kemper-club forum

[Daniel]

За сравнително късото разстояние до зографската арсана пак се натъкнахме на нови параклиси като този


и този


Слънцето вече достигаше зенита си. За мое щастие имаше и сенчести участъци от пътя


Там … в нищото се появи и този наистина красив параклис. Чудя се кой и кога служи в тях



А, изненада! Ето как ги правили вече. Добри кофражисти и … много бетон!


От по-високите места вече ясно виждахме залива и арсаните на Констамонит и Зограф. Точно от там забелязахме и ферибота, който се насочва към Хилендарския пристан. Осени ни идеята да се забързаме и евентуално да хванем транспорта, който ежедневно изпращат манастирите да посрещат поклонниците си. Това щеше да съхрани силите ни и да направи възможно посещението и на Хилендарския манастир в рамките на днешния ден. Започнахме надпреварата с ферибота и с времето.

Малко след това се показаха останките и на нещо истинско. Това е изоставена и полуразрушена кула от византийско време. Наистина изпитвах страшно влечение да я разгледам отблизо, да се изкача докъдето е възможно, да разгледам структурата и да се замисля за предназначението и функционалността и …
Обаче това галопиране направи всичко това невъзможно


и от другата страна


Направо прелетяхме над арсаната на Констамонит. Пътя там се издига и заобикаля пристана. Ясно се виждаше ферибота, който напуска хилендарския и се отправя към зографския пристан. Опитвахме се да преценим скоростта си да я сравним с тази на ферито. По едно време ни се струваше, че ни изпреварва и „попретичквахме”, а това не е типично за моя натурел и то точно в тази жега и пепел. В резултат на това бързане забравихме да снимаме констамонитската арсана от „горе”, от „зад” – от към планината.
Позабръзахме се сериозно, но на поредната височина вече бяхме наясно че изпреварваме ферибота. Тогава се сетихме и да извадим апарата и да снимаме. Ясно се виждат кулата и цялата арсана, както и наближаващия ферибот. Сега като го гледам на снимката ми се струва, че кораба е далече, ама тогава не мислех така :-)


И така вече на „наша” територия




Точно тази кула се вижда в далечина на заден план и в една две снимки от другата (южната) част на залива. Както и да е, такива са били времената. Кулите са си се ползвали масово – и на арсаните и в манастирите. Другите сгради са с по съвременно предназначение. Някои са жилищни, други по-скоро „хангари” за риболовни лодки, а има и параклис.
В крайна сметка го изпреварихме ферибота с цели 2 (две) минути! Те (двете минути) бяха достатъчни да се заговорим на ЧИСТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК с монасите, които чакаха на сянка до кулата. Беше ми някак приповдигнато. След два дни и кусур скитане в Атон, да чуя за пръв път наша, родна, българска реч и то от наши монаси, които се чувстват домакини си беше наистина ОК.
По отношение на транспорта не се излъгахме. Нашият зографски манастир също посреща от пристана ежедневно поклонниците си, и то по два пъти около 11.00 от Урануполи и 13.30 от Дафни.
Времето стигна и за тази снимка на километрична таблица до близки (и не чак толкова близки) обекти.


Ферибота акостира.
Слезе точно 1 (един) поклонник за зографската обител. Натоварихме се и потеглихме. Ново товарно бусче с двойна кабина (6+1) отзад с брезент. Прозорците естествено вдигнати до горе … защото ИМА КЛИМАТИК. Честно, не съм се радвал повече на климатик в живота си, дори когато си купих такава кола.
Отпред двамата монаси – ние тримата отзад. По пътя напират в мен едни мисли. Дежаву (незнам как точно се пише) ми е - втори път от ферито слиза точно по един човек за нашия манастир. Някак ми стана болно защото по другите пристани съвсем не е така.

Тъй като неочаквано „хванатия” транспорт ни спестява 3 или 4 километра, пести ни повече от един час преход, а и ни дава неочаквана почивка, категорично решихме да „отскочим” и до Хилендар. Решихме да се настаним в Зограф, да се „отървем” от многото багаж и след кратка почивка да продължим.

Няма и след 15 минути буса ни докара до Зограф. Старият път (автентичен калдъръм) е запазен и минава непосредствено под манастира. Новият – този за коли и камиони прави една голяма дъга от север. Това се вижда от дъгата, когато буса наближи манастира.


Сградата вляво на снимката (тази с многото комини и дървени тераси) е архондарика. Преди 100 – 150 години там се е намирала болницата на Света гора.
Ето го архондарика (в ляво) от друг ъгъл. В далечина – манастирските порти.


Пообиколихме докато намерим офиса за посрещане на поклонници. Забележете, той е на втория етаж, в самия (най-далечен) край на верандата. Първо ми се стори странно, обаче се оказа удачно решение. Там е разположена просторна зала, която може да посрещне поне 50 поклонника наведнъж.
Посрещнаха ни двама монаси. Кафе, сладки, 10 грама мента, вода. Длъжен съм да отбележа, че кафето е качествено еспресо. Представяте ли си? Еспресо! Разтопих се!
Следва процедурата с регистрацията. Не ни искаха визите да ги показваме, но ни предупредиха, че трябва да напишем номерата им в книгата при регистрацията. Запознаха ни с програмата на манастира. Вдъхнаха ни увереност, че можем да отидем до Хилендар и да се върнем за вечерната служба.
Настаниха ни в стая за четирима. По късно ни направи впечатление, че настаняват в отделни стаи всяка група и не ги смесват. Ето как изглежда коридора и стаята




Изобщо не прекрачихме манастирските порти, а директно се отправихме към Хилендарския манастир.

[loveforever]

Може да прозвучи странно, но дори само от снимките се долавя българското излъчване, някак нашенско и приятно. Жалко само, че посещаемостта е толкова слаба. Аз с удоволствие бих отишла ако можеше.
Доволна съм обаче, че поне така чрез разказа и снимките мога да се докосна до тези светини. Благодаря!
_________________
Магия в лилаво

[Daniel]

Като тръгвахме за Хилендар, един монах ни попита:
- Какво ще правите там?
- Ами, заради Паисий ще отидем – отговарям аз.
- Паисий там няма да го намерите – каза монаха.


