kemper-club forum

[kvp155]

Още няколко интересни места и неща се присетих за пъстрата Турция, и за да не отварям друга тема ще ги допълня тук. Може пък да са полезни и за някой друг, освен колегата jivko999 и безполезни за колегата N!CKY.

През една зимна ваканция се бяхме разбрали с приятели, да покараме ски в Турция. Трябваше да е в планината Паландокен, която е над град Ерзурум и ни привлече с височина от близо 3300 метра и нещо, както и 22 броя хубави и дълги писти. Щото нали там била най-дългата писта в страната с цели 12 километра, по която аз сигурно ще спирам поне пет пъти, че отдавна не съм на 18 години, а и сигурно не е като на Пампорово, където в средата на пистата може да поспреш на топла скара с кебапчета и бира. Лошото е, че от нас до Ерзурум и после до Паландокен са си едни 1800 километра, които ако ги разнообразим с някое проучвателно място, пак за каране на ски и току-виж километрите станали 2000. Не са проблем разбира се, но да са в хубавите летни дни, когато денят е дълъг, а пътните условия добри. Не за друго, но си трябва повече време, та по нашите сметки дните между Коледа и Нова година трябваше да се свържат, и така да си имаме поне едни десетина за подобно мероприятие. Отпуската обаче не зависи само от нас, а често и от работодателя, та с две думи – не ни се случиха нещата. Затова нашите приятели отпрашиха с общо три кемпера по заснежените пътища на Турция, а ние си останахме в къщи. За Бъдни вечер и Коледа е ясно, къде ще сме, но защо пък да не покараме и ние малко ски в Турция, та дори и да не е чак на Паландокен.

Бърза справка със ски-курортите на нашата съседка показа, че има още няколко и то доста по на близо. Метнах в багажника освен ските и една лопата, добри вериги за сняг и здрави въжета за теглене, и отпрашихме и ние. Първо за кратка нощувка на Фара и на следващия ден само дочаках Ходжата да пусне мегафона и пришпорих нежната ни кобила напред. Накъде? - към Картепе! Не е голям курорт, но е най-близкият до Истанбул, та за точно един ден ще му се порадваме по-отблизо. Разположен е в планината над големият залив на Мраморно море и е със скромната височина от около 1700 метра.

Вече се вием по завоите към курорта и не малката надморска височина е проблемът, а това, че заради мекият климат покрай морето и топлият декемврийски ден, на пътя няма нито една снежинка. Ако е така и горе, не знам защо изобщо сме си взели ски. Все пак се добираме до някаква бариера, където висят табели сочещи условията за влизане в курорта. Мястото е на няколко километра преди самия курорт и достъпа, както на повечето подобни места в Турция става само след заплащане на съответната такса. Не е голяма и е по-скоро за паркинг или обслужване на общественодостъпните зони. Изрично сме предупредени обаче, че не можем да останем през нощта и след 22:00 часа трябва да напуснем. Можело да спим където си искаме извън курортната зона, а на следващия ден пак трябва да си платим входната такса.

Не го разбрах това с излизането и попитах дали ако си платим предварително таксата за всеки ден престой ще е проблем да нощуваме в зоната под лифта, но хората бяха категорични – забранено е! Е, добре де, плащаме и тогава ще сме тук само за един ден. И без това сме на проучвателна мисия.
Асфалтът свърши малко след един голям хотел и няколко чайни, като места за спиране на превозни средства с всякакви размери има достатъчно. Един пазвантин намества колите напред-назад, така че всяка да може да излезе, когато си иска и да се съберат повече, но и да има някакъв ред все пак. Част от писта видимо ще е до задната ни врата, а кастата за картите е близо до хотела. Местата за спиране са равни и нашата майка, която така и не се научи да кара ски ще може да си почине от нас, без да се налага да се бори с гравитацията. Това е мястото - 40.6538, 30.0991

На касата за билети се оказа, че за целодневна карта цената на човек е точно 200TL, като децата над 10 години плащат, като за възрастни. Несправедливо, но факт.







Времето е хубаво, хора няма почти никакви, а пистите са средно трудни, клонящи към много лесни. Толкова, че след няколко спускания на хлапаците им стана скучно и взеха да си измислят разни лудории. Турците са много находчиви хора и освен ски-развлечения предлагат и алпийска разходка с АТВ-та, като обикалят насам-натам, всеки яхнал по едно. Разбира се, правят го извън пистите и не си пречат със скиорите, но звукът и миризмата на изгорели газове някак не си кореспондират с миризмата на борове. Едни пък даже се теглеха с банан, като онези по морето, но тук ги влачи моторна шейна. Въобще… атракции да искаш от турците. Нашите пък като видяха, че са им скучни пистите, а има и други развлечения, веднага взеха да ми мрънкат за тях. Не им се получи разбира се, но проба винаги трябва да има.



