възпитани, летят с висока скорост, но някак си внимателно – може да обиколиш целия град с колело без да слезнеш от него, без да друсне, без да се наложи да буташ. Жестоко!
Тази снимка нещо отказва да се завърти, пък ме мързи да отварям програми за да го правя ръчно. Ще прощавате.
Парламентът:
Вход за метрото под мост
Градинката в началото на моста
Мостът отгоре с трамвайните релси и трамвая, който не шуми, а по-скоро жужи
Имената на мостовете ги забравих, а ме мързи да ги търся.
В ляво Будавар или както аз на шега го наричах Буда бар
Запътихме се към Парламента. Това много ми хареса – тамошните депутати си имат пристанище
Сградата на Парламента е трудна за снимане с непрофесионална техника. Огромна е и няма как да се хване хубаво. С нашето старо апаратче токлова можахме
Цяла Будапеща е кръстосвана на длъж и шир с Hop&Go рейсове. Всякакви видове и модели.
Този двуетажния го преследвахме с колелата, с идеята да видим колко струва и да се качим. Скоро спря /добре, че го направи, защото езикът ми стигна до асфалта/ и една дебела, изключително любезна и усмихната дама ме заговори първа.
Питах колко струва, от къде тръгва, мога ли да оставя колелата. Цената не я помня /имам брошура за който се интересува ще я кажа/. Любезната дама ми даде гореспоменатат брошура и още по-любезно ме попита дали имам още въпроси, че са спрели на обръщалото на тролеите, а отзад два ни чакат! Извиних се и ги пуснах да си ходят. Оказа се, че на брошурата има много хубава карта на града.
Докато аз си хортувах с унгарката, Аделина снимала разни неща около нас
Беше вече coffee time, пък и децата искаха някаква лека следобедна закуска, изразяваща се във вафли. Бяхме изяли приготвените камари от вкусни motorhome-made сандвичи. Огледах се наоколо за място за пазаруване, но не видях такова. В това време спря един тролей и попитах говорещия английски евро-шофьор за магазин или нещо от сорта. Той ми посочи един надпис между две сталинистки колони и каза “Спар”. Явно това е някаква верига магазини, защото и другаде я бях мяркал. Питах и за банка, защото парите бяха малко. Показа ми и такава. Абе любезен човек, който ми се извини, че не може да ми обърне повече внимание, защото гони график! Ей това е да си евро-шофьор.
Отидохме до Спар. Само Аделина с децата влезнаха, че не ни се връзваха колелата. Аз исках кола и нещо сладко, но тя не чула и не ми взела. Като излезнаха без моите неща аз се намъкнах да видя какво е това Спар /много смешно го казват унгарците – едно провлачено с гърлено Р – Спааар/. Водата, купена от Аделина я изпихме веднага, така че се наложи да взема още една плюс моята кола и вафла. Децата като ми видяха колата, особено Калоян, ми стана ясно, че ще пия само глътка, но не ми се връщаше за нова. Водата беше хубава и студена, но като се стопли – ужас – жаборняк!
Отидохме в близката градинка да си изядем десертите и се снимахме. Много деца рисуваха парламента и си купуваха разни неща от Спар.
Отидох до банката. Влизам и охраната ме гледа. Гледам го и аз. Проближавам го и понеже знам, че не искат да говорят английски /или не разбират/ го питам като туземец “Change money?”, а той ме гледа тъпо. Пак “Change money?” – същата реакция. Рекох си този е умен и разбира английски – ще го карам по правилата: “Where I can change money?”. Този път реакцията беше малко по в правилната посока – отговори ми нещо на унгаро-английско-немско-руски. Шах и мат! Аз отново “Where I can change money?”, като този път добавих и едно “Euro”. Този ме извика навън, а аз реших, че той иска да ми обмени на черно. Излезнах, а той ми посочи едно обменно бюро. Благодарих и отидох там с големи резерви. Гледах таблото, смятах на калкулатора, питах служителя и накрая обмених. Отдъхнах си. Всичко беше наред. Бях си взел от София курсовете на валутите евро-флоринт-крона-лев. Курсът беше близък до този от списъка ми. Отидохме на едно площадче в близост
където се продаваше един апартамент /вижда се табелата на снимката/. Реших, че може да го купя или да го заменя за 3.5 тонния лебед, затова снимахме и табелата.
