kemper-club forum

[kvp155]

Е стига де, изтъркаха ми се клавишите от писане, а пък и на мен ми се чете ...

[kvp155]

В крайна сметка продължаваме нататък и дори и с многото спирания за почивки все пак успяваме да стигнем в Сантяго. Часът е някъде около 16:00ч и достатъчно рано, та още с влизането си в града се отправяме директно към площада с катедралата … разбира се.



Отдавна не следваме стрелките, а се движим по интуиция директно към катедралата, като на всяко по-интересно място спираме за почивка и наслада от невероятната атмосфера в града. Точно така се озовахме в парка Аламеда.

Преди две години пак бяхме в този парк и пак видяхме онези шарените фигури на двете жени, но тогава въобще не подозирах, защо са поставени тук и съответно не им обърнах никакво внимание. Чак като се върнахме от първото си Камино МПНИФ попаднал на информация за тези две сестри и я сподели накратко. Аз само ще я допълня.



Las dos Marias или статуята с двете Марии. Така е известна тази статуя в Сантяго, която се е превърнала в един от символите на града. Наречени са „двете Марии“ от местните хора, въпреки, че имената им са Маруша и Коралия.

По време на гражданската война тези две сестри имали доста тежък живот най-вече заради братята си, които постоянно имали конфликти с властите. Заради тях обаче страдали сестрите и представителите на властта постоянно тормозели двете жени, като ги измъчвали и биели, и това в един момент се отразило освен на физическото им здраве и на психическото. Полудели един вид от тези постоянни издевателства и останали стари моми. Но пък били неразделни и всеки ден точно в 14:00ч идвали на разходка в този парк. Облечени в много ярки и разноцветни дрехи и хванати за ръка точно като на статуята тези две жени с часове се разхождали в парка. Облеклото и силният им грим въобще не подхождал за тогавашните нрави, и съгражданите им започнали да ги обсипват с подигравки. Лудите обаче не се впечатляват от подобни реакции, дори ги приемат като знак на внимание и така двете жени продължили години наред да посещават порка, все по едно и също време и все с възможно най-шарените дрехи и грим. Правели го докато по-голямата починала някъде през 80-те години и чак след това хората разбрали колко е опустял парка без двете Марии. Бързо им направили статуя и започнали всяка година да пребоядисват дрехите им в различни цветове. Дори повече - измислили си празник, на който жителите на града се обличат и гримират като тях.

Продължаваме по малките и тесни улички към площада Обрадойро водени единствено от звука на гайдата ... За какво говоря знаят само тези които са били на площада.



Звукът от Гайдата! Велик е този звук особено попаднал в ръцете на добър познавач на инструмента. Именно такъв гайдар всеки ден надува тоя обикновен кожен мех с необикновен звук и създава невероятна атмосфера на площада. Гайдарят, облечен в стилна галийска носия е застанал в нещо като голям и дълъг тунел и свири непрестанно. Тунелът пък допринася акустично за разпространението на звука навсякъде около площада и така създава една наистина неповторима атмосфера, която ще помни всеки пилигрим и гост на града. Не зная кой е този гайдар, но беше там и преди две години във всичките дни в които ходихме до площада. Не зная и от кога гайдата му разнася тези приятни и разпространяващи се като ток из тялото ми звуци, но си мисля, че ако още не е станал символ на града, то скоро ще стане.

А площадът, а катедралата, а пилигримите там … те са величествени както винаги. Трудно могат да се опишат радостните възгласи и виковете изтръгнали се от изнемощелите и насядали, налягали навсякъде по земята поклонници.
Преди две години, когато за първи път видях катедралата тя беше в някакъв ремонт и цялата беше опасана с ръждясалите тръби на някакво скеле. Въпреки това една част от нея се виждаше ясно. Сега обаче реставрацията е приключила и величието на сградата я представя в целия ѝ блясък.





Уникална е! Само тази дума не е достатъчна, но пък и трудно се намират други пред това човешко творение.





Едва ли има пилигрим тръгнал по Пътя, който да остане безучастен заставайки пред тази огромна и величествена сграда. Площадът и той е огромен и разбира се е препълнен с такива като нас. Кой с велосипед, кой с инвалидна количка, кой бос с разранени крака, но всички сме там на площада.



Някои лежат капнали от умора, но втренчили безмълвно поглед към храма, други триумфират победоносно с викове, трети плачат от вълнение. Въобще това безспорно е велик момент за всеки пилигрим.





