kemper-club forum

[kvp155]

„Какво да сготвим на бързо?“ – в тази ситуация се озовахме, след като разбрахме, че заради 24-ти Май и матурите на зрелостниците се оформя някаква мини детска ваканция. Така с малки компромисни отсъствия от училище ни се събират почти 10 дни (от 18.05 до 28.05.17). Ние нали все сме зависими от децата и пуснат ли ги във ваканция сме в голямо затруднение с това кой ще ги гледа, та решихме да „сготвим“ нещо на бързо.

Замислих се, какво би накарало някой да споделя с другите местата които е посетил, личните си преживявания, емоции и всичко друго съпътстващо едно по-дълго пътуване с каравана/кемпер, след като е ясно, че ние българите сме най-добри в даване на съвети, намиране на кусури и неспазване на правила. Някак от само себе си се появяват и въпроси от рода: „Ще допадне ли на някой моето описание на видяното“, „На кой му пука къде съм бил, след като други едвам свързват двата края“, „Защо да споделям, като няма (м) никаква полза от това“, „Там вече всички са били, какво ново ще кажа“ и т.н. и т.н. Все въпроси, които може би измъчват повечето колеги двоумящи се дали да споделят нещо или не, и в крайна сметка не го правят. Струва ми се дори, че и тези, които пишат или са пишели, вече не го правят (макар и напоследък да се забелязва промяна). Хубаво е да идват нови и нови попълнения, които да заемат местата на отиващите си, да пишат, да споделят и така да обогатяват форума. Защото аз също не намирам отговори на много въпроси и се чудя дали да не премина в отбора на четящите. Там е по-спокойно, по-комфортно, а и винаги си на завет. Разсъждения на един обикновен регистриран потребител. Както и да е. Нататък.

Какво да сготвим ли? Ами защо не една Кападокия!
От много отдавна това мистично и магнетично място ни привличаше. Само четем и гледаме репортажи и снимка, а за посещение все не оставаше време. После дойде Ислямска държава, войната в Сирия и проблема с бежанците. Започнаха зловещите атентати в Турция, опити за политически преврати и нестабилност. Обяви се извънредно положение, полицейски час, започнаха разстрели и какво ли още не. Накрая дойде и спорно спечеления на Ердоган референдум за президентска република и много анализатори предрекоха гражданска война. Всичко се влошаваше и все повече и повече се отдалечавахме от идеята да посетим Кападокия. След последните ни пътувания из Турция миналата година не усетих никаква заплаха и на пук всичко лошо което струеше от новините и квалификациите на близки и приятели, че сме луди, ние решихме да рискуваме.

Риска е хубаво нещо, държи будни хората, които го обичат и често им се отблагодарява. Аз обичам риска, а жена ми – не. Т.е. ще трябва да ходим. Защото преди много години публично пред един Олтар каза, че ще дойде с мен на края на Света! Е, сега само трябваше да ѝ го припомня и бързо решихме да си подарим тази екскурзия. На децата не им трябва много убеждаване, особено на по-малките, така че заедно набелязахме целта.

Кемперът винаги ни е в бойна готовност и само чака да му покажа ключа. Аз обаче първо го показвам на жена ми, а тя на мига ме попарва с изненадата, че сме канени на абитуриентски бал, да изпратим една млада дама тръгнала по житейския си път. „Еее, стига бе, точно на 18-ти Май ли беше?” Мърморя си нещо аз, че хич не обичам отлаганията дори и с минути. Няма как, обещали сме още преди месеци и ето на, вместо да съм на шофьорската седалка, нейде по пътищата, аз напоително слушам "любимия" ми жанр и по-специално „Бяла роза ще закича …”, нервно си тактувам с крак и тъжно отпивам малки глътки домашна ракия. Мисълта ми обаче още не е опиянена и само броя минутите до тръгването. В крайна сметка останахме и за тортата, която винаги я дават накрая, без да знаят, че въобще не обичам торти (освен домашна бисквитената торта и оригинално италианско Тирамису, но на такива събития никога не ги предлагат). Както и да е. По обясними алкохолни причини тръгването се отлага за сутринта на 19-ти Май. Налага се и прибягваме до нашия традиционен модел в такива случаи, като настаняваме отрочетата да спят в кемпера, за да си спестим досадната занимавката с тях преди всяко дневно тръгване.
Дори и след няколко ракии сън не ме лови от някаква нескрита емоция. Будя се пръв някъде към 3.30 и около 4 вече пътуваме. Термометърът и той показва 4, само че градуса! Атмосферното налягане ... не го знам и не ме интересува, но улавям аромата на предстоящото приключение и приятното напрежение в такива моменти. Отново ни предстоят от онези прословути 1000км, но в посоката, която сме си избрали, вече не са толкова скучни и са някъде около 1100. Толкова са до мястото, което сме набелязали за първата нощувка, някъде след Анкара.
По пътя отбелязваме добре започващия ден с няколко снимки на утрото