Част от скиорките обаче ми направиха впечатление не с това, че не могат да карат добре, а с облеклото си. За специалните им бански костюми, покриващи и най-малката част от тялото знам отдавна, но това е като са на плаж. За в планината се оказа, че също има ски-екип, който пак е с бурка и нещо като дълго расо, покриващо коленете. Дори не подозирах, че има такъв комплект, а колко е трудно да се карат ски с него само тукашните жени си знаят.



Надвечер е и най-накрая скуката свърши, та сега бавно спускаме планината на път за един от най-известните ски-курорти в Турция – Улудаа (а не УлудаГ, както Наско очаква да напиша, ако въобще чете още този Форум).

[kiko_n]

Яко ми липсват пътеписите ти ! Имам навик да поглеждам във форума и се радвам да чета пак .

[kvp155]

[kvp155]

Та Улудаа Наско, освен най-известният, е и най-старият, а и най-големият турски зимен курорт, който се намира на около 40 километра над град Бурса. Височината му е 2550 метра над морето и предлага доста разнообразни по сложност и дължина писти. За да сме най-близо до тях си избрах една точка от картата и поехме нататък 40.102428, 29.130981.

На такива места хубавото да пристигнеш през нощта е, че няма никой по стръмните серпентини към върха, и че като пристигнеш на мястото винаги има къде да паркираш. Пристигаме някъде около полунощ и освен добре осветените сгради, подсказващи по-скоро за огромен хотелски комплекс, нищо не ми напомня за ски-писти. Улиците в огромния комплекс са добре почистените от сняг, а коли на туристи се срещат много рядко. За миг дори си помислих, че сме объркали мястото, но толкова ми се спеше, че вдигнах щорите и се отнесох в страната на сънищата. На сутринта още по тъмно се събудих от звуците на огромна фадрома, която беше завързала на буксир боклукчийски камион и едвам го влачеше по заледения като стъкло асфалт. Беше с вериги и на четирите колела, но въпреки това едвам го извлачи до кофите. Онзи вдигна сметта и пак на буксир се изнесоха. Легнах да си доспя, но щом се съмна някакъв дойде да ми чука на прозорците. Отворих и погледнах навън, а там друг пазвантин, като онзи от предишния курорт ми обясни, че тук било забранено за кемпери и трябвало да се преместим на специална къмпинг-зона. Напъти ме къде е и бавно-бавно се спуснахме до мястото.

Новото място е на два километра от първото и съдейки по няколкото каравани може би наистина е зона за подобни превозни средства: 40.110129, 29.143281





По-важното е, че паркингът е огромен и не пречим на никой. Плаща се някаква дребна такса, но ако човек е решил да изкара една ваканция от няколко дни, тук няма проблем за това. И друго не по-малко важно е, че първият лифт е от другата страна на пътя на има-няма 100-на метра. Там е и касата, като целодневната карта за възрастни е малко по-скъпа - 250TL. За деца този път има някаква отстъпка, макар и несъществена. Взехме си набързо картите и се сляхме с почти празните писти. Първо над паркинга са две детски писти, който обаче свързват в горната си част цялата ски-мрежа на курорта.





Турците се оказа, че не са никакви скиори. Хотелите им са пълни, а пистите празни. Дошли са по-скоро на кулинарен туризъм в планината, отколкото да карат ски. Така ми се стори, след като на нито един влек не сме чакали на опашка дори от един човек.







Вярно, че цялата планина е кръстосана от въжета на съоръженията и пистите са страшно много, но пък хотелите в основата са много повече. Хората обаче не са по пистите, а в ресторантите. Всъщност излъгах, има и по пистите, но не със ски, а ей така, на разходка. За първи път виждам в гардеробните да се дават под наем основно… ски-очила. Блести им снега на разхождащите се и находчивостта на персонала е родила нова услуга – очила под наем.





Тук има малко повече от сложните и стръмни писти, но като цяло пак ми се струва, че са прекалено лесни спрямо нашите си. Да не говорим, че е едно такова открито и пусто, и въпреки гледките отсъствието на високите борове създава странното усещане, че нещо много важно липсва. И наистина липсва.





Изкарахме един цял ден и тук, но краткото заключение е, че това не са нашите места за ски. Очакванията ни май бяха по-големи и сигурно затова сме леко разочаровани, но то пък откъде да знае човек ако не опита.
Сега се местим на брега на морето, да разгледаме и новогодишна Тузла. Красива е през нощта, а и не сме идвали тук.







Леко пренаситено е със светлини и хора, и не става за нощувка, но затова пък след кратко търсене си намерихме едно наистина спокойно място, точно на брега на морето - 40.819639, 29.275341. В подобни райони дори и в Турция паркингите са голяма рядкост и ако ги има те винаги са платени, но това в случая е най-малкият проблем.

Чичкото охраняващ паркинга ни посрещна с голяма изненада, като да не са идвали често кемпери при него. Щом разбра, че искаме не само да спрем за малко, но и да нощуваме на паркинга му ни настани на едно равно място, точно до неговата будка. После без никой да го е карал ни предложи да ни разведе из района и го направи толкова настоятелно, че никой не би могъл да откаже. Били сме спрели, казва, пред един от най-добрите ресторанти за морска храна в старата част на Тузла и точно до някакъв яхт-клуб, който е на повече от 200 години. В него предлагали и турска закуска, но ставало само ако се резервира предварително.