За Хилендар трябваше да се върнем 200 – 300 метра назад до своеобразен кръстопът. За по-пряко използвахме стария калдъръм пред манастира, който води към арсаната.


От тук

се отива до манастир Есфигмен на север, пещерата на Свети Кузма и Хилендар на северозапад и арсаната на юг. Разбира се има варианти за посещение на манастирите Ватопед на изток и Констамонит на югоизток, но нямаше време за тях и не сме предвиждали такива маршрути.

Минахме по моста над дерето и влезнахме в гората


Закрачихме по автентичния калдъръмен път който е свързвал Зограф с Хилендар. Остатъци от него и то с доволна широчина се забелязват буквално по целия маршрут. Не че съм проверил де, но съм сигурен, че пътя е бил изграден по този начин от край до край. Зарадвах се естествено. По добре (сега е обяд) преход на сянка и калдъръм, отколкото на слънце и прахоляк.

Ентусиазмът ми много бързо се изпари още на следващия завой, където калдъръма просто изчезна. Е, забелязваше се тук – там под многото кубици и тонове сипица и баластра. Странното беше, че ясно се различаваха следи от товарни камиони. Малко по натам непосредствено до пътя имаше излят двадесетина квадрата бетон. Точно като автобусна спирка. След стотина метра ската беше шкартиран и имаше подготовка за същата площадка.

Чак когато видяхме това

се сетихме за какво се подготвят странните площадки.

По нататък се появиха и още такива в различна степен на завършеност, а тази според мен е „пред пуск”



Повярвайте измерих дебелината на страничните и стени. Между 33 и 35 сантиметра армиран бетон! Ако ей така – за спорта по смятаме, ще стигнем до числото 10.

Да 10 (десет) кубически метра армиран бетон за само една „спирка” с две пейки!

За километър и малко тези „спирки” са (не ги броихме) между осем и десет! Тоест на всеки 100 – 150 метра по една! Добре, че стигат само до тук.


ето го това (кръчма ли е или инфо-център) и отзад


Оказа се, че тече мащабно строителство на почивалища от разклона под Зограф, та до пещерата на Свети Кузма. Оказа се и че инициативата и изпълнението са изцяло български!
Да, хубава е идеята да се направи „достъпна среда” за поклонници до пещерата на светеца.

Но! Напират в мен едни такива емоции. Въпреки наложените добри нрави във форума и съмнението ми, че това е богохулство, наистина имам нужда да изкрещя!

КОЙ ПО ДЯВОЛИТЕ ИЗМИСЛИ, НАПРАВИ И ДОПУСНА ДА СЕ СЛУЧИ ТАЗИ ГЛУПОСТ ?!?!?!

Извинявам се!

Никой ли не видя, че това не се връзва архитектурно с нищо, ама с нищо друго на целия полуостров?

Никой ли не се сети, че никога няма да се ползва всичко това? Кога ще се разминават там по 20 групи от по 50 човека (и то пенсионери, че да пресядват на всеки 100 метра) за деня, че да ползват тези заслони?

Кой взе решение да засипе (и съсипе) стария път, че да не им друса на камионите, които карат материалите за всичко това?

Ще ми се да изкажа убеждението си, че 5 – 6 сръчни мъже, за най много месец с 15 – 20 кубика дървен материал щяха да създадат същия брой и то, не по-малко функционални, природо съобразни и архитектурно издържани беседки. Това щеше да спаси и един километър автентичен, използван и съхранен във времето път.

За да не съм голословен ще ви покажа фотоси на калдъръма от различни запазени участъци от него


Забележете регулярните изпъкнали хоризонтални редове от камъни. След доста чудене, наблюдения и проби установихме, че са използвали тази техника при по сериозни наклони. При изкачване е ясно. При спускане обаче, особено когато е мокро си е страшно. Тези хоризонтални изпъкнали участъци са изградени точно на всяка трета крачка, а при по сериозни наклони на всяка втора, с която се "запъва" или "подпира" крака и се забавя ускорението. По този начин човек се движи достатъчно сигурно без да забавя скоростта си.



Ето още някои фотоси




и от такива участъци дето ги е отнесъл пороя


и такива дето ги е превзела природата


Да, Дани (Рибарска)! Поздравявам те! Много точно прецени емоцията ми (радвам се, че изпитваш същата) от наближаващата среща с българското и гордостта ми, че и ние имаме и поддържаме там не какъв да е, а 9 (девети) в йерархията на светогорските манастири!
Е, от време на време предозираме българското в нас за съжаление!
Да, за съжаление, като, това горе!

Честно казвам!
Не можех да повярвам на очите си, като го виждах този „градеж”.
Не се сдържах тогава, не се сдържах и сега 2 месеца и половина по-късно.
Хубавото е, че нататък всичко става по-позитивно :-)


Така, да продължам!

Продължихме нагоре в гората. Все пак сме в планина. Нека да уточня - ние сме от едната страна, а Хилендар от другата. Тоест първо трябва да се из качим до билото, а после да се спуснем до манастира. След обяд – обратното.

След още километър - два, ей така до пътя – в нищото, се натъкнахме на този камък



Това си е (колкото и да не ни се вярва) основния (статичен) камък на мелница!
Нито видях поток за воденица, нито пък е на баир за да е било вятърна мелница. Явно горките магаренца са се въртели в кръг до изнемогване.

Там е бил манастира преди да се премести на сегашното си място. Там са се заселили основателите му. Там са живели в кули. Да в кули – така ни обясниха в манастира. Честно – беше ми неудобно да прекъсвам беседата, която ни изнесоха в манастира и незнам какво точно означава да живееш в кула.

Продължихме по пътя за Хилендар.