Господин Роналд Рейгън беше на посещение на това площадче и с радост се снима с нас за спомен – да си сложи снимки в личния албум, че рядко срещал толкова красиви хора на едно място.
Пиейки си кафето съзряхме този младеж с това превозно средство
Малко по-надолу имаше катерушки и отидохме децата да си поиграят.
Забелязах една мома да се мъчи нависокото да монтира климатик. Съжалих я, но освен да я снимам друго не ми оставаше
Младежът с флинтстоуновското фиатче се появи отново
Появи се и конкуренция
На Аделина едно кафе не и стигна и се наложи с колелото да потърся друго. Качих се и пътьом видях много ефектно шадраванче, на което отидихме да се порадваме след второто кафе.
Флинтстоуновците ми пуснаха една муха в главата
Май се сещате каква!
Голяма грешка! Минах през водата, но забравих, че спирачките също се мокрят. Едно девойче щеше да го отнесе, а аз да се пльосна на земята!
Калоян вече се мокреше по образ и подобие на другите деца, но по образ и подобие на Бай Ганьо се намокри до дупето, а като капак падна и освен мокър беше и кален. За наказание получи каране по гащи, а аз отнесох скандал, че не съм взел резервни дрехи. Поне времето беше топло, въпреки превалящия следобед, та след час беше вече със сухи, но мръсни панталони.
Явно минаването с колело беше заразително, защото до моя дебют никой не го беше правил, но простотията е заразна и ходи дори по унгарците и флинтстоуновците.
Това е едно много приятно кафе на хотела до шадраванчетата.
Продължихме по уличката напред да търсим някаква катедрала. Снимахме
Това е катедралата. Хубаво местенце, където всички си правят снимки като по калъп.
Уличка до катедралата
В ляво имаше едно много приятно магазинче за сувенири с усмихнати момичета. Калоян си хареса едната, аз другата, но останахме аз с магнит за хладилник, а той с кола.
След това беше време да се насочваме към мото-дома.
Минахме покрай реката и видяхме много патки.
и корабчета с весели туристи, от които се разнасяше приятна музика
Минахме отново от другата страна на реката, за да кажем, че сме минали и по белия въжен мост.
Аделина се опита да снима нощна Будабеща, ама с този апарат – толкоз.
Прибрахме се през острова-парк /Маргит/. Страшно спокойствие вътре. Осветен само от лампите и фаровете на рейсовете Икарус на градски транспорт, разхождащи се хора и бебета с колички бяха в безвремието. Само бясно минаващите велосипедисти нарушаваха тази идилия. Представих си Борисовата градина, Южния парк и ми се дорева.
Понеже минаваше 21.30 мислихме, че нашия хазяин ще е там, но уви. Заобиколихме от другата страна и намерихме резервния вход. Прибрахме се, разпънах столовете и масата, сложихме късна вечеря, малко ракия и салата от печени чушки с чесън. Няма такъв кеф! Насред Будапеща къмпирам на спокойствие. Съседите с колите се бяха изнесли – явно идват за плажа и си отиват, а лампите от игрищата светят цяла нощ. Касетат се беше понапълнила, та намерих и къде да я поизпразня /срам не срам/. _________________ "Не бива да се дава подкрепа на глупци" - В. Левски до Л. Каравелов, 25.08.1872 г.
Регистриран на: 10 Апр 2008 Мнения: 1056 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Окт 17, 2012 11:45 am Заглавие:
Моля да не се зачитат дребните грешки в правописа, защото ме мързи да се проверявам, а съм едва на трети от седем дни _________________ "Не бива да се дава подкрепа на глупци" - В. Левски до Л. Каравелов, 25.08.1872 г.
Регистриран на: 09 Юни 2010 Мнения: 551 Местожителство: BG Стара Загора
Пуснато на: Сря Окт 17, 2012 8:37 pm Заглавие:
Поздрави за увлекателния пътепис! На това му се вика - "запали мерак"....чакаме продължение.... _________________ Никога не пресмятай парите които минават през ауспуха!На тяхно място идват впечатления и спомени - това е богатство на душата!
Часовете са според зоната GMT + 2 Часа Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6Следваща
Страница 1 от 6
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