Чак на сутринта разбрахме, че част от този яхт-клуб е също някакъв ресторант, но си е и действащ пристан, като има маси на самия бряг на морето. Лятото сигурно е голямо удоволствие да седиш на маса директно поставена във водата, но зимата не е точно така. Атмосферата създадена от съдържателите обаче е много приятна и това си пролича почти веднага щом се настанихме. След няма и 30-40 минути всички маси се запълниха и чичкото от паркинга наистина излезе прав. Тук без резервация дори и през зимата е трудно да се намери място.



По път към европейската част на Истанбул разглеждаме и небезизвестните пеещи фонтани. Оказаха се на едно приятно място, пълно с кафенета, магазинчета и ресторанти, но фонтаните не пееха. Сигурно нещо латерната им се е развалила и затова. Че и помпите за водата май се бяха запушили, та и фонтани нямаше, ама на… късмет. Удобен и безплатен паркинг за фонтаните има ето тук: 40.997126, 29.102123 и го открих не аз, а Стоян, за което му благодаря.







После малко разходка из нощен Истанбул и спонтанна среща с нашите приятели от Паландокен. Обменихме някаква информация с тях, но и след нея не останах с впечатлението, че Турция е страната за ски-туризъм. Следва нощувка под моста и газ към България.


https://youtu.be/DSQ4Eeev6E0

[kvp155]

Пролет е и трябва да се ходи в Турция. Задължиха ме от Профкомитета и насила ме съпроводиха до границата. Не знам, но сигурно е заради някаква ваканция дето пак са измислили между сроковете. Замисляйки се осъзнах, че животът ни трайно се ръководи от тези ваканции. Не че не можем да пътуваме и без деца, но те още не могат без нас и това налага вечно да делим годината на уикенди, официални празници и детски ваканции. А тази на всичкото отгоре не е от най-дългите, та отново надникваме през оградата на комшиите. Там винаги има какво да се види, а и е сравнително близо. Пак сме си набелязали разни нещица, за които или време не е имало или са били далече при предишни пътувания в страната.

Денят е 31 март, четвъртък на същата тази 2022-а година. Най-обикновен работен ден, който трябваше да изчакаме да свърши и чак като си вземем учениците да подкараме нататък. Доста трудно, но някъде около 21:00 часа отбора ни е строен пред кемпера. Правя бърза проверка на личния състав и всички с изключение на някаква си кака се покатерваме по етажите на подвижната ни къща. Целта за днес е скромна – да минем поне границата пък после ще му мислим. Към 01:00 часа след полунощ и това стана, но така ми се приспа, че Одрин ми се стори най-спокойния град за нощувка. Всъщност, спали сме доста пъти в този град и наистина си е спокоен. Подминавам го само ако пристигнем твърде рано в него и си е чиста загуба на време да останем само за едната нощувка. Напред има достатъчно места, където може да се свърши това, но сега е друго. Сега всички спят, а аз няма дори с кого да си говоря, което кара умората да настъпва по-бързо от обикновеното и в тези случаи тя винаги побеждава.

Щом се съмна паля преди да са станали другите, та като станат да им кажа, че цяла нощ карам заради тях и сега трябва да ме черпят с гьозлеме и сок от помегранате. Може и с айран, че и той е доста по-добър по тези земи. Не знам защо, но никой вече не се хваща на подобни реплики и това често ме обезкуражава. Нищо. Сега наближаваме Истанбул и май за първи път ни се случва да минаваме транзитно през него, без нещо да налага спиране. Все пак е делничен ден и е толкова рано, че наивната ми мисъл бе, че задръстванията или ще липсват, или ще са далеч по-малки. Знам много добре, че ги има, но нещо ме накара да проверя.

Насочили сме се към крайбрежните селца под Бурса и първият мост над Босфора ми се стори не само най-късия, но и най-бързия маршрут до там. А и така каза навигацията, която много добре знам, че не трябва да се слуша. Надеждата за бързото минаване се пропиля веднага щом се появиха части от мегаполиса и илюзията за скор придвижване рухна изведнъж между претъпканите от автомобили пътища. Страшно ме е яд, но това е положението с тези глупави експерименти дето реших да си правя.

След не по-малко от три часа престой, съчетан с малко придвижване все пак се изнизваме от огромния град, но вече никога не бих си го причинил ако нямам работа в Истанбул, както беше този път. Това безспорно е градът на задръстванията и най-отговорно мога да заявя, че те са целодневни и целогодишни. Могат да развалят плановете на всеки, който е решил да премине през Истанбул без да се съобрази с тях. Сега солидно закъснели бавно се въртим покрай залива на Гебзе, че там е новият им мост Газипаша, по който преди няколко месеца преди това платихме неоправданите 312 лири за преминаване. Вярно, че спестява доста път, но цената му е прекалено висока и дори турците не го ползват заради това.