[loveforever]

Леле ... шок и потрес!
...
Нататък си замълчавам тактично.
Бележита нация сме, с завидни достижения в областта на строителството и архитектурата.
_________________
Магия в лилаво

[Daniel]

Добре, че заваля дъжд, та да се спра замалко и да направя опит да довърша разказа.

[Daniel]

Старият калдъръмен път криволичеше през гората, като регулярно се изгубваше – после се „появяваше” из зад някоя туфа с храсти или купчина свлечени от ерозията земни маси. Просто новото пешеходно трасе следваше варианта „минава се от където може”. Ясно се виждаха никаквите полагани грижи през последните (според мен 20 – 30) години за този път.

Тук още го има:


А тук вече го няма


Хубавото беше, че през цялото изкачване докато прехвърлихме билото изцяло се движихме на сянка в гората. Пътеката свърши и излязохме на чисто нов широк път, който за мащабите на Света гора си беше като магистрала.


Този път свързва Хилендар с арсаната му. Четох някъде, че са го направили сърбите за да превозват материали за ремонта на манастира след пожара.

Предстоеше ни 4 (четири) километра спускане без никаква сянка, а жегата си беше ужасна.
Няма и след 150 метра ни застигна стар и очукан черен пътнически бус. Шофьорът спря и ни взе. Оказа се хилендарски. Голям късмет извадихме, и то за втори път днес. Стовари ни точно пред манастира.



Непосредствено след портата проличаха пораженията от пожара. Наистина е било страшно. Хубавото, е че съседите напредват с ремонта и не е далече деня, в който ще го довършат:





Естествено вече имаше оправени и обитавани крила, които изглеждаха много добре



Хилендар е манастир, който е типичен за нашите страни – централно разположена църква, а около връз високи битови сгради.



Там, както ни каза онзи монах в Зограф – Паисий не го намерихме, но се позавъртахме около друго много интересно нещо. Съществува предание, че зрънце от една специална лоза помага на безплодни жени да забременеят. Открихме я точно зад църквата:



Чепките грозде все още бяха зелени, а и малки. Явно има голям „интерес” и то в още зелено състояние, защото братята сърби са се погрижили да я опазят, като буквално са я опаковали в дървена скара и метална мрежа. Дълго време мислих дали „да се пресегна” и да взема армаган за България. Наистина нямаше да ме спре нито височината на асмалъка от 2,5 метра, нито мрежата с която са я заградили, а още повече това, че ще извърша „кражба” на две три зрънца. Откровено не ме безпокоеше и скандала, който неминуемо щеше да се разрази със сръбските монаси, които постоянно щъкаха насам-натам. Наистина доста дълго се колебаех, но в крайна сметка се оказа, че просто нямам за кого (грешка - за коя) да донеса.

Бях планирал да се качим на отбранителната кула, която е останала от византийско, но вече ме боляха краката, а като се сетя за седемте оставащи километра до Зограф си ме заболяваха още повече.


Тук не говорихме с никого. Дори и не разбрах къде са архондарика и лафката.
На портата ни изпрати ето това куче.


То не е нищо особено, но е единственото куче, което видян на Атон.

Ами тръгнахме си. Тайничко мечтаех да ни застигне кола (за трети път днес) и да ни хвърли до билото. Да, ама не! Таман минаваше 14,30. Пече, като във фурна. Никакъв вятър. Вървим монотонно нагоре по прашния път, а аз все се оглеждам за някое проскубано храстче или дръвче, под което да си почина. За четирите километра до горе имаше 2 или 3 сенчици, от които се възползвахме. Имаше и едно истинско почивалище – с хубава сянка и пейка. Личи си, че сме в „нашия район” балканския! Обърнете внимание, че пейката е завързана за дървото с верига! :-)


Та докато набирахме височина щракнахме няколко фотоса на Хилендар:




Точно преди да влезнем в благодатната сянка на гората заснехме поредния атонски скит, който е разположен на отсрещния склон.


Не че е по различен от останалите, но аз все си мисля, че точно през него съществува алтернативен сенчест пешеходен вариант до Хилендар – вместо голия, слънчев и прашен път. На следващото посещение на Атон (ако има такова) ще го пробвам.

Баира свърши, а с него и слънцето. Поехме по сенчестата пътека през гората. На всичкото отгоре и с подобаващ наклон на долу. Откъде ми дойдоха тези сили незнам, но направо галопирах по пътеката (калдъръма, където го има). Неусетно „прегазихме” 3+ километра когато пред нас се изправи величествената осанка на Зограф. Избрахме да заобиколим по новия – автомобилен път от север за да огледаме, а и заснемем манастира от повече ъгли.








Горните фотоси обхващат западното и северно крила на манастира. По късно в манастира ни беше обяснено, че те са изградени през 19-ти век с пари на руския император. Пари, които е подарил на зографски монах на име Анатолий, от благодарност за всеотдайната му служба в императорския двор. Анатолий от своя страна дарява парите на Зографския манастир, като поставя само едно условие: Манастира да стане общежитиен. Аз също се изненадах от този израз, но се оказа, че това означава монасите заедно да участват и служат в църковния живот, а не всеки сам и както иска да показва вярата си. Много се изненадах, че е възможно в един манастир службите да не са се водили както ги познаваме днес, а всеки сам кой както ги разбира. И то до 19-ти век! Дано да съм го разбрал, а и да съм го обяснил правилно.

Трябва да отдадем заслуженото и на прекрасните градини. И зографските както и на всички други манастири са образцови.


Склона е подпрян с дълга и висока стена, която е току-що изградена, а в отделни участъци и недовършена. Отделено е подобаващо внимание на Богородица и свети Георги, като са майсторски изографисани в специално оставени и то доста големи ниши в стената.



Пристигнахме в архондарика! Нямаше много време за почивка, защото в 17,00 започва вечерната служба, на която трябва да присъстваме. Отправих се за банята. Съвсем прилични условия. Топла вода бол. Душ, пране, простиране и остана близо половин час за почивка.

