kemper-club forum

[kvp155]

Не знам да ли си заслужава продължението, че темата не е много за кемперисти, но да, Арарат е изкачен! За мен малко по-трудно, а за Наско изобщо. Все пак описах по-горе за какъв човек става въпрос и това не беше никак случайно, а и си е абсолютната истина.

[ametrine]

Сигурен съм, че имате някакви стъписващи снимки и още по-стъписващи преживявания от из източна Турция... Разказът си заслужава да бъде продължен, независимо дали е по-планинарски и няма общо с традиционните кемперистики истории
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[kvp155]

Честно казано написах този анонс в началото по-горе с идеята, че към нас може да се прикрепят и други ентусиасти, с които заедно да изкачим върха и после заедно да опишем преживяното. Това видно не сработи и логично останах с впечатлението, че темата в частта ѝ за Арарат е безполезна в този форум.
Иначе за 19 дни из Източна Турция и на обратно до България, да, има какво да се разкаже и покаже, което от къмпингарска гледна точка вероятно ще бъде полезно за пътуващите с кемпери, а и не само. Това е малко позната и още неразработена територия, в която преди 15-20 години не беше ходил и един кемпер, но с всяка измината година нещата се променят осезаемо. Строят се къмпинги, общините предоставят парцели за кемпер стопове, създадоха се няколко турски общности за къмпинг туризъм, и днес дори на Изток все по-често могат да се срещнат хора с къщи на гърба си.
Отделно в тази част на страната живеят хора, които имат себе си не за турци, а за кюрди, хора пръснати на територията на няколко държави и наброяващи над 35-40 млн. души, като най-голямата част от тях е именно в Турция. Те говорят друг език, имат други обичаи, друга култура, други традиции и са доста по-различни от турците.
Та с две думи, щом на някой, пък било то и един човек темата е интересна, да, мога да поразкажа по нещо.

[ametrine]

Аз имам колега сириец, самоопределящ се като кюрд. Той веднъж изтъкна факта, че всъщност Велика България се е пръснала в двете посоки на Черно Море, едните покрай делтата на Дунав,а другите към Кавказ. Те са наши братовчеди и даже има думи в българския, които имат общ корен с кюрдски думи. Мисля, че думата "булка" беше една от тях

П.С.
След такова представяне на "бате Наско", мисля че няма как да не предизвикат интерес потенциалните истории, в които би бил замесен
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[Trifonov]

П.С.

[kvp155]

Значи тоя "Бате Наско" се оказа голям шегаджия. Нищо от написаното по-горе не било вярно, нямало общо с действителността, било плод на бурната фантазия на някакъв си автор и още тинтири-минтири глупости. А като получавах през ден снимки на раници пълни с тухли или десетки снимки от състезания и награждаване на победителите, където същия този Наско беше или на 1-во или на 2-ро място, тогава какво? Вероятно и те са плод на болната фантазия на съдиите или са фотомонтаж. А разказите на очевидци и те ли са измислица? Нее, не са. Всичко си е самата истина, но Наско излишно скромничи, затова от днес на Бате Наско му излезе прозвището Бат Наско – Скромния.

Та със Скромния се чуваме контролно някъде към 19-и август в опит да разбера, има ли някакви промени в плана за изкачването или не. То план е грубо казано, защото такъв няма, но все пак предварително сме набелязали основното оборудване, екипировката и някакъв ориентир за дата. Той ще вземе личния си лекар с него, а аз медицинската сестра или иначе казано – готови сме.

След доста четене относно самото изкачване, но най-вече с помощта, която получих от приятеля на Емил Балин - Краси Гергов стана ясно, че изкачването на върха е невъзможно да стане без водач. Срещнах се с Краси, който се оказа запален катерач и току-що се беше върнал от връх Ленин, който със своите 7134 метра е вторият по височина връх в Памир, та за човекът зимното му изкачване на Арарат било нещо като разходка в Бистрица. За миг обаче не подцени нищо в подобно начинание и надълго и широко ми разказа всичко – от екипировката, та до организацията на самото изкачване. Даде ми и телефон на неговият водач, който бил голям пич и останал много доволен, но и най-важното – обясни ми много подробно за въпросната височинна болест. Той дори я изживял на Ленин и също толкова подробно спомена за аклиматизацията, която задължително трябва да направим ако искаме изобщо да стъпим на върха. Било най-добре да се качим на Мусала или Вихрен и да спим няколко дни на палатка горе, като там правим силови упражнения, целящи изтощение на организма и привикването му с височината, разредения въздух и прочие детайли.

Чух се веднага със Скромния, да му споделя опасенията си, че нямаме никакво време за подобни начинания, а той спокойно ми обясни, че той всичко това го знаел, но нарочно не ми го споделял, да не би да се уплаша и да се откажа от всичко. Аз съм си купил стоманени котки за лед с 12 шипа и спален чувал за – 20 градуса, той с някаква аклиматизация ще ме плаши. Освен това по списъка на Краси съм събрал половин аптека с лекарства в една от двете си големи раници. Толкоз. Тръгваме.