Селцата не са нищо особено, но някой, някъде писал, че се усещал средиземноморския дух по тези места, били със завидно запазена възрожденска архитектура, а и още не били налазени от туристи. Любознателната ми съпруга ги изкопа отнякъде и сега въртим по крайбрежието в търсене на първото. Zeytinbağı, Kumyaka и Mudanya се казват, ето ги.









Нататък пак от познатите ни къщи.







Къща в розово няма дори и в розовите ми сънища, но тук се срещат на живо.



А това е обикновена кратунка, попаднала в ръцете на необикновен творец. Пробил и обработил с различна форма стотици отвори по този странен плод, отглеждан предимно за декоративни цели. Този даже е изрисуван със закачливи багри, че и някаква странна фигура се дълбаеше точно в средата.



Висок бряг и амфитеатрално разположени къщички, подобно на италианското крайбрежие. Спокойствие и лежерно блуждаещи индивиди, които дори в сезона ми се струва, че не биха променили с нищо начина си на живот. Това е като цяло впечатлението, но не е нещо за което си заслужава човек да повтори.
Следващата спирка е Бурса, до която ни делят само около 30 километра. Град в който сме отсядали, но не и разглеждали, какъвто план му е подготвен този път. Време от деня има достатъчно и след няколко опита си избрахме място посочено от Паркчето - 40.186969, 29.069689.

Нощуването и дори спирането в централната част на Бурса са истинско предизвикателство, и ако човек няма никаква представа къде да го направи, определено ще срещне затруднения. В страна като Турция, където всичко е голямо паркирането не е никакъв проблем, но в градовете с по-тесни улици, стари исторически места и други подобни вариантите за спиране с кемпер не са много. В случая се наложи да посетим над 10 паркинга, докато се спрем на такъв, който е хем близо до центъра, хем да става за кемпер, хем и да приспим на него. Този се оказа точно такъв, като цената за почасово паркиране е 15 лири, а за 24 часа 80 лири.

Градът като цяло си е доста баирест и този паркинг също, но понеже преди това са идвали и други кемперисти, та още щом споменахме на охраната, че искаме да нощуваме тук, той веднага ни посочи една от най-равните си тераси. Благодарихме и се ометохме в посока на интересните места, че току-виж ни е настигнал мрака.

Първа спирка – големият покрит базар. Има всичко – от копринени облекла, до странни тестени изделия.









Ние обаче не сме тук заради базара, а просто пътят ни минава през него. То всъщност накъдето и да тръгнеш в Турция няма как пътят ти да не мине през поне дузина пазари. Просто това е едно от основните занимания на турците, при това от векове насам. В случая е набелязано подобно място, което пак е предлагало нещо свързано с облекла и то чак от 15-и век – Коза хан. Името му ясно подсказва, че си е обикновен хан за нощувка, но понеже в него са отсядали предимно търговци на копринени пашкули, мястото бързо станало средище само за тази цел.



Ханът се състои от двуетажен основен блок около правоъгълен двор, а в средата има малка джамия.





Мястото днес се използва по-скоро като туристическа забележителност, пълно е с кафенета и ресторантчета, но на втория етаж в околовръст почти във всяко дюкянче се шият и продават облекла.





По-нататък е едно друго място станало изключително популярно в Бургас и областта не с какво да е, а със сладолед. родината на така обичаният от всички бургазлии сладолед с шам-фъстъчена паста се е родил точно в тази сладкарница.





Helvali Ali е измислил и патентовал продукта си още през 1900 година и днес се радва на многобройни почитатели. Освен бургазлии можем вече да му се порадваме и ние.





Другата важна сграда в близост е Улу Джамия или Голямата джамия. Казват ѝ Голямата, защото тя наистина е най-голямата джамия в града. Макар и повече като туристическа атракция тя си е напълно функционираща и е единствената в която за първи път виждам истински фонтан-чешма.





Даже случихме и на молитвено поклонение.







Отвън сградата е с типична Османска архитектура в съчетание с много елементи от селджуките. Толкова е тясно наоколо, че е почти невъзможно да се снима с нормална техника и без нужните познания, каквито разбира се нямам.



До нея е една доста интересна сграда, която се оказа, че не е някаква туристическа забележителност, а сградата на градската администрация, или Общината.



Почти се стъмни вече, но успяхме да видим и добре ли е осветен Bursa Kalesi или каквото е останало от крепостните стени на някогашното огромно отбранително съоръжение.





А пък сградата на общината е по-добре осветена от крепостта…



По това време мракът винаги ни настига, но така е само по тези географски ширини. Като отидем на север в Норвегия например, можем да си разглеждаме денонощно. Сега обаче поемаме назад към вкъщи, а утре с нови сили ще се появим отново в Бурса. Че тя е бая голяма и има какво да покаже на всеки запален пътешественик.

