kemper-club forum

[jororib]

Косе писател си ти под прикритие.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[loveforever]

Голяма излагация за "фотографа" с тия снимки , ама ... толко си може
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Всъщност въобще не знам дали легендата за тази изключително популярна скала се е изучавала в училище, но ако не е МОН трябва спешно да преразгледат програмите си, относно турското присъствие в региона. Преданието за тази скала разказва, затова как най-красивата смолянска невяста, баш любима на един от четниците на Караджа войвода, била харесана за жена от местния османски управник и той се зарекъл, че ще се ожени за нея. Тя уж се съгласила да се задоми с него и съответно да смени вярата си, но поискала преди това да погледне за последно родното си място. Качила се на високата скала над града и се хвърлила в пропастта.



Тази скала се вижда от пътя за Смолян по посока Пампорово и е невъзможно да не я забележиш, дори в мрачно време. До нея води пътека кръстена със същото име, която започва точно от паркинга пред арката за храма Св. Панталеймон, и която вече не е обикновена пътека, а е екопътека.



Разбира се, пред всяка екопътека има и трябва да има паркинг за кемпери, иначе не би трябвало да се нарича еко, а най-обикновена пътека.





Тази обаче е еко и започва точно от паркинга до пътя. Абсолютно равна е и този път е подходящо дълга, и за сър Риболовников. Цялата ѝ дължина е цели 952,26м.
След почти целодневна почивка в кемпер паркиран из красивите родопски места, добре отпочинал и пълен с енергия, сър Риболовников няма нищо против да измине тези 952,26м сред величествените борове на тази прекрасна местност, още повече знаейки, че това ще е последното ни натоварване за деня. Затова свежият като пролетна ряпа Риболовников пръв изскача от кемпера и дори подканя другите да бързат, че видиш ли щяло да се стъмни.

Пред паркинга е и входа за параклиса, а до него има и разни детски развлечения, като горски тролей, висока изкуствена стена за скално катерене и разни други спортни пособия, които добре че вече не работеха, иначе освирепелият от енергия тигър на седемте морета беше готов да превземе със замах.







Пътеката е типична градска пътека, досущ като тези в Борисовата градина и също толкова трудна за преминаване. Сенчеста, обсипана с много зеленина и дъх на свежа гора. С множество информационни табели за всичко което расте и живее тук, и разбира се с пейки, беседки и маси за почивка и пикник. В края на пътеката са обособени и две площадки за наблюдение, като едната носи името „Красива“, а другата „Невероятна“. Гледките от тях също носят имената „Красивата гледка“ и „Невероятната гледка“.
Малко по-опасно е след огражденията, но за да разбере човек на какво е способна българската жена, задължително трябва да отиде до ръба на пропастта.





Стигне ли човек до това място може да си прекръсти гледките на каквито си иска, но много се съмнявам, че ще намери по-подходящи имена.





Само трябва да внимава, че то вярно отговорността си е негова, но проблемите ще са и за други. Щото точно там е и „Опасната гледка“.



Сигурно заради това, точно в основата на скалата група млади баби честваше рожден ден на една от тях. С всичко необходимо – торта, свещи, червено вино и пр. Много добре се забавляваха и то на най-хубавото място в околността.









От другата скала дори се виждат щастливите баби и рожденичката



От паркинга тръгва и още една екопътека, водеща към Смолянската крепост, която е също толкова дълга и трудна за преодоляване, но поради тъмнината която се спусна много бързо в края на деня, не остана време за нея. Иначе, сър Планинарска песен е готов да я сдъвче за по-малко от 10 минути, щото така си е отпочинал, че още 952,26м са нищо за него.
Но стига, толкоз с ходенето за днес. Сега трябва да се придвижим по-близо до следващата цел, която ще я обхождаме утре, но и до която въобще не знаем как се стига. Сигурно защото е забулена в тайнство и мистика. Казва ли ѝ тракийското светилище Белинташ.

[kvp155]

До Белинташ имало някакъв тесен път, но тъй като никой от нас не е ходил до местността, знаем само посоката и тя е към Асеновград. Оттам се продължавало по пътя за Кърджали и някъде вдясно е разклона, като вероятно ще има и подходящи места за нощувка. Тръгваме.

Въпреки, че е тъмно часът е едва около 18.00 и дори многото завои през Пампорово, та до Асеновград, не ни затрудниха да пристигнем в града неприлично рано за нощувка. Нямаме и намерение да спим по улиците му, а някъде на спокойствие преди Белинташ, затова подкарваме към село Червен, откъдето някъде трябва да е разклона. Пристигаме в селото сравнително бързо и баш на мегдана, но никак не е ясно, от къде точно се подхваща за прочутото в цял свят светилище. Добре че кръчмата в селото работи и в почивните дни, защото и аз забравих, но е точно 03.11.2018г., което пък си е точно събота. Та влизайки в кръчмата да търся ценни указания за посоката, добри и още ненапили се хора взеха да ме насочват на някъде е пътя. Да, но от затъмнените стъкла нищо не разбрах и се наложи да излезем навън, където нещата се проясниха като бял ден.
Също много важно беше да разберем, дали можем да се качим с кемперите до мястото и точно до къде. Човекът от кръчмата още с излизането си започна да сочи отбивката, която за късмет се оказа точно пред нас, а на въпроса: може ли да се стигне с кемпер, се обърна и каза: „Разбира се, то и с автобус може“.