Насядахме и ние, налягахме и ние. И от нас някои плачат от силни емоции, и от нас някои се радват от постигнатото, и от нас някои тъгуват, че всичко е свършило, но във всички бушува един взрив от емоции, който само пилигрим и само тук може да усети. Да си тук е нещо велико! Не, да си истински пилигрим, които е стигнал до тук е нещо велико! Ние и четиримата сме велики! Скромно или не, не ме интересува – ние успяхме и това е факт!





Площадът жужи като голям кошер с пчели и всеки прегръща другия, хората си говорят, споделят всичко от Пътя и се заричат да дойдат отново. Каква е тая сила, каква е тази емоция, какво е това усещане, какъв е този магнетизъм не знам, но и аз съм от тези, на които им се ходи пак. Кога? Не знам … сигурно скоро.

[s_s1]

С нетърпение очаквах всяка поредна порция от пътеписа, често, често проверявах и сега на финала ми се насълзиха очите. Толкова силно преживях, все едно че и аз достигнах площада и зърнах катедралата.
Благодаря за споделеното!
Респект за стореното, и най-вече за това, че го споделихте с нас!

[nelim]

Великолепно усещане, наистина успяваш да пресъздадеш момента много умело. Благодаря за прекрасните моменти!
Вие наистина сте велики, пожелавам изживяването на всеки, нали затова живеем?

[zlato]

много вълнуващо!!! Наистина, толкова умело пресъздавате момента, та се развълнувах, като че ли и аз съм там! Благодаря, че споделяте с нас! Вие сте герои!

[Trifonov]

Браво на всички участници и специални поздрави на дамата (слабост ми е от преди време). Надявам се да има заключително включване от нея...отново. Старите сте ясни , младежа му е за първи път...на нея и "отива" да му сложи края.
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[loveforever]

Звуци на гайда докосват нежно докосват струните на душата и я водят към храма на поклонението ... към олтара на собствения дух, на личната саможертва и осъзнатост.
Уникално !!!
Това не може да бъде край, а само стъпка към нещо по-вълнуващо, изпълващо и удовлетворяващо.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Благодаря на всички ви за положителните отзиви с които ме обсипвате и за коментарите които правите. Без тях оставам с впечатлението, че разказът е безинтересен и не си струва труда да го продължавам. В него и без това няма нищо за кемпери и каравани, но пък след толкова хвалебствия явно не съм сгрешил с това да го споделя тук.
Краят обаче още не е дошъл и нататък разказът продължава така:

След като се посъвзехме от силните емоции и вълнението което ни беше обзело на площада, постояхме още известно време пред храма, насладихме му се, починахме си, наснимахме го едно хубаво и се отправихме към пилигримския офиса за издаване на Компостелите.



Този път не знам защо, но ми се стори, че минахме доста бързо. Само час чакахме на пилигримската опашка за да се сдобием с документа удостоверяващ успешното завършване на тазгодишното ни Камино.





Лист хартия, нищо друго, но попълнен на латински с нашите имена и носещ толкова много спомени. Това ще е след време този документ и съм сигурен, че никак няма да е малко за всеки от нас.



Албергето пък ни е на по-малко от 2 километра от центъра и нали сме си го предплатили, спокойно стигнахме и до него.



На един голям баир е построено и някога е било някакво духовно училище, семинария или нещо подобно. Казва се Seminario Menor и е громно е, а спалните помещения са в класните стаи на всеки от етажите. Побира поне 200 щом влязохме вътре на рецепцията се оказа, че е пълно и няма никакви места.
Настаняването и регистрацията станаха много бързо, сигурно защото всичко бе предплатено. Намерихме си местата и още по-бързо си хвърлихме по един душ, че довечера сме се самопоканили взаимно на нещо като тържествена вечеря.
Преди да си тръгнем от площада търсехме кой да ни снима и така се запознахме с едни пилигрими, които вече втори ден са в Сантяго. Именно те ни препоръчаха една малка уличка, на която всички помещения на приземните етажи са ресторанти и готвели много вкусно. А случайно или не, но уличката е кръстена … Франко.