В Свиленград се отклонявам от магистралата да заредя на Петрол в подкрепа на българската икономика и след още 11км ето ни вече на границата.
Както се очакваше от българска страна всичко става много бързо и нямаше никакви коли.



Турците обаче са под висок държавен риск и проверяват щателно.



След около 30-минутно чакане идва и нашия ред. Подавам на гишето паспорти, талони, зелени карти на колата и мотора и нарочно обяснявам, че мотора е в багажното. Млада и изнервена гранична полицайка започва нещо да рови из компютъра и нежно ми ромоли от онези техни звучни думички: Чурлюк, бюзеи, ирлиндю, бюрулъ, цюрук... Естествено, гледам я внимателно и се мъча да разбера, какво не ми е наред. Онази пак започва с нейната песен, но все не става и не става. Накрая излезе от гишето, дойде при мен, даде ми всички документи и ми посочи терминал D3.



Приближавайки опашката го снимах от далеч, че отпред имаше забранителен знак за снимане. По отблизо разглеждам халето внимателно. Вече е ясно - щателна проверка с разтоварване на багажа и рентген на превозното средство! О, какво щастие, никога не са ни изтърбушвали и преглеждали обстойно, може пък да си намеря отдавна загубени неща, които дори жена ми не знае къде са. Идва ми реда и пак се започва: Чурлюк, бюзеи, ирлиндю, бюрулъ... Гледам опулено и съм готов да ме подхващат от където решат, но и те трябва да са готови с двама от техните, да пазят децата, иначе рентгена им заминава със сигурност. Онзи отвътре размята документите наляво, надясно, писа нещо по компютрите и пак продължава: Чурлюк, бюзеи, ирлиндю бюрулъ... Нищо не разбрах. Да са живи и здрави българските турци и по-точно едно момче с камионче от опашката, което ми превеждаше. В крайна сметка, онзи от вътре дойде, накара ме да му покажа мотора и ... късмет, вместо на рентгена ме върна обратно на пункта за митнически контрол, но вече без разтоварване на багажа. Знаех си аз, че не само Господ, а и Аллах е Българин!

Там младо брадато момче с гъста черна брада и една обща вежда над очите ме изгледа любопитно и с привидно строг тон нарежда: Отваряй навсякъде! Готово бе Ефенди, само да не разтоварвам, че ще ти отиде смяната, а на нас половината екскурзия. Така чичкото разгледа всичко зад отворените вратички и дойде ред на вътрешната част. Точно тръгва да влиза, но се спря обърна се към мен и ме попита, може ли да влезе обут или да се събуе!? Навик ли е, култура ли е, не знам, но ми направи впечатление. Подканих го естествено с обувките, че рогозката не съм я махнал заради него, а заради онези двамата след които винаги е потоп. Онзи се напъха вътре, а децата ококорени гледат любопитно от всевъзможни места. Чичкото отвори и повдигна всичко, което се отваряше (без кутиите за подправки и кофичките с кисело мляко) и доволен се усмихна слизайки от кемпера.

След около два часа престой на граничния пункт бавно отлепяме по пътя към магистралата. Опашката от ТИР-ове в обратна посока надхвърля 10км, а за автомобили около 500м.