Остана само да си намерим водач, че нашият се оказа зает с друга група и ни даде дата неприемлива за нас. Няколкото опита да намерим алтернатива от разстояние дадоха резултат, но на двойно и нагоре по-висока цена. Сиреч, ще тръгваме пък на място ще търсим решение. Това е ход, който мнозина намират за рисков, но ход, който според моя житейски опит винаги дава резултата. Наско одобри плана и сега остана само да се придвижа до началната точка – град Догубаязит. До там са ми точно 2100 километра, които мога да взема за 2 дни, но ще пристигна убит като куче и върхът ще си остане само спомен от календара. Такава сериозна подготовка, като нашата изисква сериозно отношение и затова няма да постъпя така. Ще го караме по-лежерно, за 3 дни. Пътьом разбира се ще спрем за оглед в някой друг град, но без пешеходни обиколки по-дълги от 3-4 километра.

Така на 19-и август след работа се качваме с жената и две от децата в кемпера и поемаме в посока Истанбул, като целта е да спим някъде след него. Разбира се, грешки с влизането вътре, когато нямаме никаква работа там са изключени и някъде около 01:00 след полунощ успешно прелитаме по третия мост, почти без да срещнем друга кола. Този начин на пътуване оттатък големия град се оказа най-удачен и сега обмислям място за нощувка. Най-удачен ми се стори варианта с Ормания, че маршрута ни минава съвсем близо до него, та след още около час вече си избирам място за нощувка.

Вече за четвърти път сме тук и като изключим първия в който случайно си намерихме свободно място вътре в безплатния кемпер-стоп, всички други са неуспешни. Района само за няколко години е станал доста популярен и вероятността да се намери място вътре клони към нула. Това е обаче за тези, които ще къмпингуват поне 1-2 дни, а за тези като нас, които само ще нощуват вън на паркинга има достатъчно празни места. Спирам произволно някъде и вдигам щорите, че и без това силите ми стигат само за това.

На сутринта се будя пръв и тръгвам рано-рано. Само трябва да се внимава за някой легнал под гумите, че това не е никак изненадващо в Турция.



Ето това младо семейство е нощувало директно на земята, до колата си и в това няма нищо странно. Тук си е напълно нормално, защото нощувка във всичко друго е задух и в летните горещини директният контакт с природата е нещо важно за оцеляването.



А и ако някой още се чуди, кой е измислил къмпинга, може вече да не го прави – те са. Могат да спят без никакви притеснения, където си пожелаят и масово го правят. Това са истинските пионери в този вид туризъм.

[Trifonov]

Май и аз трябва да дам моите пет стотинки. Та… за всичко съм виновен аз. Отдавна ми се въртеше в главата Арарат, но беше хубаво това да стане с компания. Разбира се, да се тръгне с единствена цел Арарат не ми се струваше оправдано. Но обиколка на най-източната част на Турция и изкачване на Арарат е друго нещо. Познавах един човек, който обикаля Турция и знам, че не е бил в този район. Нямам представа по какъв повод се чухме с Косьо, някъде в началото на януари 22 г, но му подхвърлих тази идея. Която бе приета с недоверие и иск за обмисляне. Мисля, че трябваха няколко дни, за да бъде прието предизвикателството и да започнем да обсъждаме варианти. Нямах представа как може на практика да стане, но знаех, че е лесно достъпен и от техническа гледна точка е супер лесен. Иска се само ходене. Започнахме да кроим планове.
Междувременно поради това, че при натоварване кръвното ми налягане много взе да пада (нормално е обратното), средата на януари аз отидох на кардиолог. И се почна- лежане в болници, коронарографии и всякакви изследвания. Проблем има и то сериозен. Това, което обясни и къщното ми GP- много сериозен, но причината не се открива. Разбира се всякакви натоварвания бяха строго забранени. На един мъж само му забрани нещо и гледай как прави обратното… Но това по-нататък.
В един от разговорите за уточняване на плановете, споменавам, че имам някакви медицински проблеми без да уточнявам. Това, обаче, бе взето като „дърпане на г@зът“ и ясно заявено, че тръгнем ли да го правим- отказване няма. Екипировки ще се купуват, път и т.н. и ако в последния момент се откажа и т.н. Само, че аз изобщо не съм си и помислял за отказване, а да си знае, че може да му създам проблеми, но после реших, че не му е нужна тази информация. Усещах притеснение и нямаше нужда да подклаждам огъня.
Споделям всичко това, защото някъде около месец и нещо бях в безизходица. Ще се ходи на Арарат, а аз трябваше да възвърна поне малка спортна форма, без да правя големи натоварвания и да увеличавам натоварванията, за да установя до къде може да издържи централната помпа. Започнах с ходене. Поне 5 км. Всекидневно. След една седмица- бързо ходене. И после беше раницата с две единични тухли. След още една седмица с тухла четворка и една единична, точно 10 кг. Нищо особено, като тежест. В планината се ходи с два, три пъти по-тежка раница. Следях внимателно какво се случва с мен, пиех си хаповете, но това си беше и тренировка. А, Косьо, споделяше, че нищо не тренирал. За да го стимулирам, че аз тренирам, и той трябва да положи усилия му изпратих снимка на раницата с тухлите. Нямаше никакъв ефект, освен, че раницата стана известна във форума.
Занимавам се с бягане цял живот и знам, че на тренировка не се ходи по три причини; 1. Застрелян; 2. Убит; 3. Умрял. Само, че моето бягане, на моите 55 г. се състои най-много два пъти седмично по 5 км. И то с изключително слабо време. Около 6,30 и нагоре минути на км. На това една позната ме попита „ти бягаш ли?“. След два месеца на само ходене, трябваше да си върна малко и някаква спортна форма. Все пак на Арарат ще се ходи, а щях да ходя с човек, който е завършвал два пъти (до тогава) обиколката на Витоша. Непостижимо за мен. Не можех да се излагам.
След всичките изследвания, които направих, се оказа, че няма физическа причина за проблема със сърцето и се прие, че е на биохимична основа. Там единствено можех да вземам ударни дози магнезий и да чакам, какво ще се случи.
Започнах да тичам. Изключително зле. Много високо време на км. Даже си уредих холтер да участвам на едно състезание с него. Цялата клиника по кардиология в Плевен знаеше за това събитие. Шефката беше дала напътствия какво да ме правят ако ме докарат жив при тях. Е, отидох сам на крака. След толкова магнезий, кардиограмата беше с една идея по-добре. Това ме окрили. Започнах да участвам и на малки купи по Ориентиране. Имах късмета и да се класирам два пъти в тройката. Стана защото ги нямаше добрите и имах шанс. Разбира се това Косьо не го знаеше. И му изпратих снимки, за да го стимулирам да потренира. Не, че имаше ефект и този път. Та, тези снимки придобиха същата известност, като раницата.
От всичките тези снимки стана само едно- аз бях в най-лошата си спортна форма от години, а в очите на Косьо, явно, изглеждах, като спайдърмен. Което нямаше и няма нищо общо с действителността.
Толкова за моята „скромна“ личност.
Аз бях вече в Турция, когато се проведе срещата на Косьо с гореспоменатия Краси Гергов. Доброто от срещата е, че стана ясно, че без местен водач това начинание не може да стане. Там кюрдите са направили всичко така, че без някои от местните да е невъзможно да се качиш. Лошото е, че Краси, беше пооплашил автора на темата от гледна точка на екипировка и височинна болест. Смятам, че съм запознат добре с различните разновидности на височинна болест и знам, че на такъв връх, не може да има фатален край от височинна болест. Има възможност за бързо слизане на по-малка височина за кратко време, което е основния антидот. Бях 100% обеден, че поне с белодробен оток щяхме да се върнем. Но това не е проблем. 2-3 дена в ниското и всичко се оправя. За всички други проявления на височинна болест трябва да знаеш кога да се откажеш и да тръгнеш на обратно. Това последното се оказа голям проблем.
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[ametrine]