Доволни от дадените указания и по-точно от положителния отговор, до къде може да се стигне с нашите возила, подхващаме по отбивката към първото населено място – село Горнослав.
Тръгваме и тук някъде използваме последният си жокер: „Обади се на Андро“. Всички знаят, че той е не само местен, но и е пребродил околността, обръщайки всяко камъче в търсене на интересни места, и няма начин да не знае, къде може да се спи и до къде можем да покараме с кемперите. Оказа се обаче, че и той не е идвал с кемпер по тези маста, въпреки, че в околността няма тайни за него, но само пеша. Нищо, продължаваме на „търси се“, пък все ще стигнем до някъде.

Разстоянието до крайната цел трябва да е около 25км, според мъжът от кръчмата и за около 40 минути трябвало да сме там. Пътят обаче, макар и асфалтиран е доста тесен и не предполага движение с повече от 20-30км/ч, че и не спира да се суче по разни завои, като първо минава през село Орешец и после през село или махала Врата. Нататък даже става по-неприятно, като от едната му страна са пропасти и урви, а от другата – почти отвесни скатове. Толкова е тясно, че разминаването е почти невъзможно, но в събота вечер сме абсолютно сами и така не срещнахме нито една кола, чак докато пътя свърши в нещо като голям паркинг.
Мястото отвсякъде е обградено с букови дървета и е повече от ясно, че не е нашето. Нашето трябва да е на върха и навсякъде да има хубави гледки, каквито в основата на тези букови дървета няма. Най-вероятно обаче, човекът от кръчмата е имал предвид, че именно дотук може да се стигне с автобус.
Така и изглеждаше, но все пак направихме кратък обход и на някаква ограда, която така и не разбрах, какво точно ограждаше някой бе поставил табела, сочеща посоката към Белинташ. Път обаче няма, или по-точно има, но е горски и след като в тъмнината изглеждаше приличен, решихме че си струва да продължим още 4-5км до местността.

Жоржет подкара пръв, като не спира да ми дърдори по станцията, че е било грешка да тръгваме, но вече бе късно, щото аз вече съм запушил пътя и връщане няма. Така бавно-бавно, за около 20-на минути и най-накрая пристигаме на нещо като импровизиран малък паркинг.
Каменист и доста наклонен, точно пред оградата на чисто нов параклис. Нататък пътища дори и горски няма.



Няма разбира се и ток, но дори на лунна светлина се вижда, че бялата постройка е съвсем нова и още необитаема. Точно пред оградата ѝ са паркирани още няколко коли, чиито собственици не е ясно къде са, но бързо се наместихме на неравния терен.
После в хола на Китоловникови, на по чаша огнена вода, тънко нарязани и педантично подредени месни култури от различна порода и вид, надълго чертахме планове за следващия ден. Толкова, че за малко да свърши водата и да умрем от жажда. Все пак малко преди това стана ясно, че заради уникалната 360-градосова панорама на светилището съм подлъган от една фотографка, че е много важно да фотографираме изгрева, и то точно на това високоенергийно място. Всъщност изобщо не помня дали аз бях подлъган или аз я подлъгах, щото от огнената вода тя не пи, но по-важното е, че още преди 6ч някакви телефони започнаха силно да звънят с онази гадната мелодия за събуждане, и докато отворя очи, вече бях пред кемпера с фотоапарат в ръце.

[kvp155]

Поспаливата госпожа беше дори по-бърза от мен и опасана с дебели якета, няколко ката шапки и ръкавици чакаше стоически сигурно от часове.

Тъмнината е пословична и наистина не се вижда нищо, но с челници и фенери в ръка поемаме по стръмното изкачване, бързайки да не изпуснем изгрева без въобще да знаем накъде точно трябва да вървим. На оградата има някаква маркировка, която не е ясно за къде е, но все пак подсказва, че пътеката преминава първо през двора на параклиса и по подразбиране хващаме по нея. Тя трябва да е, че е единствената която се изкачва, защото другите слизаха надолу, а енергията в ниското се знае, че е с отрицателен знак, т.е. не трябва да е натам светилището, затова започваме с изкачването.
Така бавно-бавно се изкачихме доста нависоко, но още няма и следа от някаква панорамна гледка, и въобще от никакви гледки, освен на едно зловещо и странно дърво, от хралупата на което на бегом изскочи една високоенергийна котка. Беше най-обикновена домашна котка, която така ни стресна, че за малко да повярвам в задгробния живот, но щом ѝ светнаха очите и измяука на гладно, всичко стана ясно от какво е този свръхестествен шум. Гладът не прощава на никой.

По-нататък пътеката преминава покрай множество огромни канари от камъни, които ясно подсказват, че сме съвсем близо до мястото, но то така и не се показва. Още малко по пътеката напред и на една от облите канари се забелязва метална стълба, водеща нагоре върху тях. Стръмна е, но е с парапет и не изглежда никак опасно, затова се качваме по нея с надежда вече да сме достигнали мястото. Онази котка ни преследва още от „дървото на чудесата“ и щом се покатерихме на скалата, отново измяука отнякъде.