Поемаме по магистралата за Анкара и вече пътуваме по пътищата на голямата страна. На първия OPET спираме да напълним кредитната винетка за HGS-то с помощта на любезните и усмихнати комшии от бензиностанцията. Естествено не знаят нито дума от език различен от майчиния им, но това въобще не ми пречи да се разберем. Както казва дъщеря ми – „Чудя се как се разбирате, като и ти толкова езици знаеш”. Ами разбираме се някак. Хората са добри и са готови да помотнат, а като разберат, че сме от България и вече сме приятели.



В Турция са платени магистралните пътища, мостовете над Босфора и някой друг тунел. Както ще се убедите нататък, пътищата различни от магистралите (нещо като първокласната пътна мрежа у нас) се различават от магистралите само по това, че може да се пресичат на едно ниво с друг път и че не са оградени. За качеството на настилката, нямат аналог с тези от почти цяла Европа.

След последното изкачване Истанбул изниква из невиделица и веднага започва обичайното блъскане, предреждане и преминаване от една лента в друга. Толкова ми липсваше, че чак не се изненадах да видя в аварийната лента насрещно движещ се бус. Турците са уникални шофьори. А по-важното е, че никой на никого не се сърди. Тук важи правилото на „предния винаги е с предимство“. Т.е. предния прави каквото си иска, а задния се съобразява само с него (с тези отзад, не)





Пътят до Истанбул явно минава през ветровит район, защото навсякъде между мантинелите имаше ветропоказателни конуси, които се бяха изпънали до краен предел. Силния страничен вятър не спираше да клати кемпера, като поривите му създаваха доста неприятно усещане. Това продължи чак до входа на мегаполиса Истанбул. Там вятърът сякаш изчезна спрян от многото и високоетажни сгради или пък защото няма винетка. Минаваме контролата на HGS и продължаваме по моста над Босфора.







Жена ми не спира да снима озеленяването на съседни до пътя скатове, като отбелязва колко трудно се правят. С напоителна система, почистване, садене, плевене и т.н.

Преди



След



Това озеленяване е превърнато в национална стратегия. Навсякъде около пътя в градовете е факт. Има го даже по бетонените стени на подлезите и малките тунели!

Вече сме в азиатската част и за около час и с „Пълен напред” прецапваме през огромния град. От предните ни идвания имаме още за разглеждане тук, но сега целта ни е друга и от опит знаем, че само с едно спиране и може да си провалим намеренията. Правим няколко снимки в движение и стържем напред.






Пътуваме и се чудим защо вече 15км в срещуположната лента има задръстване. Някъде около Юксекек. Нямаше катастрофа, но пък беше пиков час за прибиране от работа, но и бяхме далеч от големия град. Без значение е. Важното е че задръстването не е в нашата посока и със задоволство продължаваме да коментираме гледките през стъклото.



Доста преди Анкара започва злобно изкачване на нещо като планина до около 1500м. От обширната панорама ясно се виждат купищата тъмно сиви и черни облаци.





Завалява и пороен дъжд. Питам жена ми: „Ти погледна ли прогнозата за времето?” Отговор: „Не, какво значение има?”, „Ами няма, но балоните не ги вдигат в лошо време”. „Аз няма да летя с балон и времето не ме интересува.” Продължава тя. Тогава – „Взе ли крика, резервната гума, инструментите, смени ли маслото и погледна ли спирачките? - продължавам аз, нали всеки трябва да си знае задачите. Всъщност времето и мен не ме интересуваше, но много ми се искаше да полетим фамилно с балон над тези феноменални природни красоти (само тези на които не им става лошо, аз + две/три деца, че третото е много малко и е под въпрос).

По баирите към Анкара отбелязваме и другото лице на Турция. Голяма, зелена и гориста част около магистралата, което не е много популярен екстериор в страната.





Вече е тъмно и сме на входа на другия огромен град - Анкара. В тъмницата само по светлинките може да се добие представа за мащабите му. Наистина е колосален, макар и погледнат от кабината. Забравих да спомена нещо важно за цените на горивата.