[Роси и Стоян]

Не послуша съвета на бургазлии за третия мост, но добре е, че опитахте сладоледа

Благодаря, за удоволствието да четем и за вашите преживявания, и на нас Турция си ни харесва и понеже ни е близо често отскачаме.
Ще се радвам да науча и за нови места, нека да има причини да се връщаме. Поздрави!

[kvp155]

[loveforever]

Чета и си водя записки. Току виж някой ден ми потрябвли.
Много е хубаво като има кой да дава жокери. Мерси!
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

На сутринта продължаваме към някои от местата с работно време, които вчера по разбираеми причини пропуснахме. Първото е ето този покрит мост, много приличащ на нашият си в Ловеч.



Мостът Ирганди е построен през 1442 годна, но е претърпял доста промени докато стане туристическа атракция и дом за традиционни занаяти. Бил е частично разрушен от земетресение, възстановен, а после бомбардиран във военни действия и после пак възстановен. Днес е повече от спокойно място, чието предназначение едва ли е мост, съдейки по липсата на хора дошли да преминат на другия бряг на реката.



След покрития мост разходката ни продължава към Yeşil Cami или Зелената джамия. Сградата е двуетажна с два купола и първоначално е построена като правителствено имение и място за културно средище в областта. Завършена е през 1419 г., но доста по-късно става джамия. Днес е действащ храм и един от символите на 33 милионната Бурса.

















Определението си „зелена“ джамията получава доста по-късно, заради зелените декорации на минаретата.











В близост до джамията освен гробницата е и малък възрожденски квартал, предлагащ уюта на специфичната си архитектура, разни ателиета с художествени занаяти, кафенета, ресторанти, занаятчийски работилници и разбира се мнооого сувенири.







Даже си намерихме и гид, който ни заговори на няколко езика и щом разбра, че сме чужденци, взе да ни разказва всичко което знае за района. В това отношение турците показват завидна гостоприемност и желание да представят родината си по най-добрия начин.



Сега поемаме към най-високия хълм над града, като обаче не пропускаме и факта, че Бурса е един много подходящ град за кулинарен туризъм. Тук моята кулинарка ми е подготвила списък за неща, които трябва да издирим и опитаме.

Ето една част от него:

Искендер кебап
Препечена пита Cantık с кайма
Кюфтета İnegöl
Сиропиран десерт със сирене Kemalpaşa
Pide с тахан
Хляб с локум и орех
Баклава Cendere
Сладко от щастливи дни или сватбена халва
Бонбони от кестен с кестенова захар
Пълнени яйца
Мурадийска супа
Дилбер дудагъ с шербет
Твърдо, солено и поресто сирене Михалич

...

Къде намира всичко това тази жена не знам, но често съм в ролята на дегустатор на нетрадиционни храни, което крие множество рискове. Този за напълняването е най-малкият от тях.

Ей тук намерихме не само сирената...





Повече от ясно е, че и ние сме дали нещо на света. При това мнооого вкусно.

[kvp155]

Продължаваме покрай дебелите крепостни стени, катерейки се нагоре, нагоре и все нагоре.







Най-отгоре на високият хълм над града се намира едно друго значимо, историческо място - гробницата на основателя на Османската империя - Осман Гази. И може би единственото в града, което денонощно се охранява от караул.



Всъщност на тази доста голяма тераса са разположени няколко гробници, но само пред една има денонощен караул. Представлява нещо като мавзолей, който е построен върху параклиса на византийски манастир. Това разбира се е станало след превземането на града от турците, който е бил под обсада от тях цели 25 години. Докато е бил жив Осман Гази той често е идвал тук да наблюдава града от високите стени, и когато видял параклиса на манастира да блести като сребро, направил завещанието си да бъде погребан под този сребърен купол. По-късно, когато синът му Орхан бей завладява Бурса той изпълнил волята на баща си.





Видно дървеният саркофаг е богато инкрустиран с големи парчета седеф, а на кадифеният воал със златни конци са изписани годините на царуване и смърт. Вътре в гробницата са саркофазите на общо дванадесет роднини, но без тази на единият от синовете му - Орхан Гази. Неговата е в съседната гробница, пред която няма караул и е значително по-невзрачна от тази на баща му.



За изморените е допустимо да поседнат на пода до владетеля, пише го дори в туристическите справочници.



Гробници, гробници, гробници, малка часовникова кула и разбира се гледка към града.





Толкоз. Наистина стига толкова с тези гробници. Сега отиваме на други.
Следваща спирка - Комплексът Мурадие.

Това е един доста голям комплекс от сгради, които са едни от най-старите сгради в Бурса. Намира се в старата част на града и се състои от джамия, училище, болница, турска баня, супена кухня и 12 гробници. Доста история е събрало това място и целият комплекс е част от списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.





Най-голямата и най-интересна е гробницата е на Султан Мурат Втори, който се отличавал със своята скромност, можел да се облича в обикновени дрехи и да излиза сред тълпата. Характерна особеност на неговата гробницата му е, че е наредил при изграждането на купола да оставят в него дупка, така че дъждът и снегът да падат върху гроба му.