Доста бързо намерихме уличката на Франко и дори веднага си помислих, колко ли голям гастроном е бил той, защото наистина на тази улица ресторантите са врата до врата. Толкова са много, че дори масите им отвън се бъркат, кои на кой ресторант са и отвсякъде се разнасят приятни аромати. Ние се почудихме съвсем малко и нахлухме в един доста приличен ресторант, който задължително предлага прочутата им паеля. Сигурен съм, че всеки я знае – обикновен ориз миришещ неприятно, забъркан с всевъзможни миди сготвени заедно с черупките. Хич не е хубава, но само по моя вкус, защото щом влязохме тримата ми съотборници си поръчаха точно това.



Донесоха я в едно общо и доста голямо блюдо с много морски дарове, и този път признавам си миришеше малко по-добре. Разбира се аз заложих на сигурното и си взех традиционни печени късчета с чесън и картофи.



Не знам за тяхната паеля, но моят избор беше доста добър.
Докато вечеряхме обсъдихме освен постигнатото до тук и стратегията за следващите дни.

Не съм участвал с друго освен с идеи в подготовката на програмата, но още от България с МПНИФ бяхме решили след като стигнем в Сантяго, в оставащите ни няколко дни всички да продължим до края на Света – Финистере. И този път за да е по-различно след Финистере, да посетим и следващия значим за Камино град – Мушия. Така си го мислехме още от София: до Мушия с велосипеди, а от там с автобуса до Сантяго, от където пак с кола до Мадрид, и вече хващаме самолета за към вкъщи. Тази вечер обаче ние с дъщеря ми бяхме неприятно изненадани от другите двама, които решиха, че няма да карат повече и предложиха ако толкова ни се ходи до Финистере или до Мушия, да отидем до там с автобус. Оправданията за това нелепо и глупаво предложение, като това кой колко бил изморен и прочие чух достатъчно, но каквито и да бяха те най-обидно ми стана, че и двамата въобще не искаха да се обсъждат варианти за продължаване с велосипеди. Можеше да останем да си починем в Сантяго още ден, дори два преди да продължим, можеше да стигнем във Финистере и там да останем повече от ден, въобще имаше доста възможности, но двамата решиха така и край. МПНИФ дори пренебрежително и демонстративно се обърна на другата страна, като недвусмислено даде знак, че решението им е категорично и окончателно.
Знаех още, че МПНИФ на следващия ден има рожден ден и дори очаквах да се обсъди нещо свързано с него, като например, къде и как иска да го отбележим всички заедно, какъв оригинален подарък да му поднесем и т.н. Явно обаче той вече беше решил какво и как ще го прави и ние с дъщеря ме не бяхме в това решение, затова заявих, че с нея продължаваме напред, така както всички се бяхме разбрали още от България – с велосипедите. Лиготии на кой колко го болят краката и мускулите, как сме щели да се разхождаме за шопинг из моловете, как нямало смисъл да продължаваме и пр. простотии въобще не ме интересуваха. Тъжно и жалко ми беше всичко което преглътнах на тази официална вечеря, но беше повече от ясно, че след нея пътищата ни се разделят. Те си остават тук, да се шляят из моловете, а ние ще караме още поне два дни по нашето си Камино.

Така се оттеглихме в албергето и заспахме. Всеки с мисълта си, дали е сгрешил или не, и къде и как ще прекара останалите дни. Но и с ясното убеждение, че е прав за себе си.

[СандрЕли]

Вашата е щяла да стане, като да отидеш до Рим и да не видиш Папата! С много неща съм съгласен с теб и особено за паелята! Чакаме и края, да не се измъкнеш!

[kvp155]

Ден Тринадесети – 07.07. Сантяго - Мушия. Изминато разстояние с велосипед – 75км.

На сутринта ние с Биляна се будим по-рано, че нас Пътя продължава да ни зове, а за тези за които той отдавна е свършил блажено могат да си доспят.
Слизаме долу при колелата, товарим ги с дисагите и се мятаме по седлата. От високото след секунди се спускаме в центъра на старата част и продължаваме из тесните улички на Сантяго. Толкова е рано, че всички още спят и от вчерашната лудница няма и следа. Само като при нас работят баничарниците, като тук разбира се не правят банички, но по уханието което се разнасяше намерихме една традиционна пекарна. Влязохме вътре, а то само дето банички липсваха. Взехме си почти от всяко печено изделие, че дори и някакви екстравагантни кифлички с пълнеж от раци, миди и морски дарове. Те разбира се не бяха за мен, че подобна комбинация ми е меко казано странна, но младата дама каза, че били божествени и щом се приберем в България щяла да се пробва в производството им.

Сити продължаваме из новата част на спящия град, като постепенно излизаме от него и подхващаме пътя.