Обичайно по магистралите са по-високи, но тук са по-високи не само по тях, а и на всички големи вериги бензиностанции - Шел, Опет, Тотал, Лукойл и т.н. По-неизвестните и по-малки бензиностанции, всъщност са много повече като брой от големите и предлага горивото, на много по-изгодна цена. Така ДГ при веригите беше на 4.51-4.54ТЛ, а при малките 3.80-4.01ТЛ. Ние обаче не можем да стигнем до края на магистралата с един резервоар и се наложи да сипем и скъпа нафта. След Анкара обаче спираме на една такава бензиностанция да поправим тази грешка, че и умората си казва думата след 1072км и около 20 часа пътуване. Пълнейки „до горе” питам бензинджията за нощувка на негова територия и той без да се замисли ни кани в един ъгъл на обекта, като ни пояснява, че ще е там през цялата нощ. Настанявам се на мястото, пускам щорите и установявам, че само аз още не спя.
Ще отбележа и нещо друго за бензиностанциите. В Турция е невъзможно да си заредиш сам. Зареждането става след като операторът набере номера на автомобила на специален данъчен терминал, после с личен таг се регистрира пред колонката и чак тогава тя започва да работи.





На сутринта отбелязвам, че цената на нашето моторин се е намалила още и вече е 3.94 TL (вместо вчерашните 4.01). Турската лира бележи голям спад и вече е почти ½ от българския лев, т.е. горивото е по-евтино от в България.

[loveforever]

С голям кеф чета, попивам описаното и тайничко се надявам някой ден да огрее слънце и на нашата улица.
_________________
Магия в лилаво

[СандрЕли]

Прекрасно написано с патос и тънък хумор, който много ми допада!Продължавай, ще се наслаждавам на преживяното и споделеното!

[Роси и Стоян]

харесваме стилът ти на писане.
Ех, как ме размечта за тази Кападокия 2009 бяхме там с кола , мястото е уникално и от както имаме кемпер мечтая да се върнем отново там . Даже имам подготвена папка Турция , маршрута ни е със слизане до Мардин чак , но започнаха размириците и се отказахме .
Чакаме с нетърпение продължението

[chicken]

А! Тръгнах да щракам за втора страница и йок! Айде!

[Данаил Делчев]

[ilkomuhata]

Има ли още давай напред :pc:

[plaskom]

Браво! Връщате ме 4 години назад в спомените ми. Очаквам продължението с нетърпение!

[Дафи]

Изключително обещаващо начало!
Кападокия е смайваща.Очаквам с нетърпение да я видя през вашите очи.

[Asteri]

Не знам дали защото Туриция е голяма държава, или защото непрекъснато се променя, но всеки пътепис от там ми изглежда различен и всеки път има "ново". Пък и личното преживяване винаги е уникално, дори местата да са същите. И с Италия така, и с други места, пък Норвегията просто няма начин да ми омръзне, за Френско въобще има дефицит на пътеписи, странно е че дори в Гърция толкова народ ходи, но егоистично не пуска картинки. Скръндзи.

Не съм се чудил защо хората пишат пътеписи - хора разни, странни, чешити всякакви , веднъж ми хрумна да се чудя защо хората носят обици след като не си ги виждат сами. Може би писането (и носенето на обици ) прави света по-шарен и радва другите и някакси е по-приятно да живееш насред усмихнати хора. Те ти полза, ако настояваш да я има.

За даването на съвети и кусури - пак е хортуване, за мен типичната българска компания е шумна, с надвикване и много мнения, и като не ти се слуша нечия реч, се обръщаш на другата страна, бодваш един домат от салатата и гаврътваш глътка ракийца, и продължава да е весело. На мен в английска компания ми се доспива, всички се изчакват да си свършат приказката, отговарят си само с "да, да, супер" и ако се появи противоположно мнение разговорът замлъква като изветряла бира.

Чуденката дали на някой ще му допадне това дето го разказваш въобще не съществува, аз мисля че българите сме любопитен народ и винаги има интерес да се наднича в чуждите прозорци самият процес на надничане кефи, независимо какво ще се види. Пък и честно казано лош пътепис не съм чел никъде досега, някакси все се получават тамън.