Най-накрая, горе сме. И да, това със сигурност е мястото – огромно и почти равно каменно било на някакъв хълм, и наистина 360-градосова чудесна панорама.
Доста е студено и дори духа някакъв вятър, който прави чакането на изгрева още по-неприятно. Макар и небето бавно да просветва, слънцето го няма още, но поне знаем откъде трябва да се покаже, като вече сме нагласили апаратите в желаната посока. Чакаме, чакаме и пак чакаме.
Най-накрая изгревът бавно започва, а ние постепенно правим по около 100 кадъра в минута, че да запечатим и най-малкото изменение.











След десетина минути всичко е приключило и началото на деня е дадено. Чак сега все по-ясно се вижда къде се намираме.
Мястото е нещо като огромно каменно плато, което е толкова високо, че усещането е като да сме стъпили на най-високият връх в България. Заглеждайки се в безкрая можем да видим разни малки селца, пресъхнало каменно корито на някаква река, низини и хълмове, и разбира се, шарените окраски на есента, която е една от причините да сме тук.



Някъде в този момент се чува странен шум от метално хлопане, вероятно идващо от онази стълба и бавно в далечината се появява силуета на някакъв човек. Мъж на възраст около 50 се приближава към нас без да издаде нито звук. По едно време спира в посока на слънцето и замръзва така около 10 минути, и въпреки, че сме на няколко метра от него, въобще не дава знак, че ни вижда. Седи така като препариран и след като вътрешният му сеанс явно приключи, плахо подхожда към нас и започва да ни разпитва за каквото се сети. Ние него също.

Казва се Данчо и е родом оттук. По професия е строител и заради липсата на поминък се е преселил да живее в Първенец. Малко по-надолу в Карджиева махала имал къща за гости и всяка седмица си идвал, да помага в туристическия занаят. Щом си дойде в родното място, първото му задължение е да посрещне утрото точно на това светилище, което знае още от дете.
Според него за това място имало много написано и продължавало да се пише, но почти нищо от написаното не било сигурно.
В една от легендите се твърди, че на Белинташ е акостирал Ноевият ковчег, защото в близкото село се намира скална халка, за която местните вярват, че е бил вързан точно Ноевият ковчег. Името пък на местността идвало от турската дума „таш“, което значело камък и местният диалект за бяло, или „Белият камък“.
Според друга легенда Белинташ е мястото, което траките са използвали за да се свързват с космоса и да се зареждат с необикновена енергия. Има и твърдение, че именно заради тази енергия компасите не показват вярно и дори стрелките им не престават да се въртят, заради силното енергийно поле.
Вярва се още, че мястото е уникална обсерватория, а много от издълбаните в скалите ниши образуват Голямата и Малката мечка, и разни други съзвездия.
Според Данчо обаче, всичко това са само легенди и теории на разни учени, които сигурно не са без значение, но за него много по-важно е, че тук той се чувства различно и затова, докато е жив щял да продължи да идва.



От върха се откриват невероятни гледки към околните села Врата, Сини Връх и разни махали, които дори местният гид не може да назове, но пък сочейки напред ни показва мястото, където е пасял кравите си – Караджов камък. Щом го чух и веднага споделих, че това е следващата ни цел за днес и щом слезем се отправяме към нея. Според Данчо, можем да оставим кемперите тук и да се спуснем пеша в ниското при махала Ряката в дерето на река Сушица, а после по разни каменисти и стръмни пътеки да се изкачим до местността със странният камък. Било доста екстремничко и нямало маркировка, но пък било и много красиво, и със сигурност нямало да срещнем никакви хора. Ако пък сме искали да стигнем до камъка най-бързо е по-добре да се придвижим до село Мостово, а от там си имало по-човешки пътеки и то маркирани. По тях се стигало да някакви полянки, на които още стояли каменните стени на родната му къща. Хм, още по-любопитно ми стана.





Вече е достатъчно светло и по обратния път бъбрейки си тръгваме заедно с Данчо. Той към гостите си, а ние към кемперите, където вече трябва всички други да са будни, ако ли пък не, ще ги събудим, за да дойдем отново тук, но този път с тях, за да усетят и те това наистина величествено място.



Гората е предимно от букови дървета и падналите листа са само в една окраска – оранжева. Изглежда толкова наситено, че сякаш нещо всеки момент ще се запали. Красиво е.





Пътеката е приятна и след няма и двайсетина минути сме си у дома. Преди това се наслаждаваме крехките слънчеви лъчи, огряващи хубавия параклис и местността.

[jororib]

Ех от Пътеписа направо лъха на есенни билки и малко магия.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[Pol]

И аз дойдох по нощите около параклисчето, но понеже не ми хареса слязох и разгледах околността с челника. Намерих едно перфектно местенце за два три кемпера - на самия вход отляво има една ВЪРХОВНА полянка - там спах а на заранта газззззз за снимки Тази е след като се върнах



куче щастливо а аз се молех да няма коли на връщане, щот разминаване НЪЦ. Естественно се засекох рано рано с една мацка и карах само 100 метра на заден с неработеща камера, но пък после имах късмет и се добрах до по широкия път.