До Финистере или до Мушия да караме днес? Това е въпросът на който предстои да намерим отговор, но тъй като по 2/3 от маршрута се препокрива, първо ще караме нататък, пък като стигнем разклона ще му мислим, накъде точно да подхванем.

По принцип във Финистере сме били и на мен повече ми се ходи в Мушия, която е по-на Север и е след Финистере, но пък ако я стигнем за един ден можем на връщане да минем и през Финистере. Всичко зависи от младото момиче, че до Мушия са точно 75 км и има доста вятър и хълмове, които трябва да се изкачат, като този преход задължително трябва да го вземем за един ден. Така е ако искаме да се включим в разчетите за вече наетата кола, с която всички заедно трябва да се придвижим от Сантяго до Мадрид.

Пътят до Мушия не е много популярен сред туристите – пилигрими, но за истинските пилигрими той си е направо задължителен. Ние не знаем от кои сме и дали изобщо сме от вярващите пилигрими, но сме с твърдото убеждение, че ще стигнем и ще разгледаме това популярно и интересно градче. Поне аз съм с това убеждение де, но пък това за сега е достатъчно.

Младата дама е със смесени чувства, но след обещанието да ѝ купя маратонки по избор от МОЛ-а в Сантяго след успешно завършване на приключението ни се оказа много мотивиращо. Всъщност детето толкова много искаше да ми достави удоволствието, да стигнем до Мушия, че наградата в никакъв случай не бе най-важната, но пък и честно да си кажа не ѝ се караше много, много.
След не много каране и пак така насред нищото попадаме в … гробище.



Красиво, чисто, спокойно и много тихо е винаги по тези места в Испания.



Пътят до Мушия се оказа повече от скучен. Далеч от океана и без дори никаква видимост към него, постоянни изкачвания на всевъзможни хълмове и много, ама много вятър и облаци. Само преди едно селце се натъкнахме на нещо като пикник зона под един красив мост. Спряхме. Водата беше съвсем спокойна и кристално чиста, което някак ме кара да се хвърля веднага в нея.



Студено е, а и имаше някакъв рибар, който така се беше вгледал във водата, че дори не ни забеляза.

Нататък пак същото, като облаците ту ставаха по-гъсти и тъмни, ту се разсейваха почти до слънчево. Тая някаква надежда за хубаво време както всеки тръгнал да пътешества, но вятърът е толкова силен и непредвидим, че времето се мени буквално за минути и за съжаление към по-лошо. То пък и нали има една поговорка, че за истинският турист лошо време няма, та вече ми писна да се вглеждам в плътността на облаците и почнах да им се наслаждавам. Хубави са. Селцата им също.







Вече преваля пладне и след почти целодневно каране май сме на прага на Мушия. Само 15 километра при това изглежда, че сме изкачили всички хълмове, защото дърветата вече оредяха и в далечината започнаха да се мяркат късчета от океана. Не съм сигурен, че е той, но така успокоявах детето, че щом видим океана и изкачванията ще свършат. Не ми вярва и си мрънка нещо, но все пак 15 километра без баири са нищо работа за всеки колоездач, пък дори да има зад гърба си над 700 километра в последните десетина дни.

[kvp155]

Мушия ни посрещна след почти шеметно спускане и наистина много облаци и вятър, които така ми се искаше да ги няма поне тук, но за съжаление нямаме власт над времето. Всъщност не е за съжаление, че се замислих какви ли катаклизми щяха да настъпят ако човечеството можеше да управлява и времето.



Още с влизането ни в Мушия става ясно, че океанът тук властва над всичко. Цялото градче или може би селце, че има само пет къщи и половина е обградено от трите си страни с вода. Въпреки облаците на север се откри чудесен и пуст плаж, който съм сигурен, че дори и в най-слънчевото време е все така спокоен.





Нямаме резервирано алберге, нито пък въобще съм наясно къде ще спим, но в тази пустош наоколо това едва ли ще е проблем. Уморени сме и двамата, но някак удовлетворението, че сме стигнали до тук е толкова голямо, че сега доволно бутаме колелетата покрай кея с лодките и се наслаждаваме на гледките и безвремието в което сме попаднали.