Надявам се да има повече прекрачващи прага на комфорта (съвсем въображаем праг, защото и от другата страна пак си е комфорт) и споделящи какво са видяли и какви са били емоциите. Най-обичам дните в които сутринта започва лежерно с кафе, кифла и пътепис. Мисля че интернетът вече ни е циментирал мисълта че светът е огромен и има множество хора които са по-късметлии, така че няма смисъл да се косурим ако аз не мога да видя наживо мармотите в Алпите, или Бора Бора.
Всъщност и къмпинг Градина не съм виждал, така че ако някой е мераклия да споделя, давайте смело, имам интерес за петима, и се басирам че не съм само аз в отбора

[North wind]

_________________
Търсиш път! За какво ти е?

[kvp155]

Благодаря на всички дръзнали да коментират, че ако ви няма, наистина ще си помисля, че трудът ми е безсмислен.

Продължавам един вероятно дълъг и отегчителен за много хора разказ, за една част от голямата Турция, която ми се ще да бъде усетена така, както ние я усетихме. Предвид моите скромни възможности за описание, вероятно няма да се получи, но все още имам желанието и нагласата да опитам. Затова още тук ще цитирам колегата Vic, който в свое пътуване до Сантяго срещнал един бивш университетски преподавател по маркетинг на туризма, който споделил с него едно определение за "качество на услугата": „Качество е когато клиента получи по-добра услуга от това което е очаквал“. И понеже ние не сме в Турция за да оценяваме каквото и да било, аз бих казал само: „Усещанията и очакванията от тази екскурзия бяха надхвърлени многократно“
…
Подминавайки Анкара си задаваме въпрос, който сигурно всеки си е задавал: „Защо Анкара е столица на Турция, а не Истанбул?“. Ние също си го задавахме и търсейки отговора разбрахме, че преди Ататюрк да направи Анкара столица, този град е бил едно село с не много къщи из улиците на което са се разхождали повече овце от колкото хора. Ататюрк е издигнат, подкрепян и избран за президент на младата република именно от жителите в този регион и след като печели изборите, в знак на благодарност решава да превърне Анкара в мегаполиса, който е днес. Вероятно е решил, че Истанбул като един достолепен град през който са минали три империи повече слава и внимание не му е нужна. Той винаги ще предизвиква интереса на хората, които поне малко се докоснат до него.

В Анкара има множество забележителности, които заслужават внимание, но планът ни сега не ги включваше, а и напоследък градът е основна мишена на размирици и атентати, затова не случайно го пропускаме и така по тангентата продължаваме нататък.

Първата ни набелязана цел в тази екскурзия е гр. Аванос, но пътьом начертахме маршрута си така, че да минем и през Туз гьол (в превод соленото езеро). Или може би локва. Това значение знаех аз за думата „гьол“ още от дете, когато цапахме безгрижно във всяка дупка, която след дъжд се беше напълнила с вода. Но да видите само каква „локва“ е това езерото! С дължина от близо 100 км, като около него няма почти никакви признаци за живот. Пейзаж, като да си на друга планета. До където ти стига погледа се примесват различни цветови нюанси и не става ясно къде са границите на този ми ти гьол.
Единственото населено място по протежението му е едно малко градче, в което основния поминък на местните явно беше производството на сол. Около брега имаше няколко съоръжения и складове за продукта и ако изключим тях спокойно може човек да си помисли че не е на Земята. С производството на сол тук се занимават още от средновековието, та до днес. От това езеро се задоволява 70% от консумацията на сол в Турция и не напразно е наречено „Солта на Турция“. През почти цялата година езерото е дълбоко само около 1м, като през лятото водата се изпарява и остава само солта, която после лесно се събира и обработва.
Езерото носи още името „Кървавочервеното“ заради развитието на някакви устойчиви на солта микроводорасли, които оцветяват водите му в червено. Езерото е дом на разни птици и на розовото фламинго, но нещо не можахме да ги открием. Пътя на коприната също е минавал от тук.





В не малък участък пътя ни се движи почти успоредно с брега на езерото и панорамно се откриват чудесни гледки към него. На едно място дори забелязваме някакви ентусиасти с палатки на самия бряг, които видимо не са там само за една нощ.