Тъй като това е третото и последното ни настаняване в Света гора, отварям скоба за да обобщя битовите услови при които се установихме. Откровено съм изключително приятно изненадан от чистотата и хигиената и в трите манастира, в които отседнахме. Признавам си, че очаквах условия близки до спартанските, а видях пълен ремонт не само на помещенията, но и на сградите за гости като цяло. Наистина съм мислил, че такива мъжки общества, ще живеят в „занижена хигиена” и че само жени са в състояние да поддържат помещенията в безупречен вид. Нищо подобно!

Малко като безобидна закачка ще спомена, че екстрите намаляваха всеки ден.
В Симонопетра имаше осигурени чехли и хавлия персонално на всеки. Отделно в банята имаше хавлия до всеки умивалник! В Панталеймон имаше персонална хавлия, но липсваше в умивалника, като нямаше и чехли. Ами в Зограф нямаше изобщо и чехли и хавлии, но ние си носихме и всичко беше ОК.

Наближи 17 часа и се отправихме към манастира.


От тук изглежда още по голям, красив и внушителен

[s_s1]

Благодаря за подробния пътепис.
Снощи късно вечерта се прибрах от екскурзия до манастир св. Георги Зографски и съм много впечатлен от Света Гора. Затова и с удоволствие и на един дъх изчетох цялата тема и изгледах снимките.
Благодаря за споделеното.
Имам какво да разкажа, но няма да развалям и разводнявам хубавия пътепис.

[Daniel]

За първи път прекрачихме прага на НАШИЯ манастир Зограф.
Хубаво е да се знае, че пълното име на манастира е:

„Свети Великомъченик Георги - Зограф“

Беше почти 17 часа и бързахме да не закъснеем за вечерната служба в църквата. След главната порта успях да направя само три снимки, защото нали бяхме чели, че не се снимат монаси без тяхно съгласие, а те буквално бяха навсякъде по двора.

Това е западното крило:


Тук е северното крило с главната порта:


Тава е източното крило известно като „банското”, което усилено се ремонтира:


Докато се оглеждах по двора гледам един излезе от църквата и на бърз ход се изнесе към архондарика. Чух да предупреждава свой приятел, че ще го върнат да се облече с дълъг ръкав. Оня и той даде кръгом и отиде да си вземе дълга дреха. Ами сега! Аз също съм по тениска, само дето изобщо нямам нищо горно, което да си облека.

Приближихме църквата и … така … лекичко … по края минах преддверието и после се намърдах в първата свободна ниша. Седнах и не се изправих поне половин час да не ме видят, че съм с голи ръце. Службата започна точно в 17,00, като две групи монаси – от двете страни на олтара се редуваха да пеят. За съжаление не мога да разкажа подробно защото не съм запознат с църковните ритуали. Може би трябва да спомена една ситуация, в която тази трупа, която се намираше от лявата (северната) страна се споглеждаше, дори жестикулираше, когато започнат да пеят тези от дясно. На мен ми се струваше мелодично и наред, а ония направо се сгорещиха. Когато настъпи пауза ги коригираха „а бе вие откъде пеете” и „отворете на …… (тук не ги разбрах)”. Вторите разлистиха няколко страници напред и всичко се оправи.

Църквата в която бяхме е главният храм на манастира „Свети Георги”. Прави впечатление, че тук и службата и църквата имат много общи черти с тези в гръцкия манастир.

Вечернята приключи около 19 часа по съвсем идентичен начин с този в Симонопетра. Монасите се наредиха и един по един отдадоха почит на основните (незнам как да ги нарека – може би по главните) икони в храма, като се поклониха, прекръстиха и целунаха всяка една от тях. Ние (поклонниците) ги изчакахме да излязат преди нас. Навън ни направиха своеобразен шпалир, като ни насочваха право към трапезарията. И тук, както и в другите манастири вратата на трапезарията се оказа точно срещу вратата на църквата. Тя се намира в средата на западното крило. Притежава специфична и своеобразна архитектура, самата тя наподобяваща църква. Веднага след вратата попаднахме във високо, широко и най-вече дълго здание с дълги дървени маси и пейки. Масите обаче – празни. Сервирано само на две от тях. Колоната бавно и мълчаливо влизаше в ляво, в друга по-малка зала. Точно в този момент забелязах един, дето така да се каже „филтрира” потока от поклонници. Онзи ме отдели и ми каза „ти си за тук”. Първо се позачудих, ама като ни строи 5-6 калпазани по къси ръкави се усетих какво става. Тук не раздаваха оборотни ризи, като в Панталеймон, а просто те настаняват встрани.

Тихичко се придвижихме точно към двете подготвени маси в голямата зала. Изчакахме прави докато се настанят всички и когато чухме монаха, който чете от евангелието седнахме и започнахме да вечеряме.

Менюто – превъзходно!
Основното на външен вид стоеше във формата на мусака. Оказа се най-превъзходния миш-маш, който съм опитвал в живота си. Миш-маш, който не се „разлива” на купчина в чинията с черпак, а се поднася оформен, като (повтарям се) мусака. Два вида гръцки хляб. Маслини и сирене на плочки. Дежурните кани с вода. За десерт имаше четвърт диня - кръв червена, сладка, сочна, зряла. Забелязах и тук там по някоя кофичка българско кисело мляко, но не видях някой да го ползва.

В Зограф някак си почувствах, че не трябва да се храня, като на състезание, а и не забелязах някой да си дава много зор. Естествено си изядох всичко! На другата маса имаше и такива с раса. Те неразбрах какво са се провинили да са в нашата зала. Та тия се запресягаха и обраха дините на празните места. И аз веднага заприходих един резен допълнително – така малко със страх и съмнение, че правя нещо дето не е много редно. В този момент от „Вип залата” си появи монах с две кани пълни с червено вино. Попита ни човека – кой желае? Някои се възползваха и си наляха. Аз пък се пресегнах за още едно – трето парче диня. Тогава ми хрумна, че от малък не съм опитвал диня със сирене. Взех си и сирене допълнително. Къде побрах всичко това – не разбрах.