Някъде в този момент получих съобщение от нашите съотборници, да сме се видели някъде из Финистере?! Те хванали автобуса и отишли до там на разходка. Учудих се, защо пък във Финистере след като така или иначе МПНИФ предната вечер въобще не пожела да обсъдим съвместно как ще продължим, а сега е решил, че ще сме там. Не знам защо дори са отишли до това място след като да се разхождаш по моловете и да си почиваш в албергето беше най-важното вчера. Все тая, разминахме се не само физически, но това е напълно нормално при човешките индивиди.

Надвечер е и е неделя, и по улиците на Мушия почти не се срещат хора, но едва ли само това е причината всичко да изглежда толкова тихо и спокойно. Още с влизането си попаднахме на една реклама с алберге „Делфин“ и след като си починахме прилично отидохме на адреса. Оказа се, че има само едно място, което е напълно достатъчно за дамата, пък аз ще се оправям някак. Детето обаче категорично отказа тази възможност и така пак сме на улицата да си търсим място за нощувка. Все пак хоспиталиерото бе така добър да ни каже, че в града има още няколко албергета и дори ни даде телефоните им. Така по телефона стана ясно, че в едно от тях има места и тръгнахме към него. Уличките тук обаче са доста малки и само се преплитат една с друга, та въобще не можахме да намерим адреса. От някакво магазинче се появи един възрастен мъж с две пълни с продукти торби, който спряхме да ни насочи за адреса. Обясни ни доста подробно и точно на къде е албергето, но точно преди да тръгнем нататък, на нещо като бордюр на един паркинг колелото на дъщеря ми се заклещи, тя загуби равновесие и падна. Аз бях по-далеч от човекът с торбите, който щом видя случката хвърли продуктите си на земята и се втурна да я измъква под тежестта на дисагите. Докато и аз дойда тя вече се беше изправила, а непознатият я обсипваше с въпроси дали е добре и има ли нужда от помощ. Такива са испанците, готини и добронамерени към всеки и винаги са готови да ти помогнат.

Падането пък беше много глупаво и нелепо, че даже не беше и в движение. Лошото обаче бе, че неволно дъщеря ми така си е завъртяла ръката, че е паднала на лакътя си и така цялата тежест от колелото и нея е понесъл той. Щом изтупахме полепналата прах от ръцете ѝ се видя, че нещо от костта на лакътната ѝ става леко стърчи. Сравнихме я с другата и наистина изглежда като счупено, като още докато бяхме там ставата започна да се надува, а болките според нея били ужасни. Разгледах мястото още по-внимателно, но оттокът бе вече толкова голям, че въобще не разбрах има ли нещо счупено или е само натъртване. Няма какво повече да правим на улицата, затова взех нейното и моето колело и с бутане намерихме албергето. Оказа се съвсем близо и още от вратата потърсихме помощ от хоспиталиерото. Той пък щом разбра отиде до някакво помещение и се върна с една голяма чанта пълна с медикаменти и бинтове. Сложихме шина, някакви марли, стегнахме и обездвижихме добре ръката с ластичен бинт. После човекът ни обясни, че в градчето няма нито болница, нито здравен пункт, а имало само аптека, която заради почивния ден не работи. Той обаче познавал аптекарката и ако трябва каза, щял да я извика да отвори. Сподели още, че най-близката болница е на около 70км от тук, но пък и каза, че днес няма автобуси. Това разбира се не е проблем, защото във всяко алберге висят телефони на таксиметрови фирми и хора, които със сигурност биха свършили тази работа.

Дъщеря ми не ще и да чуе за болница, като само твърди, че май била по-добре, но за по-сигурно направихме няколко снимки с телефона и ги пратихме на майка ѝ. Тя е медицинско лице и в такива моменти ми е много спокойно с нея. Очите ѝ са като рентген и веднага дава правилната диагноза с разни болести няколкото счупвания на крайниците по нашите хлапета. Сега обаче я нямаше и на мен ми е леко притеснено, като за всеки случай записах няколко телефона на таксита.
Жена ми пък щом получи снимките веднага ѝ се обади и дълго я разпитва за болките падането и състоянието ѝ. После се чухме с нея и взе да ме успокоява, че дори и да имало нещо счупено в болницата няма да направят нищо повече от това което вече сме направили. Сигурно е така и ако това беше моят лакът отдавна да съм решил какво да правя, но с този на детето ми не е така. Отделно колкото и да вярвам на жена ми все пак тя е на хиляди километри от нас и тази телефонна медицина ми се струва, че не е най-доброто решение. Точно за това решихме заедно с дъщеря ми, че първо ще си вземе един ледено студен душ, а после сега ще си почине в легнало състояние, като внимателно ще наблюдаваме развитието на нещата и ако има и най-малко влошаване, веднага викам таксито и се отправяме към болницата. Точно така направихме, но още щом си легна момичето се отнесе в страната на сънищата и въобще не можах да проследя развитието на случая. Все пак си помислих, че ако болката е достатъчно силна и продължава да се влошава едва ли ще ѝ се спи толкова. Спа поне час, през който аз говорих още няколко пъти с майка ѝ за доизясняване на картината, а щом се събуди каза, че не може да прецени, но със сигурност болката не се е увеличила. Не е и намаляла, но пък щом не се увеличава, значи нямало нужда от болнична помощ. Така каза майка ѝ, като препоръча, че ако на следващата сутрин оттокът е по-голям и болките по-силни, директно да се отправяме към болницата. Сега ще излезем на разходка, като за по сигурно направих една лента от найлоново тиксо, което си нося от вкъщи и обездвижих ръката към тялото.