Друго интересно е, че в завещанието си Султан Мурад е поискал да бъде погребан директно в пръстта, без саркофаг и до него да няма никой от роднините му. И разбира се това е изпълнено, те са положени в отделни гробници, доста по-скромни от тази.















Встрани от комплекса има и нещо като обикновено гробище или поне място с множество надгробни плочи, както и богата музейна сбирка на всякакви предмети от времето на Османската империя.













А това е най-обикновена броеница. Дълга е поне 15 метра с диаметър на топчетата около 4-5 сантиметра. Интересно, как ли е използвана по предназначение!?



Това пък е топъл ирански хляб, директно от фурна на улицата. Дълъг е почти метър, но не издържах на изкусителната миризма и изядох половината. Уникален е. И без съмнение беше използван точно по предназначение.



Не знам дали е правилно да се каже „ирански“. Аз си го кръстих така, че ми прилича на такъв, но сигурно някой по тези земи би се обидил ако разбере, че съм прекръстил творението му.

Ами, май това беше с голямата и вкусна Бурса. Сега се мятаме по седалките и продължаваме към едно градче със сложното за произнасяне име Джумаликъзък. Само на десетина километра е.

[Тони Котев]

Чета е се наслаждавам на хубавите снимки.
И аз си правя записки, че как иначе след това представяне.

[TSR]

[kvp155]

[kvp155]

Джумаликъзък или Джумалъкъзък, което и да е правилно е някогашно село запазило традиционната си архитектура от ранния османски период. Често дори става декор за исторически филми и още по-често се посещава от любопитни туристи, като нас. Сгушено е между склоновете на планината Улудаг и има какво да покаже на гостите си.



Спряхме на удобен и сравнително голям паркинг, който е в началото на пешеходната зона. Платен и охраняем е като повечето в Турция, и определено става за нощувка: 40.178047, 29.171824.







Селото е едно от първите места в което се заселват бъдещите жители на днешна Бурса. Има общо 270 къщи, 180 от които все още се използват, като някои от тях са реставриране и защитени паметници на културата. Въпреки многото си на пръв поглед къщи Джумалъкъзък е сравнително малко село и се разглежда бързо. В него не се движат автомобили и повечето калдъръмени улички се пресичат на всевъзможни места, създаващи усещане за градоустройствен хаос и безпорядък. То едва ли е имало някакви идеи в това отношение и сигурно всеки си е строил къщата, където си иска. По-важното е, че макар и с поолющени сгради това селище е намерило място в списъка на ЮНЕСКО и покрай това ще запази спомените за някогашния живот по тези места.





Обедно време е и в този шарен от сувенири свят, освен някакви странни сокове и сладко в бурканчета друго не видях да има. Ще го караме нататък гладни до следващото място, което според разузнаването било много подходящо точно за това. Мястото се казва водопад Сайтабат и отново е съвсем близо. Известно е основно с прохладните си води и с множеството ресторанти, директно построени по поречието или във водите на тукашната река. Даже според разузнаването в близкия хан поднасяли най-вкусната закуска на света.

Хм, не съм сигурен, че вече съм опитвал от най-вкусната и тя не беше на това място. Но защо пък да не се пробва нова?

„Разузнаването“ всъщност са нашите приятели от Бургас, които ни изпратиха снимки от това място, насред обилно отрупана маса с разни вкусотии, при това в стара гостилница с невероятна атмосфера. Толкова сме близо, че е престъпление да не отидем, а и сме много гладни.

Малко повече завои се оказа, че има по пътя, но това е заради общата нагласа, че в Турция пътищата са все големи и равни. Накрая стигнахме на най-близкия и равен паркинг, на който се оказа, че има дори баня с тоалетна. Ограден е и изглежда платен, но заради малкото туристи в този сезон и липсата на клиенти е останал без пазвантина си. Иначе е ето тук и може да се ползва за всичко свързано с нашето хоби: 40.147918, 29.227287.

Малко встрани е и Saitabat Village Women's Solidarity Association или иначе казано - мястото с най-вкусната турска закуска: 40.148040, 29.226354. На външен вид не прилича на заведение, че то се оказа цял комплекс за който се влиза през големи порти и е отвсякъде оградено. Сигурно затова се полутахме малко, но накрая го намерихме този ми ти хан, но пък се оказа, че бил само за закуски и нищо друго, и съответно работи до 11:00 часа. То като си погледнах часовника се оказа, че е почти 16:00 часа, или ако се забавим още малко не обяд, ами направо за вечеря може да останем. Но нищо, вкусна пъстърва предлагат и на други места, та сега ще разгледаме водопада.