Аз междувременно прочетох разказа на kvp155 за турските къмпинги на юг от Резово и чак тогава вдянах защо е нормална гледка да спат на тревата без палатка (във въпросния пътепис имало на сутринта дори спящ турски хипар под шасито им до гумата...и при условие, че всичко това се случва на трезвени хора.... Между другото останах горчиво разочарован, че нямаше снимка).

Та главните замесени дотук да разбираме: Косьо, Краси, бате Наско и евентуалният кюрд, в ролята на нещо като шерп... Перфектният сценарий се заформя- има добра идея, има различни персонажи,има контра пункт (здравословият проблем) и е интересно акт 2 да проследим, какво ще се случи като завръзка
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[kvp155]

Значи Наско, да си имаме уважението. Преди Арарат във Витоша 100 съм заставал на старта общо четири пъти и също толкова съм завършвал, което разбира се не говори за нищо друго освен, че ми е приятно да съм в гората. Това не е състезание в буквалния смисъл на думата, а е нещо като масов старт сред природата, където можеш да поспреш за момент, да похапнеш, да подремнеш ако имаш нужда и някак да стигнеш до финала. Бил съм милион пъти в тази ситуация и тя е точно това, което описах. А твоята системна подготовка през годините, въпреки болестта за която разбрах в последствие е нещо съвсем друго, далеч по-подходящо за Арарат от моите разходки в гората. И дори след като написа толкова много редове, това не променя мнението ми, че и преди, и сега ти си в пъти по-подготвен от мен, въпреки скромността си. Но и това не е от значение в случая. Важното беше да знам, че тръгвам с човек, на който мога да разчитам и който може да разчита на мен. Във всички случаи и във всяка ситуация. За мен неизвестността е само приятен вкус, който искам да го споделя със себеподобен, но и да разчитам безрезервно на него в случай на нужда, така както аз бих се хвърлил да му помагам. И точно такава беше първоначалната идея, да отидем на върха абсолютно сами, като си организираме всичко, без водачи и без чужда помощ за нищо. Нито за пренасяне на багаж, нито за храна, нито за вода, нито за упътване. Мъгли, студ, жега, прахоляк, травми, височинна болест, преумора – нищо. В такава ситуация не е все едно с кой ще тръгнеш и какво може да ти се случи. Е, аз не исках да знам, че може да държа в ръцете си умиращ човек, без да знам, с какво, как и дали мога да му помогна. В последствие се оказа, че плановете да отидем сами са невъзможни по ред причини, но да, да знаеш, кога да се откажеш и да можеш да го направиш е нещо много по-важно от всичко.

[kvp155]

Сутринта слизам първо от кемпера за внимателна проверка, дали под шасито ми няма някой полегнал за почивка и след като се убедих, че всичко чисто, поемаме в посока първата набелязана цел – град Амасия. Това е един древен град на над 7500 години, разположен в долина по поречието на река Йешилърмак и планините над Черно море. Избрали сме го за нещо като спирка за почивка, заради запазените си традиционни сгради, които са разположени на северния бряг на реката, а над тях във височината е надвиснала старата крепост, защитавала града. На има-няма 600 километра е и пътят ми се струва песен.