В Мушия освен от входа на града, на където и другаде да тръгнеш, все ще стигнеш до океана. Направихме го и ние, като първо се разходихме по кея с лодките, който ни е най-близо и после продължихме към един скалист хълм, който е почти до брега. Там в основата на хълма има малък параклис с гробище, което също ще посетя, но сега тръгваме нагоре по камъните за да погледнем всичко от дронски поглед.



И ако някой се чуди как е направена тази снимка, ще подскажа, че си свалих най-новото дронско приложение, при което хвърляш телeфона си във въздуха, той прави някакво клипче или снимка, после падайки надолу го хващаш и готово. Снимките не са като от истински дрон, но пък вършат доста работа. Невероятно е какви приложения правят вече …

[loveforever]

Чета, чета ...

Как може MUXIA да се чете Мушия .
Да, да, знам, че има по-особена транскрипция но самото име "Мушия" звучи тъй комично ... но самото място изглежда доста чаровно и романтично.
От друга страна на всички безспорно е ясно, че океана и водата са магнетични, но точно тук в това малко и забутаното местенце как придават чар и красота не е истина ... Или може би е ... ? И точно затова може би неприятният инцидент е преживян някак по-леко и поносимо.
Разбира се, не може да се мине и без малка доза анализ и вадене на изводи, като например, че това велосипедите е големи "таралежи" в ... снаряжението - много подли и коварни вещи. Само проблеми и травми създават и то когато най-малко ги очакваш. Човек много трябва да се внимава с тях. Добре, че нямам добра памет, че иначе ако си спомня за всички подобни контузии, които са произтичали от подобно средство ... сигурно набързо ще ми се освободи място в мазето, че и с положителен финансов резултат.
Иначе последната снимка е супер!
И аз ще си сваля такова приложение
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Хълмът над Мушия не е много висок, но все пак затруднява туристите и за да се облекчат мъките им някой се е сетил да изсече малки стъпала в скалите. Няма ги навсякъде, а само тук-там, но с тях определено стигнахме много по-лесно до върха.







Гледките са поразителни! От едната страна на скалите бушува океана и вълните му се разбиват с адски тътен и много пяна, а от другата водите му са укротени и той е напълно безобиден. Панорамата към шарените къщички на малкото градче и безкрай на океана са направо зашеметяващи.









360 градуса и навсякъде невероятни гледки. Както се вижда на върха на хълма има издигнат голям каменен кръст, като някъде точно от тук героят от филма Пътят разпръсква праха на сина си над океана.







Постояхме малко, надуха ни силно вятъра и слязохме. Не към града, а към скалистия бряг.
До него е имало съвсем лесна и полегата пътека, която обаче се вижда само ако първо стигнеш до брега. Минава точно над гробищата, които аха да посетя и дъщеря ми взе да мрънка, че все по такива места ходя, та се отказах заради нея. Отказах се за днес де, утре като си затръгваме ще намина да ги огледам. Сега продължаваме към нулевия километър и онази красива малка църква, която вълните буквално я заливат в по-бурно време и пред която е емблематичната скала с форма на обърната лодка.



Долу до километричният знак е изграден един внушителен за мястото си монумент, който така и не разбрах какво символизира и в памет на какво е издигнат. Наоколо няма дори един пилигрим, камо ли турист дошъл да се снима тук, което е добра предпоставка да го направим ние в условия на пълно спокойствие. Нещо наистина рядко по тези места.