[kvp155]

Съвършено сте прав колега Pol, има такава полянка и за нея ще спомена в следващата прожекция.

[kvp155]

Още е достатъчно рано и на своеобразния паркинга няма никой, но според Данчо е добре да изместим поне единият кемпер, че сме били спрели точно на входа за параклиса, а там от двете страни се разполагат сергии на местни хора, за продажба на разни сувенири, мед сладко и пр. домашни продукти.
Послушахме го и се оказа, че малко преди параклиса в ляво има чудесна полянка с възможност да събере поне пет кемпера. Равна е и е прилично отдалечена, така че да не пречим на никой, но вчера кой да я види в тъмното. Има даже разни причудливи фигури на животни, странна маса и също такива столове. Интересно е.





Премествам на поляната нашата къща и отново тръгваме към светилището, вече в пълен състав. Пътьом попадам на модерна информационна табела финансирана от ЕС, което естествено не е никак важно, предвид информацията в нея. Тя пък е важна за всички които празнуват Еньовден.



Тръгваме пак към мястото. Жоро обаче ме учуди. Този път е твърд като белинташка скала и хич не мисли да се отказва от цели 20 минути преход. Не само съм учуден, а направо впечатлен. Сигурно е заради очакваната енергия на мястото, която трябва безвъзмездно да получи, или заради краткото разстоянието, не знам, но се крачи тичайки бодро по баира и се спря чак на каменното плато.
Малко след двора на параклиса започва онова стръмно изкачване, което сутринта в тъмното не бях оценил като толкова стръмно, но сега го определям точно като такова. Късичко е, но ако сме в средата на лятото и около обяд, може да ти вземе душичката. Малко след него е и смахнато дърво на чудесата, което вече дори и на децата не изглежда хич страшно. Даже се забелязва, че в огромната му хралупа има сгънати листчета, вероятно оставени от хора пожелаващи си нещо хубаво.
Мястото отвсякъде е заобиколено от надлъжно разположени дървени трупи, сякаш някой нарочно го е заградил. Има и скована пейка.





Не стана ясно, но е много вероятно точно тук да е някакво по-специално място, на което се сбъдват желания, защото нямам навика да се зачитам в хорските късметчета, но днес по принуда на едно от децата ми, взех едно листче и го прочетох на глас.





По кривите и неравни букви става ясно, че е на някое детенце като моите, а текста гласи: „Искам всички да са живи и здрави в семейството. И да имам куче!“
Много мило и истинско желание, каквото може само едно дете да сътвори. Казва всичко и не иска много. Дано му се сбъдне на детенцето!

Почти сме преполовили пътеката и започват да се виждат онези огромни каменни канари, които сега много наподобяват на нарочно изсечени каменни глави.





Още малко нататък и стигаме пак до металната стълба. Всичко е същото, както от преди милиони години, както и от преди половин час. Само високоенергийната котка я няма.







Качваме се горе и сега по повърхността на скалата много по-ясно могат да се видят множество нарочно издълбани в скалата ниши. Разхвърляни са безразборно и са навсякъде. Чак после прочетох за тях, че според вярванията някога хората са ги издълбали, като проводник на душите на мъртвите към космоса. Общо са преброени над 2000 ниши, като има няколко много големи и понастоящем пълни с вода. Най-вероятно някога са служели за жертвоприношения, но по-интересното е, че водата в тях никога не пресъхва.











От мъглата няма и помен, а в далечината прекрасно се вижда местността с онзи странен камък, който не само трябва да зърнем, но ако може и да пипнем. Взираме се напред и обсъждаме разни варианти.



Предложението на Данчо да се спуснем оттук надолу и после да катерим към камъка беше отхвърлено от всички, освен от Жорко алпиниста, който не само не го отхвърли, но беше готов да тръгва веднага. Все пак мнозинството затова е мнозинство и мъдро отсъди – придвижваме се с кемперите до село Мостово и от там подхващаме пътеката. Алпинистките си способности Жоро ще ни покаже и от там.

[kvp155]

Връщането към кемперите е съвсем бързо, защото въпреки, че днес е последният ни ден от есенната обиколка на родината, трябва задължително да стигнем до Караджовият камък, а ако остане малко време ще се отбием и до една пещера, кръстена с бисерното име „Добростански бисер“.

Вече сме при кемперите и един от търговците се е появил и дори разстила, стоката си. Още щом ни видя, че ние сме тези с кемперите се учуди на смелостта ни да ги докараме до тук, но и не пропусна да отбележи, че сигурно ще пречат. А като разбра, че няма да оставаме и през деня, ни посъветва да побързаме с преминаването на проблемния горски участък от 4-5 км до основният път, че ако се засечем с някой от идващите след него автотуристи, няма къде да се разминем.
Ние и без това нямаме повече работа тук, така че палим и заминаваме в указаната посока.



За късмет не срещнахме никой, но в самия край въпреки, че се виждаме отдалече, един нахален софиянец реши, че не е нужно да изчака на широкото да се разминем, а е най-удачно да се набута точно до нас.



Значи това софиянците са много нахални хора. А ако отскоро са в София са още по-нахални.