Само на едно място песента беше прекъсната от вой на сирени и летящи линейки напред. Съдбата се оказа не благосклонна за един човечец намерил края на дните си точно на този път. Жалко, но това е положението, война по пътищата има навсякъде и внимателното шофиране е повече от задължително за всички. Не ми се мисли, какво щях да правя ако под моите колела се окаже някой от тези случайно пресичащи скоростния път.





Пристигайки в центъра на Амасия се оказа, че спирането е невъзможно, затова подкарах директно към върха на замъка, където си намерихме място за паркиране, точно до входа (40.656060, 35.826253).

Влизаме през една от четирите някогашни порти в това наистина огромно отбранително съоръжение, което е заело почти целият хълм и слиза чак надолу до реката. Има общо осем нива на които са разположени различни отбранителни укрепления, като най-ниското от тях стига почти до бреговете на река Йешилърмак.







В средата на замъка е разположена скална галерия и подземното стълбище с дължина 180 метра, диаметър около 8 метра и с общо 150 стъпала. Затворено е за посетители и не стана ясно до къде води, но пък е възхитително, как е издълбано директно във варовиковата скала. Май е служело за евакуация в случай, че замъкът бъде превзет, но не е много сигурно, че някакви турци си говореха нещо и всезнаещата ми съпруга дочула няколко познати думи.



А гледките от замъка към града са съвсем обикновени, с леко невероятен привкус.



И въпреки, че варовика е сравнително мек камък на територията на замъка и в района са издълбани няколко цистерни, огромни резервоари за вода и дълъг тунел, до който също отидохме, но заради липса на табели не можахме да открием. Нищо, поне открихме гробниците на понтийските царе.



На височина около 20–25 метра и директно в почти отвесните скали са изсечени общо 18 големи и малки гробници. Някъде към 3-ти век пр. н. е. се е случило това в знак на почит към тогавъшните владетели. Най-голямата от всички е гробницата принадлежала на цар Фарнак I, която е с размери 15х8х6 метра. Вижда се почти от целия нов град, като до част от гробниците може да се стигне само през специално прокопан в скалата тунел. Гробните камери във всяка от гробниците са достъпни само по стълба поради високото им разположение на входа. Отидохме с кемпера в основата им, но се оказа, че паркинг няма и го зарязахме на пътя. Далече ми се видя, а и е края на обиколката ни в Амасия, но места предвидени за паркиран няма, така че не е препоръчително да се идва то тук с кемпер. Ето го мястото: 40.6539869, 35.8301996. И разбира се всичко това експертите от ЮНЕСКО са оценили като обект на световното културно наследство, добавяйки го в списъка си преди само десетина години.



Другото интересно нещо в този крайречен град са старите традиционни къщи, който са разположени само от северния бряг на реката, на около километър дължина. Повечето са исторически сгради сега превърнати в уютни кафенета, ресторанти и хотели. Нещо като Етъра или Боженци, но разбира се далеч по-нескопосани.







В реката пък пърпорят някакви лодки за разходка, от каквато зажаднелите за приключение туристи видимо имат нужда. Поне пет лодки изброих и всичките пълни догоре с всякакви любопитковци, дошли да разглеждат опорната конструкция на надвисналите над водата къщи.



Навалицата е един сериозен повод за оправдание, защо не можем да глисираме над тези води с моторница в опит да изтърсим останалите от лодката във водата. Няма как, имаме още поне 200 километра до набелязаните около 800 за деня и времето няма да е достатъчно да разгледаме всичко. И добре, че не спрях в Чорум на пъстървовото стопанство, където пъстървите изглеждат толкова вкусно, че човек може да припадне само като си ги представи в чинията.

Нещо важно трябва да спомена за този ден е и то е, че част от снимките не са мои, защото моите се „счупиха“, както е модерно да се казва.

[ametrine]

Град Амасия изглежда много интересен и мнозина надали биха попаднали на него, освен ако не са поели за Арарат. Крепостта си изглежда доста съхранена.
По-нататък как се развиват нещата към Арарат? Какво време хванахте, имахте ли други интересни градчета по пътя?
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[kvp155]

Да, за разлика от повечето градове в Централна и Източна Анадола, Амасия не е много консервативен град и определено привлича туристите по-лесно. Пълно е с тях, но не са чужбински, а тукашни, от други краища на страната. Дошли са като нас да видят как на единият бряг на реката расте новата и модерна Турция, а на другия е съхранено наследството от годините на великите империи. Или както й казват тук на Амасия: „Град да два бряга“.

Токат е следващия град по пътя ни, в който също има древен византийски замък, при това вторият по големина в Турция. Има още интересни джамия, музей, стара часовникова кула и други туристически неща, към които обаче подходих леко пренебрежително. В смисъл, че спрях в основата на замъка и го разгледах от около километър с помощта на фотообектива.
Един голям замък и подробна обиколка из него в тази жега ми се сториха напълно достатъчни за деня. Все пак силите трябва да се съхраняват за съвсем друго мероприятие. Спрях обаче в центъра и осигурих възможност на останалите да разглеждат, каквото искат. Оказа се, че двама от тях са в заспало състояние, а майка им почти не знае на каква височина е замъка и е готова и тя да се отнесе в страната на сънищата. При това след само два часа шофиране по тесни пътища.
Решението дойде съвсем логично и то е – продължаваме напред, към една пещера, която е с работно време и ще трябва да я стигнем преди да се е мръкнало, че никой не знае как ще я намерим в планината.