Малко по-надолу е и емблематичната скала „Педрас дос Кадрис“, която също намерихме и въпреки сравнително лошото време тук вече трябваше да чакаме ред за да се промушим под нея. Има и поверие, което гласи, че щом човек се промушиш 9 пъти един след друг под скалата всякакви болести и злини ще изчезнат от него и го очаква само щастие и късмет. Според легендите за да насърчи Апостол Сантиаго точно на това място идва Дева Мария с кораб. Корабът бил направен от камък, а тази скала е била платното му. И на океански бряг осеян с много камъни и много история не може да има само платното на кораба. По надолу е и „Педра до Тимон“ - за кормилото на кораба на Богородица, а „Педра де Абалар“ е самият кораб.

[kvp155]

Малко по в страни от църквата е „Педра дос Наморадос“ - скалата пред която влюбените двойки се кълнат във вечна любов. Въобще тук зад всеки камък се крие легенда свързана с хилядолетната история на това място и всеки камък си има име.

Изчакахме само двама желаещи за повече здраве и късмет в живота, и се хвърлихме и ние.





Последният пък се оказа някакъв нетипично и странно рижав италианец, който докато чакаме чул, че си говорим на български и щом взе своя късмет в ръцете си се отдръпна встрани да ни направи място. Изчака ни и ние да вземем своя и ни заговори.



Човекът изглеждаше по-млад от мен, беше бос с бинтовани и надути стави по ходилата, но с бодър дух. Без никакви съмнения е дал всичко от себе си за да стигне до края и е успял. Направил го е пеша по класическия френски маршрут, като не преставаше да изказва възхищението си от всичко, което е преживял по Пътя. Щом разбра, че и ние вече сме го минавали още по-настървено за обсъждахме различни места и случки, всеки от своето Камино. Много беше развълнуван и много въодушевено разказваше за всичко. Накрая го попитах какво не му е харесало на Камино, а той учудено ме погледна и възкликна: „Нищо разбира се, на Камино няма какво да не ти хареса!“ Е, сподели, че малко в повече са му дошли огромните групи с корейци и дълго се чудел, защо са толкова много, но някъде по средата, след като основно ходел само с корейци попитал няколко различни за причината. Оказало се, че миналата година по една от корейските телевизии давали филм за двама корейски пилигрими, които са минали по Пътя и така целият корейски народ се вдъхновил за подобно начинание. „Сега чакаме китайската телевизия да направи филм и вече ще е ясно, какви ще се движат от догодина по маршрута“ - с усмивка продължаваше разказите си приказливият италианец.





После ни заразпитва за България, като учудващо знаеше страшно много за нашата страна и за историята ни. Дори си помислих, че е някакъв историк и го попитах с какво се занимава. Отговори, че бил архитект, но балканската история му е хоби и продължи да споменава исторически факти от нашия регион. Не бил посещавал България и много му се искало, като ни разпитваше основно за природни и исторически места по Родопите, като дори си беше свалил на телефона песента на Валя Балканска „Излел е Дельо хайдутин“. Докато говорехме само я пускаше заедно с още няколко родопски песни и каза, че винаги настръхва като слуша нашата музика. На раздяла си разменихме телефони и имейли, и като дойде в България ще му съдействам с каквото иска за да обикне още повече родината ни.







Ние пък поснимахме още малко и тръгнахме на разходка из тесните каменни улички на старото градче.







После хапнахме по нещо традиционно и се оттеглихме на заслужена почивка.



Този ден беше тежък за мен, и емоционално и физически. Дълго не можах да заспя с размисли, как да продължим нататък. Будих се посред нощ, гледах ръката на дъщеря ми, после пак се унасях, после пак се будих и така докато не се съмна.

[kvp155]

Ден Четиринадесети – 08.07. Мушия - Финистере. Изминато разстояние с велосипед – 33км.

Щом се събудих отидох при хоспиталиерото, да го помоля да ни остави час-два повече, но той още не беше дошъл. Само някаква хигиенистка или домакинка имаше от персонала, на която ѝ споделих за проблема и тя с разбиране каза, че нямала нищо против да поостанем. Бях решил да оставя детето да спи колкото си иска, а щом се събуди според състоянието на ръката и болките ѝ, да преценим какво да правим.