Оттук надолу е само спускане по красиви места, без никакви коли, та чак до малкото село Мостово. Пътят е тесен и се вие на приятни серпентини, откриващи чудесни гледки към реката и скалния мост – емблема на селото.







Спускаме се надолу, бавно-бавно, чак до най-ниската точка на този естествен скален мост, под който реката някак се провира и излиза съвсем променена от другата му страна, а после още по-бавно подхващаме нагоре и нагоре, по нови и нови серпентини, но вече в самото село. Доста е стръмно и тежките ни машините се мъчат дори само на 1-ва предавка, но кой ни е виновен, като искаме вечно да си мъкнем цялата покъщнина с нас. Добре поне, че няма други коли, че не само не можем да се разминем, а и ако някой от нас спре, се съмнявам да може да потегли отново. Само назад и то до долу.

В крайна сметка безпрепятствено пристигаме на малко по-широко и равно място, което трябва да е нещо като баш центъра, поне съдейки по витрините на някакъв смесен магазин от социализма. Магазинът не работи, но пред него стои някакъв възрастен мъж и въпреки, че е неделя, нервно пристъпва от крак на крак. Часът е едва около 10.00 и из тези села си е цял късмет да срещнеш толкова рано жив човек, а е важно някой да ни насочи към мястото поне в началото.
Заприказвахме се с човека, от къде да хванем пътеката за камъка, а и къде да оставим кемперите в това и без друго малко по площ баиресто село, и разбира се, получихме ценни напътствия. Оказа се, че това е единственото равно място, където сигурно някога са се правили сватбите, кръщенетата и са изпращали младите донаборници, та точно на това място бързо наместихме возилата, от другата страна на магазина.
После изгубихме още някакво време в обичайното туткане и лутане, в това всеки да си намери раницата, водата, шапката и т.н., докато най-накрая всички сме готови, а човекът пред магазина продължава да си чака. Аз понеже няма какво да приготвям, че децата все пак си имат майка, та си бърборя с пенсионера за разни неща и накрая случайно разбирам, че чака да отворят магазина. Странно ми стана, защото все пак е неделя, но човекът ме погледна и каза: „Той нашият магазин няма работно време! Магазинерката си седи вкъщи и идва само когато ѝ се обадиш. А аз съм ѝ се обадих преди 10-тина минути и каза, че няма работа и ще дойде.“ Ето това се казва междуселски, почти приятелски отношения. Сигурно даже повечето тук са роднини и дори не знам защо изобщо го заключват тоя магазин, като може всеки да си взима каквото му е нужно, а парите да ги оставя направо в чекмеджето на масата.

Точно се гласим да тръгваме и Жоро алпиниста, който само преди минути щеше да тръгва от Белинташ към Караджов камък, по един от най-трудните скални маршрути, сега се показа от вратата на кемпера и се провикна: „Аз оставам! Тръгвайте без мен!“
Всички без виолетовата му половинка се учудихме на това внезапно и категорично решение, без въобще да разберем на какво се дължи то.
Малко по-късно прозвучаха поредица от нелепи обясненията от сорта: „Нещо не се чувствам много добре подготвен“, „Изморен съм“, „Много е стръмно и е дълъг прехода“ и всякакви подобни се преплитаха едно с друго, и аз наистина не разбрах кое е вярното. Едва ли е от значение, но щом разбраха децата, че Жоро се отказва, започнаха едно по едно и те: „Щом Жоро няма да ходи и аз оставам“ – каката. „Щом кака няма да ходи и аз оставам“ – баткото. „Щом батко няма да ходи и аз оставам“ – най-малкият, който дори вече си намерил някаква игра.

„А бе аз като хвана една тояга и ви подкарам барабар с Жоро алпиниста, ще видите вие кой няма да идва“ - подвиквам покрай туткащата се дружина и наистина се оглеждам за по-голяма сопа.

В крайна сметка алпиниста е непреклонен и повлича крак на още няколко деца, като само най-малкото успях да прикоткам, да дойде с нас и то само срещу едно пакетче дъвки. Другите и без сопата щяха да дойдат, но от мрънкащи хлапаци ми е писнало, затова с майка им решихме да не си причиняваме тази болка и ги зарязваме тук.
Така оставяме хленчещите младежи в компанията на сериозният алпинист, мятаме раниците на гръб и продължаваме без тях. Сериозността на възрастните за пореден път ме разочарова, но за съжаление нищо не може да се направи.



Началото на пътеката трябва да е някъде над последните къщи в селото, като до там сме наградени с приятна разходка из малките улички и старинните къщи на селцето. Видно някои от тях са тук от преди стотици години, а още по-видно е голямото спокойствие, което витае навсякъде из това красиво родопско село.





Тази едната, даже е със смолянска държавна регистрация.



Продължаваме напред и въпреки, че в горната си част селото има две-три улици, и никак не е трудно по нюх да напипаме коя е правилната, за по-сигурно спираме да попитаме за посоката, точно пред един двор. Зад ръждивата му плетена ограда дядо и баба са се надвесили над някаква дупка и полагат в земята чували с картофи за зимата.
Дупката е изкопана на дълбочина около метър и половина, отгоре е покрита с дъски върху които има достатъчна дебелина от пръст и в нея се зарива зимнината. На много места по планините правят така за да ги запазят за зимата и тук тези хорица явно се подготвят сериозно за нея, точно както се е правело векове наред.
Щом чу, че се интересуваме от посоката баба Софка остави чувалите и дойде да ни упъти. Като ме видя обаче да вдигам апарата и веднага даде знак, че хич не иска да я снимам, еле пък да я излагам по форумите. В крайна сметка се съгласи, че даже ми каза и името си.