Имах време дори и да се поогледам докато се чу камбанчето (или каквото там използват) за край на храненето. Какво да кажа. Красота създадена от големи майстори. И градежа и мебелите (маси и пейки) и всичко! Чистотата естествено присъства, като на всяко (е, почти всяко) място в Света гора. Ама чистотата тука не е изкуствена, потискаща и фрапантна, като в Симонопетра и Панталеймон. Тук някак си чистота е „със следи от употреба”. Който както иска, така да го разбира!

По едно време се чу онзи звук и сложи край на вечерята. Всички прави. Докато чакахме първи да излязат главните, се зачудих колко ли време продължи вечерята тук. В Симонопетра беше 15 – хайде преко сили 20 минути. В Панталеймон 25 до 30. Тук в Зограф поне 40 - 45. Ами има маааалка разлика. Иначе, слагам ръка на сърцето, и в трите манастира готвят вкусно и превъзходно, макар и постно.

Така сериозно подложили и докато се отправяме към изхода се заприказвах с един цивилен младеж, който сподели, че има задача да полива цветята по двора. После добави, че ще му отнеме цели 3 часа (беше 8 без нещо вечерта).
Взехме, че се самопоканихме да помогнем на момчето. Нямам нищо против да помогна с каквото и да било. Мисля си обаче, че е хубаво тази помощ от нас поклонниците, да е такава, че да остане и след нас. Има много работа по ремонта и реставрацията на цяло крило от манастира. Има прекалено много работа и отвън по подпорните стени, параклиси и т.н. защо да не се помогне и на пчелина и в зеленчуковата градина, и на лозята, и в маслиновата плантация или при набавяне на дърва за зимата и къде ли още не.

Ето ни на двора. Чак сега забелязах цветята – много са! Разпънахме маркуча и аз като по тромав пълня едни туби от минерална вода, а другите двама ги разнасят по двора и ги изсипват в саксиите. За 45 – 50 минути поляхме всичко. Онези двамата направиха по над 20 курса с по две туби от по 11 литра. Както и да го смятам близо кубик вода. Много цвете много нещо. Интересното е че за поливане използвахме чешмата, на която имаше табела, че е негодна за пиене. Да, водата идва от различни места и на различните външни чешми е различна. Междувременно почти се стъмни и не успях да снимам нито двора, нито трапезарията. Викам си ще ги снимам утре на закуска.

Оказа се, че момчето, с което поливахме работи в библиотеката, а сега замества монаха, който отговаря за цветята. Нали сме вече с „връзки”, та веднага изнахалствах да видим Паисиевата история. Той поиска разрешение от отеца, който отговаря за библиотеката и се качихме. Залата, в която показват някои от по-значимите ръкописи и книги на посетителите е в северното крило, точно над главната порта. Показа ни документи от византийски василевси, български, молдовски и какви ли не християнски владетели, турски султани и др.

Ето това тук – зад мен е една от главните цели на пътуването ни! История славянобългарска!


Моля да не обръщате внимание на окаяния ми, изтерзан и измъчен поклоннически вид
Ясно се вижда и специалната поклоническа препаска, използвана от заплеси, които са си забравили колана в къщи

Малката тайна, е че в тази зала всички документи всъщност са перфектно изработени копия. Естествено оригиналите са на защитено място. Куриозното, е че това във витрината е копие на паисиевия ръкопис, но всъщност е „оригинала” от 1984 година създаден от ДС, с който е била подменена историята.

Определено попаднахме на информиран и интелигентен човек, който ни обясни доста за историята на зографския манастир – от създаването му, та до наши дни. Точно той ни разказа за старото място, на което са живели в кули създателите на манастира. За съществуването му през вековете. За трагедията, която го е сполетяла и за онези 26 монаси, послушници и миряни, които са изгорели живи в кулата отстоявайки вярата си. За величието и владенията му. За съществуването му през турско време, включително и за зенита в края на 19-ти век. Как, кой, и кога е построил това, което виждаме в момента. Естествено много каза и за църковния живот.

Аз няма да си позволя да преразказвам каквото и да било, защото няма да съм обективен и изчерпателен. Ще споделя обаче само изненадата си от факта, че мъчениците в кулата не са запалени от нашествие на турци, пирати или друговерци, а от латинските рицари – от войниците на папата. Това се е случило през 1275 година. Кулата е била отбранителна, разположена в северозападния ъгъл на манастира. Руините и не са пипани цели 600 години до края 19-ти век, когато се изграждат днешните северно и западно крила. На мястото, където се е намирала кулата е изграден ето този внушителен паметник


На този изглед от Google може да се добие малко по добра представа за Зографския манастир и разположението на по значимите обекти в него:


№1 е архондарика, който по време на най големия разцвет на манастира е бил болница. Зад него и тогава и сега се помещават стопански сгради и работилници.

№2 е главната манастирска порта, която е разположена в средата на едно от най новите крила – северното. То заедно със западното №8 и трапезарията №5 са построени през 19-ти век с дарените пари от руския император.

№3 е малката църква „Успение Богородично”, която заедно с източното крило (известно като банското) е построена в средата на 18-ти век с дарение от брата на Паисий – хаджи Вълчо от Банско. Точно това крило се ремонтира в момента. Там се намира и килията на Паисий, в която е довършил историята.

№4 е главният храм „Свети Георги”. Построен е през 1801 година.

№5 е трапезарията, а точно над нея се намира и третата църква на манастира „Св. Св. Кирил и Методий”. Може би тук трябва да се спомене, че вътре в манастира освен изброените три църкви има и 6 параклиса, а извън портите още осем.

№6 е споменатото източно крило. Може да се сравни широчината му с тази построени век по-късно.

№7 е южното крило, построено в началото на 18-ти век. Доколкото разбрах е било опожарявано. Ремонта му приключи миналата година и глътна близо милион.

№8 е западното крило, което е най новото и завършва четириъгълната форма на манастира в самия край на 19-ти век.