Само на едно място обаче турците са направили подход за автомобили достигащ средно голям паркинг от който пеша може да се стигне до водите на езерото, като през целия път до водата се ходи по гранулки от сол. На този безплатен паркинг има видеонаблюдение, денонощна охрана, тоалетна, катерушки за децата, магазини за хранителни стоки и такъв за сувенири (по-късно установихме, че цените на сувенирите в него бяха по-евтини с 20-30% от тези в Кападокия). В магазина за сувенири може да си закупите и каменна сол от езерото в различни разфасовки.









На паркинга постоянно пристигаха турски автобуси с организирани екскурзианти тръгнали за Кападокия, като разходката из водите на езерото беше част от организацията на туроператорските фирми. Грижливо шофьорите подканяха преди качване всеки да си избърше обувките в нароча дървена постелка.









Паркинга е с координати 39.07377 33.41259 и на него спокойно може да се пренощува. Знаехме това предварително, но километрите до него бяха повече затова решихме, да спим някъде около Анкара. По пътя до езерото има и къмпинг на ACSI (39.75567 32.80345), който срещу 33Евро може да ви предостави бетонената си площадка, вода и тоалетна (проверено). Нещо което ще ви го предостави всяка бензиностанция или крайпътно заведение напълно безплатно.

Не пропускам разбира се да се самопочерпя от любимия ми сок от pomegranate (нар)



Приключваме сравнително бързо с гьола и продължаваме към Аванос.

[kvp155]

Пишейки два пътеписа едновременно (тия смокини и те край нямат), нещо ми се разпокъсва мисълта и хронологията нещо ми се позагуби. Та разказа си за Кападокия може би трябваше да започна с това, че този единствен в Света феномен се намира само на някакви си 1300-1500км от София (според избрания маршрут) и по този показател се оказва една от най-достъпните забележителности от подобен ранг. Интернет е пълен с информация за Кападокия и затова по-нататък ще се опитам да разкажа как изглежда този приказно шарен и различен свят през нашия поглед.

Територията на някогашната държава Кападокия е някъде в центъра на Турция, в триъгълника между Невшехир, Юргюп и Аванос. Или пък между между Аксарай, Нижде, Невшехир и Кайзери. Така и не можахме да разберем точно, защото освен, че няма точни граници, след толкова много път ни се стори, че сякаш изникна изневиделица. Изведнъж отвсякъде ни обгърнаха всевъзможни причудливи форми, който според фантазията на всеки могат да се оприличат на каквото се сетите - пирамиди с „поставени“ на тях каменни шапки, големи и малки кули, комини, гигантски гъби, неправилни конуси и въобще, всякакви каменни образувания с безброй отвори в тях. Причудливите форми са образувани преди милиони години, след избухването на няколко вулкана и образувалата се от това вулканична пясъчна скала. С годините ерозията е изваяла тези чудни природни форми, а хората са направили останалото, дооформяйки ги в скални жилища и църкви.
Кападокия освен, че е бил един от най-големите центрове на християнството по онова време е родно място на св. Георги Победоносец, както и на още няколко от големите богослови. Районът освен с подземни градове е осеян със стотици пещерни църкви и манастирски комплекси (общо над 370 храма). Повече от естествено е такъв феномен да е задължителна час от паметниците на световното културно наследство и под закрилата на ЮНЕСКО.

Така след тази увертюра пак трябва да кажа „Продължаваме към Аванос“ или първата набелязана спирка от триъгълната площ.


Караме се ние по пътя и се радваме на безкрая …



… и някъде преди гр. Аксарай, движението в нашето и съседното платно бавно намали ход, до като изведнъж напълно замря. Веднага се образува задръстване, като никой не знаеше причината. В далечината обаче взе да се показва голямата стрела на един 50-тонен кран, което си е знак за сериозни проблеми. Ясно … ще си откараме тук няколко часа… Е, не бяха няколко, но поне един стана.





Накрая видяхме и виновника …





Май не казах, че според мен турските товарни коли май нямат тахографи … или вероятно контрола им не е достатъчен, защото карат като побеснели, а стане ли злополука, тя е със страховити последици и жертви. Тук също.