На края на улицата, указана ни от добрата баба, стои самотна една каменна къща, която сигурно е отгледала няколко поколения родопчани, но за съжаление сега пустее. Хубава, здрава и прилично голяма, с прекрасен изглед и разположена на самия връх на селото.



След нея улицата направо свършва и се превръща в пътеката, която тръгва толкова рязко нагоре, че на места е добре да си помагаш и с ръцете. За няма и 100 метра преодоляваме сериозна денивелация и бавно се изкачваме до някаква малка бетонена постройка, наподобяваща на помпена станция или нещо подобно. Долу в ниското остават малките каменни къщички, а гледката към цялото село е наистина красива.



Сега се вижда ясно, че къщите никак не са много, а някои са с доста големи дворове. Повечето изглеждат пусти, но макар и малко се забелязва оживление тук-там.

[jororib]

Е така е. Останах в базовия лагер, но имах достатъчно време да попия от духа и мъдростта на местните хора.
Запознах с цяла дружина местни ловци. Въобще изкарах чудно. Мястото наистина е изключително, все едно бях учасник във филм в някакво друго измерение.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[kvp155]

Вярно бяха много готини тия ловци, като всички други де ... весели, със зачервени бузи и блуждаещи погледи. И мъдри.

[kvp155]

От този панорамен хълм нататък пътеката е само една – нагоре, нагоре и нагоре. И пак нагоре. Толкова, че щяха да ми се разлепят подметките, но за връщане назад никой не смее и да помисля.
Започва да се забелязва и нещо като млада борова гора, която сякаш някой лесовъд я е засадил, но въобще не е така.

По камъните е положена и съвсем прясна маркировка, което подсказва, че интерес към мястото въобще не липсва. Даже не една, а две маркировки са положени, че пътеката до някъде е обща с тази към другото известно светилище в района – „Кръстов връх“ висок цели 1545 метра или по-известен в цяла Европа, като „Кръстова гора“ с изградения в близост манастир "Св. Троица".

Уж е началото на Ноември и вече е доста студено, но се натъкваме на съвсем пресни манатарки, които случайно или не, но пак най-младият ни планинар ги намери. И не аз. Аз също съм млад, но има един съвсем малко по-млад от мен.



С него се мушим под всеки бор и разчистваме падналата шума в търсене на гъби. Вече дори той познава кои са „от нашите“ гъби и безпогрешно ме води само при тях.



От онези червените с бели точици по шапката, като в неговите книжки няма, но и да има, сме се разбрали, че те са за храна на животните, не за хората. И не на всички животни, а само на някой. Като това например.





Много добро животно се оказа. Малко боцка, но хич не се плаши. Дадохме му дори вода и за малко да му носим и от онези другите гъби, дето са специално за него, но понеже останаха доста в страни и за да не се връщаме, та минахме само с водата.
Боровете покрай пътека постепенно изчезнаха и на тяхно място все по-често започнаха да се появяват млади букови дървета, с много шума под тях. Не са проблем оранжевите листа, а по-скоро количеството им, под което трябваше да търсим от нашите гъби.
Но и на друго пречат падналите листа – закриват маркировката към правилният път в живота. Ето, дори най-добрите не могат да я видят.



Ние обаче сме били при Наско, на курс по ориентиране и веднага се справяме със сложната ситуация. Вадим оръжието и в миг решаваме проблема, дори и за тези след нас. Пък дано да знаят, накъде изобщо са тръгнали в този живот.



Гората постепенно става основно от бук, а за него е ясно, че е най-податлив на разни странни форми, които ако те срещнат в тъмното и могат да уплашат дори и истински ловец. Срещат се доста често и добре, че не дойдохме тук през нощта.

[kvp155]

Умората обаче е над всичко и в гъстата и тъмна гора първо падат най-малките. Няма как, трябва и някоя друга почивка и то в легнало положение, но без такива могат само по филмите.



Пътеката обаче е все така стръмна и никак не иска да ни пощади с поне малко по-равен участък. Така е точно до разклона за „Кръстова гора“, но само за тези които са тръгнали към това светилище. За другите пътеката е в ляво и пак нагоре и нагоре. Първо обаче малка почивка на този кръстопът и после пак.

.

Ние нали пак сме от прецаканите, щото сме от тези за нагоре, но тъй като бях обещал, че баира свършва до табелата, та сега седя и обмислям как да ангажирам вниманието на едно мрънкащо хлапе, че има още малко път и той за съжаление пак е нагоре.
Не беше особено трудно и даже той сам се сети: ще мятаме камъни по стръмното под нас и ще гледаме на кой камъка ще отиде най-далеч.
Започваме веднага, защото камъни има в изобилие, а стръмното е толкова голямо, че се търкалят мнооого дълго. Разбира се, колкото и да се старая той винаги печели, щото си изяжда всичко и отдавна е по-силен от мен. То и аз си изяждам всичко, но явно не ми достига още нещо. Все тая, защото след изхвърлени почти кубик камъни, вече трябва да тръгваме нагоре по другата пътека, но за съжаление по нея няма камъни. Решението е едно: тръгваме нагоре, но си взимаме камъни с нас, за да може щом се качим, да ги хвърляме от още по-високо.