№9 е малката черква „Св. Георги“, до където се прави литийното шествие с една от чудотворните икони на „Свети Георги”. И тя е построена в средата на 19-ти век.

Стана късно, та не успяхме да видим и друго много интересно инженерно достижение в манастира. Системата, с която „дренират” питейна вода. Това са подземни галерии в които се събира подпочвена вода, която се оттича от тавана и стените.

Още веднъж благодарихме на младия помощник в библиотеката за прекрасната беседа. Стана късно и му викам: „абе ние как ще се приберем в архондарика – нали се залоства портата в 21.00 часа?”.
Той ни отговори, че игумена е забранил да се затваря портата, за да не се чувстват сами и изоставени поклонниците, които са настанени отвън!

Прибрахме се. Толкова съм бил изморен, че не съм разбрал кога съм заспал.


п.с. Сигурно досадих с тези "датировки", но немога да не отчета факта, че буквално всички манастирски сгради са доста нови – на по 150 – 250 години. Факт обаче, е че всичко това е построено 100-на години преди и около освобождението. Направо не ми го побира главата. Как са създали тази внушителна красота тези хора тогава. И каква технология са използвали? Волски каруци, дървени макари, чукове и шила!
А какво ли се построи там след освобождението?

Следва ...
Четвърти ден – посещение на сутрешна литургия – отпътуване от с.о. Зограф до арсаната му - от там с ферибота до Урануполи – после към дома.

[s_s1]

Чудесен разказ.
Макар, че миналата седмица бях там, сега от този пътепис научавам неща, които съм пропуснал да чуя по време на моето посещение в Зографския манастир.
Очаквам продължението.

[loveforever]

Изключително приятно и увлекателно разказваш, хич не ми се иска да свършва макар да е ясно, че края съвсем наближи.
_________________
Магия в лилаво

[Daniel]

Сутрешната литургия започва точно в 4.00 часа и продължава до 8.00 – 8.30. Всеки ден – без изключение! Сигурно така е било и в манастирите на БГ територия някога, но сега мисля, че се прави само там.

Твърдо бяхме решили да уважим с присъствието си поне литургията в Зограф, защото я пропуснахме в другите манастири. Голямо чудене се чудехме - кога точно да отидем. Някак си от 4 до 8 ни идваше много.

Станахме в 6. Набързо се оправихме и отидохме в църквата. Службата си вървеше. Направи ми впечатление, че в преддверието на църквата има много монаси, които смирено и мълчаливо седят в скамейките.

Този път се настаних от другата – дясната страна. Точно срещу мен се намираше масичката, на която пишеш на листче имената на хората, които да се споменат на следващата литургия. В ляво за здраве, в дясно за упокой.

Първо взех от въпросните листчета за здраве и доста дълго размишлявах, колко и кои хора да опиша. Накрая драснах десетината имена, които са ми или са ми били най на сърце. Оставих листчето в съндъчето на масата и се замислих за доста други мои настоящи и бивши приятели и познати и за тези, които не са ми мили толкова приятели, но чистосърдечно им пожелах най-голямото щастие, което да ги сполети.

Естествено описах на листчетата и споменах и тези които не са вече сред нас.

За разлика от църквите и манастирите в БГ, тук реда за палене на свещи явно е различен. Апропо, както и самите свещи, които седят в огромна кутия до споменатата масичка. На няколко пъти забелязах как отделни монаси и поклонници идвайки на литургия, вземат буквално по един наръч (колкото успеят да хванат с ръка) свещи и ги палят във свещниците.

Взех двадесетина и аз! Отивам към свещника до олтара, паля си свещите една по една. Наричам ги на хора, дето са ми (или са ми били) близки - без да бързам, защото точно тук напира в мен един чалга текст. Да, чалгарски, но съдържателен!

Не сме безгрешни, но сме истински.
Обичаме и тези, дето ни нападат,
защото имаме добри души -
души, които могат всичко да прощават.

Да, така мисля, трябва да сме християни - смирени и добри.

По едно време срещу мен застава един монах. Викам си – е сега ще ме пита „кво праийш, бе”?
Нищо подобно. Човекът видял, че няма място в свещника и почисти вече прегорените свещи.

Седнах си на мястото. Чудех се колко пари да оставя в кутията за дарения. Сетих се, че видях български стоки, което означава, че се пазарува и директно от БГ. Реших – каквото ми е останало в джоба с българските пари (защото ги бях разпределил по валути), ще го оставя в кутията.

Отварям скоба да обясня за свещите! Ами, те свещите в Зограф си миришеха на восък! Да, на пчелен восък – за разлика от парафинените в нашите църкви. Формата им е по-различна. Те са по-скоро конусовидни, с широка основа и тесен връх. Нашите (в Бг) са си, като пръчка.

Литургията си вървеше. Дойде момента, в който се даваше хляб от свещеника, който води службата. Всички и монаси и поклонници (пак да вметна, че там екскурзиантите не се наричат екскурзианти) се наредихме. Когато дойде моят ред, се оказа, че аз пак нещо не съм разбрал. Аз се пресягам да си взема залъка, а свещеника ми вика „дясната в лявата” и си отдръпна ръката!?! Това се повтори два пъти, даже на някои им се стори комично! Добре, че имаше монах- помощник наблизо, та той буквално ми обърна ръцете, защото бях ги сложил „лявата в дясната”. Абе какво да ви кажа – все съм в издънка!

По нататък и почти на края на литургията се освети вода. Ние отново се наредихме да приемем благословия и отпием от светената вода! Този път гледах какво правят тези преди мен и всичко мина гладко!

Литургията приключи малко преди 9! Монасите отново напускаха църквата едва след като са отдали почит на светците. Ние ги последвахме извън църквата.

Е, тук се случи изненадата!
Ние си мислехме, че отиваме на закуска! Да, ама, не! Излизайки от църквата – ето тук (вижте мостчето в ляво)


не ни чакаше никакъв шпалир. Всеки тръгваше в неговата си посока. Оказа се, че закуска … няма!