Денят е събота, но дори и почивен Турция е достатъчно голяма и пътища има много, което ни даде възможност да стигнем точно 10 минути преди да затворят касата за билети. Странно, но работното време е от 09:00 до 20:00 часа, сякаш не е пещера в гората, а някакъв МОЛ в центъра на Истанбул.
Паркингът е с възможност да побере поне 3-4 кемпера, но не и една каравана. Теренът е планински и не става дори и за по-дълги кемпери, но по-смелите караванаджий могат да си изберат подходящо място, някъде в основата. Иначе прилично равно, осветено, асфалтирано и напълно безопасно място за нощувка се оказа точно този паркинг на пещерата: 40.226709, 36.301751.
Касата за билети обаче е след преодоляване на няколкостотин стъпала, точно над паркинга, които стъпала ми се сториха страшно стръмни. Запъхтени стигаме пред касата само няколко минути преди да затвори и логично си помислих, че ще ни върнат, защото дори и да влезем времето за разходки вътре е поне 30 минути, с което отдавна ще превишим работното. Човекът обаче ни изгледа любопитно, че не беше виждал чужденци и любезно ни прикани да влезем. На въпросът дали някой няма да заключи решетката след нас и да останем вътре се учуди повече от мен.





Пещерата се казва Ballıca Mağarası, каквото е и името на близкото село е сред най-големите пещери в света. Данните са доста интересни: дълга е приблизително 680 метра и висока около 95. Вътре има общо 5 етажа и 9 зали, като процесите на образуване продължават от преди 3.4 милиона години. Температурно е много подходяща за посещения през цялата година заради сравнително високата за подобни места средна температура между 17 и 24 градуса.













Това е единствената пещера в Турция със сталактити във формата на лук. Има даже галерия кръстена специално така и друга с името „Зала с гъби“, заради огромните гъбовидни сталагмити. Има няколко малки езерца, странни образувания във формата на пещерни рози, пещерни перли и сталагмити, различни от в другите пещери. И разбира се всичко това не остава незабелязано от експертите на ЮНЕСКО. Посетили са пещерата само преди 3 години и веднага са я включили в списъка си, както много други обекти в Турция. Просто дори и за тези пещерни и всякакви други специалисти, Турция е една малко изследвана територия, пълна с обекти от световно и културно значение.









На излизане човекът продаващ билети се оказа и охрана на обекта, който остана да бди на входа и през нощта. Ние пък се отнесохме в заслужена дрямка, разбира се след обилна турска вечеря в кемпера.

Никакви звуци цяла нощ не долових, сигурно от някаква умора, не знам. Мястото обаче е толкова спокойно, че освен виене на някой чакал или крякаща жаба нищо друго не може да се чуе, дори и след внимателно вслушване. В гората и насред пущиняка обикновено е така.

На идване обаче забелязах някаква стрелка, сочеща отклонение от 4 километра в ляво и красив винил със снимка на водопад. Някаква слабост имам към тези падащи води и докато другите още спят подкарах встрани от пътя. За всички в този кемпер е без значение накъде карам, още повече докато спят.
Леко тесен, стръмен и на места черен се оказа посоченият от стрелката маршрут, но накрая се озовах пред мястото: 40.245105 36.30962.





Хубав воден пад с обособено място за пиене на чай в непосредствена близост до него. Някакъв селски труженик е направил нещо като беседки със зона за пикник или мангал, казано по тукашно. Приятна хлад от близката река и високите дървета способстват за горска атмосфера, каквато повечето хора обичат. Сигурно се плаща не голяма такса на човечеца с вила в близкия двор и ей ги на, всички са на барбекю под водопада. Турците много си падат по такива мероприятия, особено ако може да се стигне с кола до мястото.

Според навигацията към следващата ни цел можем да продължим напред по черен път или да се върнем обратно. Предпочетох да продължим, че в далечината мярнах някакви села, до които вероятно ще има асфалт. И се оказах прав, но от неравностите съпругата ми се събуди и веднага дойде от пред, с въпроса: Къде сме? Не стана ясно в кое точно село сме, но пък зоркото ѝ око веднага съзря някакви низи с нанизани на тях малки и кръгли чушлета, да съхнат. Много са и почти във всяка къща ги има. Спрях от любопитство, че по форма и размер не съм виждал такива, а пък стопанката от една такава къща, като ни видя, че задаваме въпроси ни подари една низа. Мили и много добри хора са това турците. Сигурно има и от другите, но не знам защо не срещаме от тях.

За днес сме предвидили едни около 550 километра до град Ерзурум, където ако не се бавим много в разходките из попътните ни градове Сивас и Ерзинджан, може и да стигнем преди да се е мръкнало.

До първият, Сивас ни делят около 140 километра и ако спра за още две чушлета или китка магданоз може направо да спим в него, а на Арарат ще ходим, ама друг път. Не се наложи разбира се, че моята жена знае за къде сме тръгнали, но някой път се налага да го припомням.