Останахме последни, но не чаках дълго, когато дамата се събуди и щом видя, че я гледам веднага сподели, че я боли по-малко. Не ѝ повярвах, защото искаше всякак да ме успокои и я заразпитвах за това какво чувства, и поисках да погледна отока. Карах я да си мърда пръстите, да я раздвижва леко, усуквахме внимателно ставата, като наблюдавах лицето ѝ. Външно нямаше промяна и това беше някаква надежда, че можем да се разминем с драмата по болниците. Все пак направихме още една превръзка и отново телефонирахме на майка ѝ. Макар и с известна доза съмнение отново чух в слушалката, че нямало нищо фатално и с максимално щадене на ръката можем да продължим. Така всички заедно взехме решение, че медицинска помощ не е нужна, защото дори и да има нещо счупено то ще да е нещо малко и друго освен да обездвижат ръката едва ли ще направят и в болницата. Ние това вече сме го направили, но пък как се кара 40 килограмово натоварено колело само с едната ръка и то в продължение на поне 30км?! Именно затова ми беше важно да знам как се чувства самата тя и щом ми каза, че наистина се чувства по-добре това беше ясен знак, че нещата са тръгнали да се оправят.
Така претоварих максимално нейните дисаги при моя багаж и поемаме към Финистере по последните 30 километра от нашето Камино.

Първо, задължително минах през гробищата, като оставих детето долу, да не се катери с мен излишно, а и да пази колелата. Аз пък поех по тясно едно много стръмно и тясно каменно стълбище, което води право към параклиса на това наистина прекрасно място.



Гробището е много старо и за него се грижи една баба, която или живееше в близкия параклис, или беше дошла малко преди мен. Не очаквах да видя някой на подобно място и то толкова рано, а и тя май се изненада, та щом погледите ни се срещнаха и двамата се опулихме един срещу друг. С някакви жестове и с апарат в ръка стана ясно, че идвам с добри намерения и още не си търся място под земята, а бабата се усмихна и ми даде знак да вляза в заграждението.





Не смятам за нужно да описвам гробище, че не на всеки му понася, но освен чистотата, която на всяко подобно място е факт, другото което ме впечатли е че тук имаше каменни гробове на по 3-4 века.







Гробището е изградено на едно от най-хубавите места в Мушия – точно на хълма с 360 градусова панорама към океана и градчето. Малко е ветровито понякога, но иначе направо си е кеф да умреш тук.



Долу в ниското ме чака освен дъщеря ми и един от онези предприемчиви търговци на сувенири, който е отворил една чанта с разни негови изделия и разбира се си е направил печат на нулевия километър. Дава да си подпечатиш паспорта само ако си купиш нещо от него. Иначе печата е безплатен и който иска да го има ще трябва да има и сувенир. Простичко е. Купих по някоя дрънкулка, ударихме си по един щемпел в тескеретата и право към километричния знак за последно.



Сигурно стана ясно, но такива километрични знаци, които указват, че това е краят има общо два – един във Финистере и един тук. Би трябвало да има и нейде из Сантяго, но и при двете си ходения не можах да го открия и по-скоро си мисля, че там няма. Та този символичен края на нашето Камино го посещаваме днес отново, не толкова за да се снимаме пак, а за да го закича с едно българско знаме, което си нося още от България и понеже при предното Камино имаше много паметни места за поставяне на всякакви символи този път бях взел цял пакет със знаменца. И тъй като нямах никакво време да се снабдя с тях помолих бат Вълко да ми ги купи, че в близост до него ги продават и знам, че няма да ми откаже.
Купи ми ги разбира се, не само защото го помолих, а и защото на него много му се ходи по Камино, но счита, че краката му не биха издържали подобно натоварване. Въпреки това духом е с нас и много се зарадва щом разбра, че пак ще ходим. Та заради него имам тези знаменца и точно защото знам, че е един много добър човек, който едва ли ще дойде някога тук надписах едно от знаменцата и го поставих до километричният знак.



Ние пък продължаваме напред към Финистере, където освен, че ще е нашият следващ край на Пътя ще трябва да поставим и още едно българско знаме.
Градчето още се пробужда, но дори и обяд да беше не мисля, че ще се усети някакво по-различно движение тук. Мушия е едно много спокойно място за живеене и хората не бързат за никъде. Ние също и щом напуснахме очертанията на градчето се озовахме на другият му огромен и пуст плаж.



Град между два плажа с хубаво гробище, шарени къщички и много спокойствие. Така ще я запомня тая Мушия, като щем – не щем подхващаме към Финистере по добре означения и грижливо поддържан пилигримски маршрут.