Докато се чудехме накъде да вземаме, ни заприказва монах. Първо не го познах. Оказа се монаха, който отговаря за архондарика. Помоли ни човека да освободим стаята, защото трябва да се чисти. Викаме му – правим няколко снимки и сме там! Ето ги и набързо на щраканите фотоси:

На горната снимка е съборната църква „Свети Георги”, а тук същата църква и часовниковата кула на западното крило


Ето я и малката църква „Успение Богородично”


Тук е северното крило





А това е източното крило. Вижда се и съборния храм.




И южното (ремонтираното) крило



Трапезарията с разположената над нея църква „Св. Св. Кирил и Методий”.


Тук са още три снимки от манастира.




Изнесохме се – дето се вика „на подскоци”. Когато отивах към банята, забелязах същия монах да оправя леглата във вече освободени стаи. Казах му, че ще сме готови до 10 минути. Откъде ми хрумна, че имам нужда от хубаво еспресо, та попитах „може ли срещу заплащане до пием по едно кафе?”. Човекът се усмихна и каза „Разбира се, че ще направим”.

Оправихме си багажа. Излизахме вече на верандата, когато се разминахме отново с него. Той ни каза, че кафето е готово в залата за поклонници. Честно казано, ако не се бяхме засекли щяхме направо да си тръгнем, защото ме досрамя от нахалството ми. Отидохме до там (в края на верандата). Хубавото, ароматно и топло кафенце ни чакаше вече сервирано на масата и то с чаша вода. Ами, както се подразбира - възползвахме се! На изпроводяк попитах да заплатим. „Моля ви обиждате ни!” ни отговориха. Обясних, че ние сме поискали и отново получихме същия отговор.

Тръгнахме си! Формално, а и според тамошните правила нямахме право да останем, защото се бяхме възползвали от позволения престой. До края на деня трябва да напуснем Света Гора.


п.с. Да поясна за закуската. Съвсем скоро гредах репортаж за Света Гора, сниман от ТV7. Та там се обяснява, че в понеделник, сряда и петък се в Зограф се яде по един път на ден. Причините няма да споменавам, но ще отбележа, че случихме да сме там точно в сряда!

[Daniel]

Прехвърляше 10 часа.

По разписание ферито акостира на арсаната малко след 13 часа. Разполагахме с над три часа да стигнем до пристанището, а разстоянието се взема за час умерен ход. Хрумна ми да се поотклоним от маршрута и да прескочим до манастир Констамонит, с което броя на посетените манастири да стане осем. Не го направихме защото наистина съществуваше риск пътеката да е обрасла и неподдържана и в крайна сметка да изтървем кораба.
Докато правихме разбора се сетих, че съм забравил да се обадя за билети на корабната компания и сега нямаме резервация за ферибота. Намерих листчето с телефонния номер и набрах. Приятно ми стана (след 4 дни на Атон) да чуя женски глас, макар и на развален английски. Оказа се, че няма голямо натоварване на ферибота и не е проблем да си вземем билети, като се качим на кораба. Момичето ме предупреди другия път да резервирам от предния ден.

И така подкрепени с хубавото, ароматно еспресо бавно закрачихме към пристанището. Пътят до долу е само спускане и нямаше за къде да се бърза, та решихме да заснемем манастира и отвън – отблизо, както и всичко друго по-интересно.

Това е архондарика – заснет откъм манастира.



До манастирската порта има схема на обектите в тази част на полуострова и указателна табела с разстоянията между тях.



Чешма на самата манастирска сграда.


Ето и някои кадри на манастира от стария път, който минава непосредствено пред него.






Стигнахме до поляната.Това са последните ни снимки на Зографския манастир, които направихме



Малко по-надолу – в края на поляната имаше и голям кантар за камиони.


И ето ни на мястото, на което се събират или разделят стария и новия път


А тук се вижда как старият калдъръм е препокрит и разширен за да е достатъчно удобен за камиони.



Продължихме да спускаме. Пътят се извиваше през красив каньон.


Редуваха се хубави гледки като тази


Имаше и руини на отдавна изоставени къщи



Сетих се какво ни каза младежа в библиотеката за електричеството. На арсаната имало монтиран дизелов генератор, който работи денонощно и по три или четири километров кабел захранва манастира. Паралелно с пътя, по цялата му дължина се виждаше прокаран кабел, но сигурно не е точно този, защото той беше толкова тънък, че ми приличаше по-вече на телефонен.

Вече наближавахме морето. Може да ми се е сторило, но усещах как забавяме хода си. Някак си не ни се искаше да приключваме начинанието. Появиха се гледки като тази


И тази


Пътя започваше да спуска по осезателно


и обектите на брега вече отчетливо се различаваха. Ето ги разрушената кула и арсаната на Констамонит.


и не след дълго стигнахме до нашата (зографската) арсана. На идване не успяхме да заснемем по вече кадри от мястото, но сега имахме достатъчно време та ето какво представлява тя.
Стария склад




Кулата отдолу нагоре




Новите битови помещения (незнам – конак ли да ги нареча?)



Сградата на „хангара”, в който са вкарвали лодките, а в съседство – естествено паракрис!




И други прилежащи постройки, чието предназначение ми е неизвестно


Чакахме ферибота близо час.
През това време се появиха бързата лодка и водното такси, та използвах да попитам за тарифите.
Таксито (то си е моторница) струва 160 евро до Урануполи и е за 8 човека. Ако се напълни се падат по 20 евро на човек. То спестява 30-40 минути.
Бързата лодка (малко фериботче) е твърдо по 10 евро на човек и спестява едни 20-25 минути.

Ами …. не – благодаря!
Изчакахме си ферибота. Билета от зографската арсана е 5 евро и 10 цента. А когато акостирахме на пристанището инвестирахме спестените 5 евро в най вкусните гироси с бира на света

Ферибота се появи точно по разписание.