В Сивас е набелязала три по-значими обекта и малък водопад, до който обаче се стигало след 140 километра отклонение. Е, колкото и да ги обичам няма време за това, но пък приличен паркинг на улицата пред може би най-значимата забележителност на града, вече намерих.





Това е Gökmedrese или „Небесно медресе“, или „Синьо медресе“. Представлява една много стара сграда от 13-ти век, първоначално използвана за учебни занятия, молитвен храм, супена кухня и хамам (турска баня), като е била в експлоатация до началото на 19-и век. Поръчана е от везира на Селджукския султанат Сахип Ата и се е казвала Sahibiye, но заради използваните в украсата си небесносините плочки в последствие става известна като „Синьо медресе“. Пред входа си има две красиви минарета високи 25 метра, по едно от всяка страна на портата.

Вътре всяко помещение е превърнато в музей



Днес това медресе е паметник на изкуството и е най-внушително от всички в страната, а тълпи от турски туристи го заливат ежедневно. Поне три автобуса с такива се изсипаха само докато ние бяхме там и добре, че бяхме преди тях. Този тип обекти са на особена почит сред турското население и струва ми се това е съвсем нормално в страна с толкова силно развита религиозна принадлежност.
И не винаги всичко е било толкова лъскаво. Отред до входа висят снимки от някогашния вид да комплекса.

Някога е изглеждал така:



Днес сградата и всичко наоколо е възстановено и се поддържа от някаква фондация, която го е предоставила напълно безплатно за оглед от всички. На входа обаче има служители, които след паспортен контрол и вписване на посетителите в специален регистър ги допускат вътре.

Връщаме се при кемпера и опрашваме, този път за центъра, където е Sifaiye Madrasah.



Това е най-старата болница в света, построена през 1217 година на площ от 3400 кв. метра, разрушавана и възстановявана през годините. Използвана е за какво ли не, от болница и място за преподаване на медицина до военен склад, но все пак е строена основно за лечение на болни хора при това преди толкова много години.

Малко по на юг се издига внушителното медресе Чифте Минаре (Семинария с две минарета), строено през 1271 г. От семинарията не е останало много – само добре украсената фасада и двете тухлени минарета. Има и някакви остатъци от лекционни зали и помещения за някогашните студенти, но тях може да си ги представи човек с по-голямо въображение.



Май му стига толкова и на този град Сивас, че сме на поне 400 километра до набелязаната крайна точка за днес. Може и да не я достигнем разбира се, но Наско вече звъня два пъти и благородно му завидях, че си кисне задните части в езерото Ван, докато аз обикалям в знойната жега. И няма как, но ще пропуснем Ерзинджан. За него ще се върнем друг път. Сега пришпорваме коня и малко преди 23:00 часа сме в Ерзурум. Точно на място посочено от Паркчето, което се оказа много спокойно. При това близо до охраняем парк с тоалетна, вода и в самия център на града: 39.906546, 41.259026. На всичкото отгоре не сме сами, ами с някакъв холандски кемпер, чиито посетители липсват. Теглим ключалките и на нашия, и се отправяме на вечеря в традиционен ресторант. Няма да кажа какво ядохме, но аз си останах гладен и кракът ми повече няма да стъпи на подобно място.

[ametrine]

Аз съм изумен и възхитен от няколко неща: природата на Турция, интересните факти, богатият речник на автора и как много се обогатявам от всичко прочетено! Когато човек чете добре написани пътеписи и се потопи в тях, сякаш после започва да възприема собствените си следващи преживявания по друг начин...
Много ми харесва как пишеш- използваш от по- "прашясалите" думи, а малцина го могат.
Много ми стана интересно и за езерото Ван- то е цели 10 пъти по-голямо от Охридското! В тая Турция какво ли няма... Продължавай в същия дух!
П.С.
Преди време не помня кой мой преподавател ми каза, че Турция и Сирия са държави, които даже и да ги изолират от света нищо няма да им липсва, защото там има от всичко. Знам, малко хиперболизирано, но да не забравяме и че в тези райони се е зародила цивилизацията изобщо!
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[kvp155]

[kvp155]

Това място в Ерзурум се оказа много спокойно и подходящо за нощувка. Всеки път, когато попаднем на такова място ми се ще да благодаря най-искрено на човекът, който го е открил и след това споделил за такива като нас. Благодаря!
Денят е леко облачен, което ни даде възможност да спим малко по-нормално в тези жеги, че даже и въздухът е влажен. Но не, не заради облаците, а заради някакви автоматични пръскачки, които цяла нощ поливаха кемпера без да подозирам, че това не било дъжд, а напоителната система от близкия парк.
Градът обаче е доста голям и разходките пеша ще са труднички. Набелязали сме си няколко места за посещение, които разбира се са в центъра, но и достатъчно далече за да тръгнем не с градския транспорт, а директно с кемпера. Само дето не очаквах, че паркирането е такова предизвикателство. Дори и за размерите на нашето малко возило места няма никъде. Центърът е претъпкан от коли и хора, като дори няколкото обиколки на набелязаната цел не дадоха никакъв резултата. Така отдалечавайки се постепенно от мястото без да искам попаднах на импровизиран паркинг, при това напълно безплатен (39.903464, 41.273906). В нещо като заден двор на някакви сгради е и по-важното – само на около 700 метра от целта. Това е особено важно ако небето е намръщено и всеки момент ще завали. Даже май заваля. А когато в ниското вали, при това вече порой, по върховете са неописуеми бури. Така съм гледал по филмите и така пишеше в учебника по география. Не знам, питах Скромния дали е вярно, но той мълчи, като ням.