Така малкият човек хем се качи по пътеката, хем мъкна и камъни нагоре, но какво да се прави, като това беше единствения начин да продължим. Само майка му като го видя, пак на мен се кара и въобще не мога да разбера защо, след като не аз нося камъните напразно. А и дали е напразно, тя пък въобще не може да проумее, защото майките нищо не разбират от камъни. Те въобще от какво ли разбират … ама това е съвсем друга тема.

Само след няколко крачки пътеката ни изведе на една обширна и голяма поляна, от която освен чудесен изглед към „Белинташ“, „Хайдукташ“, „Караджов камък“ и още хиляди знайни и незнайни местности, но и се вижда, че няма никакъв наклон по който да хвърляме камъни.





Трудно, но все пак и малкото момче се съгласи, че не трябва да ги носи повече. Аз разбира се не се противя, стига да продължаваме напред само с усмивка и без никакво мрънкане. Но ако трябва да съм честен, преодоляването на денивелация от малко над 600 метра за толкова кратко разстояние си е доста трудно дори и за възрастни. Като прибавим и факта, че обикаляме пътеките вече четвърти ден по ред и направо се чудя, дали пък да не почна да мрънкам и аз.
Тук някъде по това плато пътеката леко се губи в тревата и създава усещането, че май не сме на верния път, но след като няма друг, трябва да е точно той.

Приятно слънчево и почти равно е по това тревисто плато, и дори се среща по някоя гъба. Лошото до момента е, че никъде по пътя няма вода, а нашата е вече на привършване. Все пак за преодоляването на толкова тежки наклони водата е жизнено значение и добре, че май сме се качили достатъчно нависоко.



Някъде по средата на тази поляна пътеката се разклонява на две. Едната тръгва леко надолу и по някакъв коларски път води незнайно накъде, а другата се изкачва по един хълм и също води незнайно накъде. Няма маркировка, няма табела, няма никакъв знак, затова накъде да продължим, а и хора няма, така че явно имаме нужда от помощ.



Не се колебаем изобщо, а направо телефонираме на алпиниста, да върви да търси онзи човек, който сигурно още стои пред магазина, и да казва накъде да хващаме, че време за експерименти нямаме. След няма и 10 минути жадният за алпийски подвизи алпинист, който усилено тренира в кемпера за изкачването на гръцкия великан Митикас, най-накрая донесе радостната вест: „Няма значение по коя пътека ще тръгнат, защото след около километър двете се събират в една и продължават напред. После слизат леко надолу и след това нека хората държат в дясно, но там съм сложил указателни табели и няма да се объркат“. Така казал не онзи чакащият да си купи кисело мляко, а лично кмета, който дори бил ловец познаващ до болка района и даже специално ни предупредил, да внимаваме за мечки.

[kvp155]

Внимаваме с мечките разбира се, нали идваме от друг такъв район, много по-гъсто населен с тези опасните животни, а и подробно изчетох на всички инструкцията за поведението на всеки, който срещне мечка в гората. Не в зоопарк. Ако някой я е забравил, може да си я припомни. Има я по-нагоре.



И вярно излезе всичко. Пътеките се събраха и вече ходим само по една и то доста широка. Минаваме и покрай каменните стени на две изоставени къщи, като сигурно едната е точна на онзи Данчо, който срещнахме на Белинташ, но нали сега го няма и няма как да разберем. По-странното е, че се намираме доста далеч от населеното място, насред гората и е много чудно кой и защо е решил да живее толкова далеч от други хора. Явно ще си останем само с чуденето, защото около нас продължава да не се мярка никакъв човешки индивид, а и да се срещне едва ли ще знае.

Широката пътека сигурно някога е била горски път или нещо останало от времето, когато тук е имало къщи и Данчо е пасял свободно кравите си около тях.
След още около 30-40 минути ходене и пак сме пред разклонение, но и този път кмета се оказа прав.
На едно дърво е поставен бял ламиниран лист, на който е напечатана една стрелка и името на нашият камък. Браво на кмета! Те затова се избират кметовете, да помагат на хората!
Тръгваме в указаната посока и след съвсем кратък преход се озоваваме на малка слънчева полянка (неподходяща за кемпери). Слънцето блести почти в очите ни, но ясно се вижда как по тревата са налягали няколко човека и съзерцават величествената гледка към „Караджов камък“. Наоколо безразборно са разхвърляни и раници, което подсказва, че сигурно са на хора, решили да се изкачат по стръмната скала и са ги оставили да не им пречат.



Под малко по-различен ъгъл и с малко повече фотографски умения, може да се получи и съвсем друга снимка, което разбира се въобще не прави мястото по-различно.