Чак сега разбрахме какво се случва с нарязаните дърва, които засичахме до пътищата. Дали се продават? Или се извозват към други дъщерни манастири на светогорските?


Няма и след час вече наближавахме пристанището, а и края на поклонническото ни пътуване.
Ето ги и поредните туристи, които се отправят на обиколка около Атон с туристическите корабчета.




Ето я и прочутата кула на града.


И ……………… кея, на който акостираме и …………… приключението свършва.


Вече на твърда земя се засилихме към първата видяна дюнерджийница. Сега е 2 следобед, а не бяхме и закусвали. За няма и 100 метра се разминах с около 50 жени. В „нормална” среда не бих го направил, но в точно този момент не се срамувах, че проявих първосигнална реакция! Та аз огледах, измерих и обсъдих (сам със себе си) повечето от тях, а и след голям брой дори се обърнах. Така „в рамките на майтапа” заключих, че определено на мен жените не са ми безразлични!



Пътуването приключи, но е време за равносметката!
Някак несъзнателно човек използва времето на пътуване назад към дома, за да си припомни и анализира преживяното на Света гора.

Ами, направих го и аз.

Постепенно започвах да смесвам различни чувства в себе си:
От една страна възхитата от направеното, построеното, създаденото, съхраненото.
От другата страна е почудата и недоумението ми от забранения достъп до това място на половината хора и животни, защото са от женски пол. Това според някои обезсмисля съществуването на тази красота. Да мястото е различно. Но според други е различно, защото е изключително подредено и организирано. Да, наистина няма (или поне аз не усетих) интриги, шикалкавене, злословене и/или всичко друго, което е нарицателно за женските колективи. Някак си не ми се ще да правя кардинални изводи, но трябва да съм откровен и да споделя, че там определено на никого не му липсва женско присъствие.

Да, стана ми болно да видя как е оставено на „пустопаш” всичко това, което векове е представлявало основните пътни артерии на полуострова. Разбира се упрека не е само към българската обител. Навсякъде в Света гора се полагат подобаващи грижи за новите (изградени през последните 20-30-50 години) бетонирани и/или макадамени пътища, които се ползват от джипове, камиони и автобуси, а тези които са изградени и използвани 950 години преди това са оставени на произвола на природата. Незнам!
Вярно, сигурно съм критикар!
Сигурно нямам право но това …. но!
Аз не отидох там с нагласата да гледам как всеки си джитка* с джип насам – натам.
Аз отидох там за да видя как се пази, уважава, използва и съхранява красивото и стилното изграждано през тези 1000 години.


Мой приятел завършил Богословие също чете разказа тук! Той естествено откри пукнатини в моята вяра, а няма как да не е така. Колкото и толерантно да се отнасям към всички религии факт, е че аз съм от поколението, което незнаеше какво точно е коледа. Та ние празнувахме с дядо Мраз. Ходенето в църква си беше табу. Всички църковни ритуали ни бяха непознати и чужди.
Моят приятел защити навлизането на прогреса във всяка сфера на атонския живот, като дори защити тезата си със следния израз: „кому са нужни тези вехтории?”. Сигурно от богословска гледна точка е правилно, но на мен някак си ми беше странно да гледам там някои монаси със смартфони, които енергично търкат екраните им. Чужда ми е тезата, че трябва да направим възможно най-лек живота на тези, които са избрали Атон за свой дом. Все си мислих, че се отива там точно за да водиш онзи скромен живот, който съответства на един монах.

Е, може и да греша!

И сигурно греша, защото сега - 4 месеца по късно мога да кажа, че това място е такова каквито са хората, които го обитават, а всичките хора там (монаси, послушници, работници) са наши съвременници, които са израснали в нашия свят и съзнателно и то на зряла възраст са решили да прекарат живота си в Света гора.



Накрая е редно да се извиня, че толкова проточих във времето разказа и изпитах търпението на няколкото човека, които го следят. Просто се оказа, че разказването не е толкова лесно колкото си мислих. Съжалявам също и ако съм отегчил някой със супер подробното и обстоятелствено описание, но това е така защото разказа е със заглавие „Четири дни в Света гора”, което предполага подробно излагане на всички мои изживявания, впечатления и ако щете емоции през този период, които са провокирани от това място.

Дето се казва - за четири дни толкова!

А ще посетя ли отново Атон?

Да, със сигурност бих отишъл отново в Света гора?
Да, със сигурност няма да обикалям отново полуострова, а бих се включил активно и безвъзмездно в ремонтните и възстановителни работи в нашия - зографския манастир.

[ls1]

Благодаря, беше ми много приятно да прочета какво си написал.

Ако може, би ли написал няколко думи за материалите, които ползват там? По специално всичката тази дървения, с какво я боядисват, импрегнират, някой пиниз да прихванем. :-) Чисто архитектурно гледам и думи нямам, не толкова за това как са го строили, могат - строят. А как са съчетавали старо, ново, как са планирали кое къде и как да се вплете едно вдруго.
_________________
Вяра, Мартин и малката Вероника
Мерцедес Бенц 207D '80

[loveforever]

Благодаря за чудесния и увлекателен разказ! Следях го с нетърпение и не мога да не си призная че се чувствам някак огорчена от настъпването на края. Може би не обичам да свършват хубавите неща ...
Лично на мен много ми допадна и стила на разказване и подробните описания. Така много повече се доближаваме до изживяното и добиваме много по-ясна представа за нещата, а за мен това си е голяма екстра имайки предвид, че и да искам няма как да го видя на живо. Затова благодаря още веднъж за всичко - за споделеното, за отделеното време и за положените усилия!
Пожелавам накрая не само да има завръщане по тези места, а то да бъде скоро и изпълнено с много вълнуващи и незабравими изживявания и тайничко се надявам в бъдеще да има още така увлекателни разкази които да четем с наслада.
_________________
Магия в лилаво

[Bobby175]

Браво колега,
направил си един много приятен и увлекателен пътепис с много снимки. Поздрав от мен и весели празници.