До него се оказа, че се стига съвсем лесно, макар да е част от прилично голям каньон. Някога, преди милион и повече години стичащата се от Улудааг вода се е движила по повърхността на тези канари, но с времето нещата са се променили и сега е тук долу. После, хората са направили едни грозни и ръждясали парапети, заедно с нещо като висяща пътека по скалите за да се стига по-лесно до водопада. Така правят на много подобни места из Турция, което е леко неприятно, предвид, че често унищожават красотата на природата, но какво да се прави, тяхна си е.



Пъстървата я сервират навсякъде в района и понеже „разузнаването“ не консумира месо, няма как да знаят, че е уникално вкусна, при това точно по тези места. И друго вкусно има, на което разбира се не запомних името, но при нужда от справки е ясно, къде да се направят – тук в този дере-ресторант.







Една снимка направих и на табиетлийското кафе, специално за кофеиновият крал или за други като него. Е, няма друго такова кафе, просто няма!





Аромат и вкус без аналог, или иначе казано, трудно ще се срещне нещо по-добро от тази напитка, особено поднесено в турски ресторант. И сега като го гледам ми се допива страшно.



Сити продължаваме към следващата цел за деня, която е на около 150 километра. Градът се казва Ескишехир, но бил известен още и като турската Венеция. Това заради пресичащата целия град реката Порсук, в която местните возели туристи със същите лодки, като във Венеция. Е, каналите едва ли са същите, но такива лодки има не само в тази река и не само в този турски град. Има обаче и интересна стара част, с едни къщи подобни на нашите възрожденски, та пристигайки на място, решаваме да разгледаме първо тях. За съжаление се стъмни, но денят е още къс и време има достатъчно.











И каква е тази мода да си облепиш колата с брокат не знам, но тук е силно застъпена. На децата им прави най-силно впечатление и се лепят, като магнит за тези коли.



Повечето къщи са реставрирани и са превърнати във всевъзможни търговски комплекси, коя хотел, коя механа, коя музей, магазин за сувенири, работилница за занаяти или нещо друго.









Минавайки покрай една подобна, млада лелка от типа „ресторантски викач“, досущ, като нашите по морето, стои пред малка порта и ни подканя да влезем вътре. Полюбопитствах за какво ли става въпрос и надникнах с половин око, докато съпругата и децата продължиха напред срамежливо. Жената обаче е толкова настоятелна, а и нали на жена в нужда не се отказва никога, та влязох да разгледам. Амиии, хареса ми и се наложи да звъня на нашите, да се връщат тутакси, че вече съм направил поръчката.



Вътре се оказа, че били не една, а две жени в нужда, но едната по-срамежлива и от мома. Заприказвахме се с първата и се оказа, че са наследили тази стара къща и с много труд а превърнали в уютно кафене в автентичен стил. Всяка стая ва двата етажа е обособено място за гости, като едната от жените прави кафето, а другата тича да го разнася из стаите. Още не е активния сезон и в този час се оказахме единствените им кости, което ни даде предимството, да разгледаме всички стаи и да си изберем една от тях.

Някои предмети са странни за младежта и ги гледат точно, като индианец пишеща машина.



Пушките са истински, но патрони няма. Проверено е лично от индианеца.



Асортимента е повече от скромен – само чай и кафе, но може би по 1000 вида от всяко.





И седнахме уж само за по едно кафе, а двете женици се втурнаха да пренасят всякакви допълнителни неща, които не бяхме поръчали. Шафран, сладко, чай, купа с бисквити, бонбони, ядки, слънчогледови семки от дългите… въобще, гостоприемството им струи отвсякъде на тези кора и това се затвърди, като безспорен факт навсякъде.



Другата пък веднага напали огнището, и не че е много студено, а ей така за създаване на домашен уют. Интересуваха се откъде сме, как сме разбрали за техния град, харесва ли ни в Турция и все такива сладки раздумки, от които човек да се почувства важен, както само турците умеят да карат гостите си. Поисках да си направим и снимка с тях, за спомен, не за друго, но те отказаха. После явно размислиха, че не сме много страшни и лека-полека се присламчиха на миндерчето за обща фотография.



Стояхме над час и следко си бъбрихме за всичко, което ни вълнува, като дори не разбрах, кога е станало 24:00 часа. Никоя от тях не даде знак, че трябва да си ходим, нито като загаси лампите, нито по друг начин, а напротив, чудеха се как да останем, при това само за по чаша кафе или чай, че те и без това друго не предлагат. Е, тръгнахме си разбира се, но стана наистина трудно, сякаш си тръгваме не от обикновено кафене, а от родова къща пълна с хора, които не са се виждали цял живот.



До кемпера са ни около 300 метра, че го оставихме на великолепното и спокойно място – гробищата, които се намират точно тук: 39.761541, 30.525193. И не къде да е, а на официален паркинг, асфалтиран, безплатен и разбира се много тих.

[kvp155]

На сутринта продължаваме отново с разглеждане на старата част, че в тъмното вчера може и да не видяхме всичко, но не само заради това, а и защото сме тръгнали към един музей, на който входът е точно от другата страна на старите къщи. Музеят на восъчни фигури.