Преодоляваме някак шока от видяното и на входа на Аксарай цепим в ляво и бавно, бавно през Невшехир, та към Аванос.





Пътят и всичко около него взеха да подсказват за предстоящите скални образувания



На входа на Невшехир правим първите си каменни снимки на урбанизирани пещерни домове









Не можем да спрем да снимаме. С деца, без деца, тебе, мене, само тебе, само мене, заедно... Ами като не виждали. То къде ли сми виждали. Освен каменните гъби и каменната сватба край Кърджали, друго подобно творение наистина не бяхме виждали. Снимахме, снимахме, без да подозираме какво ни чака още.









След още няколко километра и най-накрая сме в Аванос.

[kvp155]

Аванос е най-популярен с вековното си грънчарство, което се практикува и до днес. Материалът за производството на грънци и др. керамични изделия се добива от пръст от наносите на Червената река (минаваща през града). Това че градчето е известно с грънчарството си и да не го знае човек още на входа ще го разбере, по една кокетна двуетажна къща превърната в магазин за керамични съдове и всякакви традиционни за региона сувенири. Точно на нещо като малък разклон на самия вход на града е. След като не видях нищо обезпокоително, спрях баш пред вход на къщата-магазин и се предадохме в ръцете на любезните домакини.





Впускаме в оглед и покупки на подаръци и сувенири, а собствениците учтиво ни развеждат по коридорите и стаите на къщата.

С перфектен английски най-възрастния от тях ни разказа за част от историята и традицията на всяко нещо към което проявихме интерес. Естествено почти всички сувенири си ги купихме от този турчин и фамилията му, заета да продава зад щандовете на всеки етаж.





Всичко е ръчна изработка







Продължаваме към центъра на града и по-специално към прословутия люлеещ се мост над Червена река (38.717262, 34.848191).

Центърът е доста тесничък, като в стария Несебър, но успешно намерихме голям платен паркинг (само за 5ТЛ за цял ден!). Подходящ е за кемпери и каравани, и е точно на главната улица покрай реката - 38.719036, 34.849137. Мостът и всичко друго се намира на пешеходно разстояние от паркинга.



Пътят до моста



... а това знаме е от засадени в малки саксиики живи цветя



Ето го и моста. На входа му имаше някакви ТТ данни за него, но ги забравих. Нещо от сорта, че е дълъг 180м, широк 2.30м, строен 1973г и т.н…. но не са много важни, щото наистина издържа голямо люлеене. Пробвано.







Странно беше да видим оригинални италиански гондоли „Нов внос” директно от Венеция. Със сигурност са от там защото бяха с характерните само за Венеция шест зъба на носът, които характеризират сестриерите на Венеция. В Аванос едва ли знаят дори историята им след като са ги оставили на лодките (освен ако не са го направили съвсем умишлено).





На моста всички ходят така, че да го разклатят нарочно, като на моменти колебанията са толкова големи, че падането не е изключено (падане на човек на пода на самия мост имам предвид, не от него в реката). За да се предпазят хората от инциденти, някъде около тях се движи униформен служител, който въдворява ред. Въпреки всичко това, жена ми не посмя да се качи. Люляхме се само ние с децата. И добро люлеене стана, че понеже преди това им бях взел по чашка кукуруз, та люлеейки се едвам си нацелваха устите, докато накрая и това стана невъзможно.

Ето и една снимка на паркинга, за онези които се съмняват, че могат да дойдат с каравана

[kvp155]

След моста сме се устремили към една малко известна, малко зловеща и доста странна забележителност в града – Музеят на косата. Всъщност някой би си казал „Какво странно има?“, след като в Италия има музей на лайното, в Япония – музей на спагетите, в Англия – музей на кучешката каишка, и какви ли не още странности ... ами вероятно нищо странно няма, да има и такъв на косата.

Тръгвайки към т.н. странен музей на косата установяваме, че сме си забравили в кемпера листа с координатите му, но тъй като градчето е малко решаваме, че няма как да не го намерим и с питане, стига да знаем как се произнася „Музей на косата” на турски. Ние не знаем и на английски как е, но хич не ми се връщаше до кемпера и продължихме.