Видно това скално светилище се състои от две високи скали, между които е заклещен огромен камък, сякаш нарочно поставен между тях. Според древните легенди образувалата се пещера под камъка е служела за скривалище на Караджа войвода и от там идвало името му – „Караджов камък“. Височината на тези скали е около 20 метра, а върху и зад тях продължава скално плато, подобно на това на Белинташ, но с дължина около 400 метра. За да се стигне до него обаче трябва да се изкачат тези 20 метра по почти отвесен наклон, като за това някои доброволци са поставили дървена стълба и някакви остатъци от въжета. Видно по това, че няма никакво обезопасяване, вероятно мястото не се стопанисва от никакво туристическо дружество и разните му там организации, и успешното му посещение е въпрос само на лични физически възможности и отговорност.



Стълбата изглежда доста паянтова и на места е със счупени или липсващи стъпала, което подсказва, че грижата за това място наистина е на чисто доброволен принцип, но все пак сме благодарни и на ентусиастите които освен нея са забили и няколко метални кола образуващи нещо като парапет и с вързани по тях въжета. Някога разбира се не ги е имало и древните траки са изсекли стъпала направо в скалата, но са толкова плитки, че трудно могат да се използват само те.

Мястото наистина изглежда впечатляващо и дори за миг не съм си помислил, че няма да се изкача до горе, дори и без стълба. По-големия проблем е, че не само аз съм желаещ, а и едно малко момче, на което майка му пак ме гледа с онзи смирен и добродушен поглед, подсказващ ми колко добър баща съм. Знам го и не ме интересува особено, защото няма начин, когато детето има двама родители те винаги да са на едно и също мнение. Така че напълно разбирам майчините инстинкти, но разбирам и неговите, които хич не са за пренебрегване.



В такива случаи не е трудно да се вземе решение, защото аз никога на се меся, когато трябва да се дава Панадол за болни деца или разни храни, които хич не ми харесват. Именно затова в случаи като този, всичко е казано в една детска песен, защото: „въпрос на мъжка чест, не на игра“ е качването ни до този камък и място за мрънкащи майки няма. Тях и без това никой не ги кара да се качват, а и някой трябва да ни пази раниците. И никакви страшни погледи не могат да променят решението ни.

Новината за изкачването на голямата скала е посрещната с радостни възгласи и подскоци, и почти тичайки вече сме пред първото стъпало на стълбата.
Дървените стъпала са заковани на доста голямо разстояние едно от друго и за пора с малък разкрач, като едно дете например е невъзможно да се качват сами. Затова хващам малкото човече с ръце и го поставям на всяко по-горно стъпало, и така докато дойде участъка с липсващото. Там с някакви машинно сплетени колани продължаваме нагоре, като побутвам с главата си малкото телце за по-голяма стабилност и усещане за сигурност. Бавно-бавно и много внимателно, стъпвайки ту на някое от здравите стъпала, ту на издълбаните в скалите ниши, най-накрая сме точно под заклещения камък.

Трудно, но все пак успях да го снимам и отдолу.



Изглежда наистина огромен. Диаметърът му е поне два метра и сигурно тежи няколко тона. Ако се откъсне и полети надолу ще размаже всичко по пътя си. Това обаче не се е случило преди хиляди години и е ясно, че няма да се случи и сега.
Поглеждам надолу, да видя още кой би смачкал камъка ако падне и съзирам лилавата жилетка на госпожа фотографката. На нея няма кой да ѝ се кара за приемането на това страшно предизвикателство, а и никой не я гледа страшно, затова сега се е престрашила да поеме по стръмната стълба, защото знае, че усещането да си на върха е нещо различно. Чудесно, казвам си, хем няма да сме сами горе, хем ще има кой да ни снима за спомен. Все пак не идваме всеки ден тук.
Така правим още няколко успешни захода по дървената стълба и хоп … вече сме на билото на тази голяма скала. И разбира се, отново сме изненадани, не от друго, а от многото хора които също са се качили, но от ъгъла под който гледахме ние въобще не се виждаха. И не многото хора бяха изненадата, а възрастта им.



Направо цяла детска градина беше горе, но разбира се без майки и разни мрънкащи лелки, които освен стъпала на някоя метростанция друго не са изкачвали.
Хлапетата изглеждаха видимо доволни и никак даже уплашени, само нашата майка не смееше да погледне към нас и с присвито сърчице се беше скрила от погледа ни. И правилно. Няма и за нея да мисля сега.
Няколко крачки по-нататък и се натъкваме на друга гледка – млада хубавица, нагиздена и накипрена в народна носия от нам кой си край на България позира за снимки на някакъв фотограф. Онзи пък ни ръкомаха даже нещо, че май сме му влезли в кадъра, но то тук не са много местата на които можеш да се разминеш, та някак се разбрахме и по този въпрос. Разбира се, само срещу някоя и друга снимка на момата.



От новото каменно плато гледката е също толкова красива, както от Белинташ. И тук по скалата са изсечени множество прорези и ниши, които не е ясно за какво са служели, но със сигурност свидетелстват за интерес към това място датиращ от хиляди години. А какво точно е били тук сигурно ще си остане пълна мистика, която дори археолозите няма да разгадаят.







Целият район наоколо попада в резерват не само заради светилището и странният камък, а и защото тук е домът на много редки видове животни, от които ние не видяхме нито едно, но пък и това съвсем не значи, че ги няма.