Ето го Taşhan в проливния дъжд или иначе казано - кервансараят на Рюстем паша. Намира право надолу по улицата или точно тук: 39.909194844, 41.27374920 и стигнахме толкова бързо заради този дъжд, че би ми завидял и атлет. Всъщност това място не е вече сарай, нито керван, а е нещо като главния базар на Ерзорум, на който се продават скъпи накити, бижута и злато. Интересна е историята на сградата, която е строена през 1561 г. от Рюстем паша, великият везир на османския владетел Сюлейман Великолепни. На него е кръстена. Построена е на място на което се кръстосват пет важни търговски пътища, единият от които пътят на коприната и подправките. Сградата е двуетажна с формата на голям правоъгълник и вътрешен двор и е считана за един от шедьоврите на османската архитектура. Тук някога освен търговията са се предлагали жизнено важни услуги за всички пътуващи и заради това подобни сгради са били от особено значение за онова време.

Другото забележително място е Замъкът Ерзурум, който е разположен съвсем близо до центъра и между капките притичахме до него. Състои се от вътрешен замък и външен замък около него. Единият е строен през 5 век, а другият през 12-и. По-интересното е, че часовниковата кула е някогашно минаре, което по-късно е преустроено в кула, часовниковият механизъм е лично подарен от кралица Виктория.



Изкачването на каменните стъпала по тясното и виещо се стълбище нагоре не би било проблем ако сме сами, но защо в този мрачен и дъждовен ден тук е пълно с хора, не можах да разбера. Нищо, поне гледката е хубава и дори се вижда друга от забележителностите - Çifte Minareli Medrese, което е бивше богословско училище с две красиви минарета отпред. Виждат се и едни странно цилиндрични сгради с конусни покриви, които се оказаха гробници. Въобще, отвисоко се вижда всичко и точно затова сме тръгнали да се катерим нагоре и все нагоре към купола на заснежената планината, от която още няма и хабер.





Ерзурум се е прославил и с едни доста добри условия за ски, но от тях през август разбира се нищо не е останало. А и не знам доколко са добри, че това са думи на наши приятели, които караха не един път по тези места.
Дали защото само пътьом минаваме от тук или друго, но на мен този град макар и голям ми изглежда леко скучен. Сладоледа обаче си заслужава, дори се връщах за допълнително.
Попретупахме го май този град, но дори и така времето си лети и комай е надвечер. И нали няма да спим тук, а някъде по пътя към Догубаязит, до който има още около 300 километра. Там ще е и Наско, с когото трябва да обсъдим предстоящото приключение и да се срещнем с нашият водач към върха. Преди да тръгнем ни отказа, като няколко пъти променяхме началната дата на тръгването заради заетостта му с други групи. Сега пътувайки насам ми изпрати съобщение, с което ме попита, кога ще сме в града и щом разбра, че сме съвсем близо, веднага допълни, че може да ни вземе в нова група.
Находчиви са много в това отношение турците и не биха си позволили да изтърват почти в кърпа вързаният им клиент. В случаят бяхме решили да се оправяме на място, но нов нишан ни даде човекът, заради което побързах да телефонирам на Скромния.

Не знам защо и как, но напрежението от предстоящото събитие започна да ме полазва и въпреки, че от час вече е тъмно въобще не ми се спи. С никой от другите не мога да споделя нищо, че те отдавна са заспали, но на мен това хич не ми се прави. Настъпих още малко газта и някъде около полунощ скоропостижно влизам в Догубаязит.

Разбрали сме се с Наско, като дойда да му звънна като пристигна, но за час не стана дума, та се чудех, дали пък да не го направя наистина, нищо, че е полунощ. Може и той да не спи като мен, че Арарат не оставя никой на мира, все едно дали е ден или нощ. Все пак нали съм от добрите му спестих това позвъняване и спрях на първото удобно място за нощувка – паркинга на денонощната болница в града. Все пак трябва да знам къде е, че може да ми потрябва.

Събудих се много рано, ако изобщо съм спал, което не е така за останалите. На паркинга, точно пред входа се оказа, че има нещо като кафене, предлагащо чай и закуски. Само дочаках да отворят и се изнесох натам, че не мога да гледам спящи хора без да ги събудя. Знам, че е егоистично и затова щом отвориха момчетата се изнесох в кафенето при тях. Седнах на една маса и забих нос в телефона, точно като днешната младеж. Не обаче в игри, а в търсене на място за нощувка. Бях намерил няколко още от България и още тогава ги споделих с Наско, като се разбрахме той да дойде по-рано, че и без това ще е в района и да ги провери. Сега се чудех, кое си е избрал и само търся пътя до него. Накрая не се стърпях и звъннах, че много дълго ми се стори това чакане, да не говорим колко чай изпих.
Наско се оказа, че не е харесал нито едно от местата, но пък намерил друго, на което се установил. Прати ми координатите и след само едно объркване вече сме заедно.
Не съм ходил в Бейрут, но много често този град е използван за нарицание спрямо инфраструктура и общ пейзаж. Може да се добави Столипиново, Абисиня и други популярни гета за онагледяване. Не знам, но навигацията ме заведе точно на такова място и докато се чудех, къде съм попаднал, Скромния дрънна с въпроса, защо се бавя, като съм бил само на 2 километра от него? Да де, но това е по права линия и когато има пътища, а аз така се затулих в едно гето, че изобщо не разбрах, какви са тези дувари наоколо и защо Наско е избрал такова смотано място пред моите далеч по-хубави. Накрая Скромния дойде с една моторетка на централния вход на града и ме съпроводи до мястото. Така се намерихме, но по-важното е, че мястото е добро. Даже много, много добро.