Така вървейки и щракайки с апарата всичко интересно според нас, се озоваваме пред нещо като паметник на занаятчията-грънчар.



Докато намествам братята в предстоящия кадър (тоя малкия все е ненаял се), говоря малко по-височко и някакъв турчин в страни от нас ме чува. Приближава се и ме заговаря на не много добър руски. От дума на дума разбирам, че учи руски език в свободното си време и мечтае да посети Молдова и Украйна. Аз пък му споделям, че не съм руснак, на екскурзия сме и търсим въпросния музей. Онзи без много да му мисли, веднага ми предлага да ни заведе до него, че бил на близо, а и той много искал да си упражнява езика, говорейки си с някой на руски.

По пътя пак снимаме и турчина ни разказва по нещо за града, а аз всичко разбирам от първо лице (добре че знам руски)











Както стана ясно в Аванос традиционния поминък от векове е бил грънчарството и сега почти във всяка подземна хралупа с издълбани лабиринти може да се видят всевъзможни произведения на изкуството, от ръчно рисувани съдове за украса или каквото се сетите до традиционни глинени съдове за готвене.







Пристигаме пред музея и нашият водач ни запознава с гида. Преди това ме пита на какво ниво му е езика. „Ами средна работа брат. Като моя е, ама се разбира, така че смело давай към Украйна и Молдова. Там да не мислиш, че го знаят по-добре?“. Онзи се усмихна и по живо, по здраво всеки пое пътя си.





Гида на музея е едновременно гид и грънчар, който веднага предлага да ни даде да правим грънци сами. Това предложение не го разбраха децата и по-добре защото, като гледам неговите дрехи предположих, че за изпирането на нашите, водата в кемпера нямаше да ни стигне. Задоволяваме се само с разказа му, който освен за първия етаж, където е грънчарската работилница е и за единствения по рода си музей в целия Свят - този на косата (38.720406, 34.848452)











Крачим бавно из пещерата-музей-работилница и така неусетно от разкази, разкази, стигаме до втория етаж, където всъщност е музея. Жена ми слуша, задава въпроси и където не е ясно ми превежда, а аз вървя малко по-напред и си щракам с апарата.

Според разказа на грънчаря-гид в музея се съхраняват над 5млн. кичура коса на жени от целия Свят. Собственикът на музея – някой си Чез Галил е започнал да събира косите още през 1979г., като историята му е следната: Преди тези 38 години по неизвестни причини годеницата на Чез Галил е била принудена да напусне него и града, и като спомен за голямата им любов тя оставила кичур от своята коса на любимия си мъж. Така разказвайки своята история на всички жени, които посещавали грънчарската му работилница, Чез Галил успявал да трогне посетителките, а те оставяли кичур от своята коса (добре че не ги е склонил за нещо друго, че какъв ли щеше да е музея сега … не знам). След като се събрали достатъчно кичури Галил решил да открие един от най-странните музеи в Света (поне според една световна класация на 10-те най-откачени музея в Света).

В днешни дни находчивия грънчар прави и нещо друго, на всеки две години, произволно избира листче с координатите на някоя от собственичките, оставила висящ кичур в музея и я кани да дойде отново в Аванос на негови разноски. Така продължава да популяризира откачената си идея и да държи буден интереса на туристите към нея.

Името на Галил виси над музея, а вътре е пълно със снимки от историята му.

Наистина както сподели дъщеря ми, всичко изглеждало някак зловещо. Това въобще не попречи на жена ми да остави свой кичур, като грънчаря-гид внимателно отряза въпросните коси и залепвайки ги на едно малко листче ѝ го подаде да си напише данните, като след това тя сама можеше да си избере място, закачвайки го някъде по стените.

Цялата церемония беше много кратка и когато понечих да я снимам, гида ми обясни, че снимането навсякъде в музея е абсолютно забранено! Е, аз вече бях направил няколко снимки без да знам за забраната и въобще нямах намерение да ги трия, така че може да се окаже, че следващите снимки са единствени не само в нашия форум.