В музея са изложени общо около 200 фигури, всичките на популярни личности от турската и световна история, култура, много писатели, журналисти, музиканти, художници, бизнесмени, учени, спортисти, чужди лидери, турски актьори и други от света на изкуството. Снимането почти навсякъде е разрешено, като изключим важните политически фигури, до които седи един пазвантин и заради него ми се размазаха снимките. Толкова зорко бдят над този восък, че човек не може да се наснима на спокойствие.





За Путин и Ердоган е ясно защо е забранено, но за Мерлин Монро въобще не разбрах.











И наистина щях да се учудя ако бащата на нацията не е в този музей. Без него няма дори метър в съвременна Турция, а тук дори е с цялото си семейство.





Някои от фигурите въобще не си приличат, но за други е точно обратното. По-интересното е, че фигурите в този музей са изработени от дългогодишния кмета на града и негови помощници. Е, преди да стане кмет човекът си е бил скулптор, та може би не е чак толкова чудно, че те и кметовете са хора, както казваше един приятел. Отделно, в града има много преселници от България и потеклото на кмета също идва от нашата страна.



Сабиха Гьокчен - първата жена в света, която пилотира изтребител и първата, която работи във военната авиация.



Тук е родното място на хитрия Настрадин Ходжа и разбира се музей на восъчните фигури не може да мине без него. Човекът е прославил цяла Турция със своите шеги и невероятно чувство за хумор, с което заслужено е станал част от турския фолклор и култура.





Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми е пълното име на духовният учител от Златния век на Исляма, за чиято фигура също има място в музея.



Друга известна личност е Угур Шахин, който е смятан за създател на първата одобрена ваксина срещу Ковид 19 – тази на германската фирма BioNTech и американския им партньор Pfizer. Но той разбира се не е измислил ваксината си сам и като във всеки творчески процес, и тук седи една жена, на която създателя дължи всичко. Та съществената роля в създаването на ваксината е именно на тази жена – съпругата на Угур Шахин, Йозлем Тюреджи. С какво точно е съществена ѝ ролята и каква всъщност е тя? – на този въпрос всяко семейство мълчи, но фактите са неоспорими.

Накрая има и доста карикатури, които винаги говорят много повече от всеки текст.





Навън е почти слънчево и денят изглежда обещаващо. И не знам дали е нарочно, но ето тази модерна, дори футуристична сграда е „пльосната“ точно между старите къщи. Контраста е поразителен и вероятно точно този ефект е търсен.







Иначе е нормално да е с такава визия след като е Музей на съвременното изкуство. Защо обаче е в етнографската част на града, поне за мен не стана ясно.









На светло старата част на града изглежда по-приветлива от вечерта и на връщане към кемпера правим една обиколка на зиг-заг, да не би да сме пропуснали нещо.















Ами пропуснали сме разбира се. Ето този момък от местното ВиК вчера въобще не го видях, но това е защото нощем шахтите са затворени, да не падне някой турист в тях.



Тази забавна скулптура също е дело на кмета, както още много из целия град.





Ето я и реката. Бяхме си набелязали две места от които тръгват гондолиерите, но се оказа, че това не е възможно през Май. Лодките са в хангарите и атракцията е достъпна само през лятото. Така каза един чичко, на който децата зададоха въпроса. Ок, тогава продължаваме към парка Кент. Паркинги има на всички туристически места, с възможност за спиране на всякакви превозни средства и този пред Кент не прави изключение 39.775086, 30.552020

Това е един доста голям по плащ парк, за който интересното е, че е изграден върху старото сметище на града. Много зеленина, асфалтирани алеи, голямо езеро с лебеди и шарени рибки, басейн и плаж до реката са само част от забележителностите тук. Учудващо е какво може да се направи от едно сметище.







На срещуположната страна на града е и един още по-голям парк, носещ името Сазова. Това всъщност е един огромен комплекс, разположен на площ от 400 000 кв. метра със зоопарк и аквариуми, множество ресторанти, амфитеатър за концерти на открито, тематични кътове за забавление на децата, научен център, пиратския кораб, планетариум и разбира се замък на приказките. Или иначе казано тук е раят за децата.















В приказен замък не знам, но да се качиш на пиратски корабът е мечта на всеки малчуган. А ако вътре се почувстваш, като у дома си, те това вече е сбъдната мечта.















Паркът е толкова голям, че за един ден е невъзможно да се обиколи ако не се претупа малко, както направихме ние.







От другата страна на парка или може би дори да е част от него е една интересна колекция от миниатюри на известни сгради. Пръснати са на огромна площ и са толкова много, че не стига и час да се разгледат.























И въобще не знаех, но точно тук е меката на авиацията в Турция. Не случайно части за различни бойни самолети, като например части за двигателя на самолетите F-16 се произвеждат именно в Ескишехир. Има и Технически университет, който подготвя кадри за авиацията със собствено учебно летище.







Хубав град се оказа този Ескишехир и определено си заслужи посещението. Следващият е малко по-различен и ще ни върне в забравени времена и епохи.