Идеята да оставим жените с децата на място, докато ние се катерим по върховете предполага, че в това място трябва да има поне елементарни условия за престой и разбира се да не е паркинг на улицата. Точно тези места се оказа, че са изключителна рядкост тук. Колкото сме по на Изток, толкова по-малко става растителността и това с пълни сили важи за този град. В България сме свикнали на буйна зеленина, кичести дървета, зелени поля и цветя, толкова, че сме готови да сечем наред и да унищожаваме без изобщо да подозираме, че другаде за една малка част от това се плаща пре-пре висока цена. Тук няма обществени дървета, няма и обществена полянка с цветя. Тук за всяко стръкче трева се полагат огромни грижи за да го има и разбира се то е по-ценно от всичко. Това обаче трудно се разбира, преди човек да е изгубил всичко.
Едно от местата които бях избрал за нощувка представляваше оградена площ около 2 декара, на която находчив кюрд е засадил няколко фиданки, затревил е с райграс наоколо, поставил е няколко пейки с маси и предлага … чай. Кръстил е мястото чаена градина, заради възможността да изпиеш чаша чай в почти естествена среда, насред зеленина. Да, това е нещото което силно липсва тук и по-находчивите са намерили начин да развиват бизнес от липсата ѝ.

Мястото, което Наско е намерил е точно такова, но представлява задния двор на един хотел, където собственикът е посадил няколко малки още дръвчета с трева около тях. Полива ги почти денонощно, защото иначе ще погинат без време, а и никой няма да дойде на пикник сред природата. Ето го Раят: 39.551623, 44.060946.





Координатите на Наско ме закараха от другата страна на тази ограда и Бейрут може и да е бил цвете с онова място. По-важното е, че вече се събрахме и сега предстоеше работна среща по уточняване на най-важното – върхът, който Скромния не престана да ми сочи с пръст още щом се видяхме. Място за това също е намерил, че нали са вече от два дни и освен да гледа към върха ще трябва и храна да си намери. При това такава дето става за ядене, че коза, овца, коч, овен и други вонящи меса му казах, че никой от нас не обича. Освен жена ми де, но те жените ядат всичко.



Едно не може да им се отрече на турците и това е, че правят най-вкусният айран на света. Уж е мляко с малко вода, но тукашната мътеница е съвсем различна. Сервират я в малки чашки и навсякъде е еднакво добра.



Разбира се не само това е добро в тази смесица от вкусове, но ако поне едно от миризливите меса ми допадаха щях да обогатя тукашните вкусове поне с още хиляда. Но тц, не мога и това си е.







И както винаги става си говорихме за всичко друго, но не и за това, което предстои. Така е в повечето работни срещи и затова никой не се сърди, сигурно защото вече нямаше гладни. Едно обаче се изясни и то е, че нашият водач ще ни вземе с новата си група и за да е по-сигурно си направихме бърза среща с него в „базата“. Дойде момчето, освен да си платим и да се запознаем, че само по телефона досега и с писане във Вайбър. Казва се Адем Салтик и е един от малкото, които говорят английски по тези земи. Това е важно, защото тук не говорят никакъв друг език освен кюрдски и малко турски.

Адем е същият, за който ми спомена Краси Гергов и същият, който го е водил него през зимата. Строен и атлетичен младеж на има-няма 25-26 години, които ми се сториха прекалено малко за водач в екстремни условия и височини. Нали все пак трябва да има купища познания от различни области и най-вече медицински, нищо, че вече знам къде е болницата. Не ми изглеждаше така, но пък обеща да ми викне хеликоптер ако ни стане нещо. Даде и някои ценни съвети за предстоящото изкачване, от които най-важното било да сме с най-доброто си настроение, а за всичко друго щели да се погрижат те.
Приятна и харизматична личност са оказа този Адем, а и външният му вид подсказваше някаква спортна натура, която в съчетание с толкова хвалебствия не ни остави място за размисъл. Доверихме му се след всичките тези ценни съвети за хеликоптера и доброто настроение, но все пак ми се видя малко и поисках още нещо: да провери съдържанието на двете ми раници с багаж и този на Скромния. Изсипахме го на тревата, с особено внимание да не стъпчем някои стрък и да ни се карат от хотела и зачакахме реакциите. Исках водачът ни да одобри или отхвърли нуждата от точно тази екипировка, която бяхме помъкнали от България, да не я мъкнем напразно към върха.



Момчето първоначално се стъписа, като видя палатки, шалтета и огромни зимни обувки от онези пластмасовите, дето са за 8 000 метра височина. Не са мои, на Скромния са и добре че не си купих такива. Човекът натрупа всичко ненужно на една страна, усмихна се небрежно и ни пожела приятен престой до утре в 9:00 часа, когато щял да прати кола да ни вземе. Това е, колелото се завъртя и спиране няма. Утре е денят!