kemper-club forum

[kvp155]

„Кога идва времето да споделиш със света най-вдъхновяващото приключение в живота си?“. С този въпрос започва пътеписа си за КЕ един интересен човек, планинар, скален катерач, маратонец, планински велосипедист, кемперист, авантюрист, мечтател, страхотен писател на пътеписи и още какво ли не, което обаче още не знам. Знам само, че именно той ме заведе до едни невероятни места в Родопите, които въобще не предполагах, че съществуват и които имам намерение и аз да споделя със света. Не, не бих казал, че посещението им е най-вдъхновяващото приключение в живота ми, но определено те ме докоснаха по един особен начин и това ме накара да подредя част от родопските си скитания из тази магнетична планина.

Някога и някъде в Родопите попаднахме случайно на една каменна чешма, която добри хора бяха изградили на правилното място и се появи точно, когато имахме най-голяма нужда от вода. Някъде пак по това време гледах документален филм за един дядо, който е посветил остатъка от живото си за това да поправя пресъхнали чешми, като отново ги водоснабди и ремонтира. Всичко с двете си ръце и собствен финансов ресурс, без никаква помощ от никой. Невероятен човек, построил беше даже и един мост! Поклон и респект са най-малкото което дължа на всички тези хора, каквито в Родопите се оказа, че има много.

И пресъхналите чешми също са много.



Та не знам защо, но ми се прииска да си направя една фото-картотека с всичките чешми които срещам по пътя си всеки път когато сме в Родопите, и така докато ги заснема всичките. Пробвах няколко години по ред и много бързо разбрах, че това е невъзможно. Толкова са много и толкова често се градят нови, че дори да бях с 30 години по-млад и да правех само това едва ли щеше да ми стигне живота за осъществяването на тази идея. Отказах се, но пък продължих да се радвам и да благославям всеки човек, сътворил и дал на другите този толкова важен дар – водата.

Пак някога и пак някъде обаче попаднах в едно невероятно полупланинско село, в което не живее никой.





Жителите му са били предимно българо-мохамедани и са го напуснали към края на 60-те, като официалната причина е, че на хората им било трудно да обработват земите си и слезли в ниското, където изградили същото село, но вече с ток, вода и канализация.









Ние обаче тогава срещнахме един местен труженик с каруца, тръгнал по разхвърляният калдаръм нагоре, да си нагледа нивата с картофите. И той се оказа родом от това село и той също го бил изоставил в онези години, но никак не е изоставил земята си и сега дърпа юздите на слабото си конче, и крета до него пеша да не му тежи допълнително. Та според него селото е обезлюдено след като една от къщите се напукала доста сериозно от някакво земетресение и сред хората тръгнал слух, че земята е неустойчива и съдбата на къщите им е предрешена. Онова с лесното обработване на земята в ниското било по-скоро оправдание, но така и не било ясно дали то или тръгналия слух са истинската причина за обезлюдяване. Мен обаче не вълнува точно причината, а красотата и великолепието на това място още повече в пролетния сезон, в който го посетихме.









Тучни поляни с прясно покарала след зимата трева, току-що разцъфнали дървета и тишина раздирана само от пойните птички, на които пролетта им е сезона за чифтосване и мъжките екземпляри се късат да пеят, в опит да привлекат вниманието на някоя женска. Несравнима картина с нито едно софийско кръстовище, градинка или градски парк. Някъде из неврокопско е мястото, в което двете най-запазени сгради са съответно църквата и джамията. Двете са на по-малко от 200 метра по права линия и видно тук хората никак не са се притеснявали от това, защото както казваше едни възрастен дядо мохамеданин с мюсюлманско вероизповедание „между нас и вас ни дели нещо дебело колкото люспата в една глава кромид лук“.





Та потопихме се с жена ми в това вълшебно място, обвито с много история и човешки съдби, и това толкова ни хареса, че на следващия ден дойдохме пак. После го позабравихме за известно време, но една есен решихме да го нагледаме и в друг сезон.

[loveforever]

Кога идва времето ... ?

Когато в един миг, ей така изневиделица те озари онази идея за споделяне на която просто не може да устоиш.
Чувстваш се като гейзер, който всеки момент ще изригне. А то, времето сякаш е спряло и ти се усмихва очквйки да направиш онова, което тъй дълго си чакал, онова за което си мечтал и без да знаеш, ей така със стаен дъх и със затворени очи. И лека полека думите започват сами да се подреждат. Ти само ги следваш и наблюдаваш вълшебството им, радваш се от сърце и душа, защото всичко в теб - всяка твоя частица, всяка клетка и фибра пеят от щастие.
Това е като да се влюбиш - не си го искал, не си го търсил, но в един момент то просто се е случило и те е завладяло. Вече не ти остава нищо друго освен да му се отдадеш, да сведеш глава пред емоцията и да и се насладиш с цялата си същност.

Не е нужно едно изживяване да е най-вдъхновяващото за бъде споделено. Не е нужно дори да е значимо, нужно е само да има парченце магия, която да придава смисъл на последващия разказ и ... разбира се един самотвержен разказвач с желание и дар-слово, който да направи всичко това незабравимо.
_________________
Магия в лилаво

[s_s1]

Отпивам от кафето и забелязвам нова тема. Мисля си kvp155 отново събира стари спомени, за да ни омае в приказката на неговите разкази. Ама някак си тъжно ми стана, пише за чешми, за течението на водата, ама те пресъхвали, пише за красиво село, но то изоставено...
А Родопите са магнетично място за мен. много красива планина с добри трудолюбиви хора. В началото на май бях там и макар, че беше миналата седмица отново ми се ходи.

Очаквам продължението с нетърпение.

[loveforever]

Ха!
Де ли се крие красивото ... ?
Родопа мисля си, винаги е магнетична ... и вълшебна за онзи, де има очи да я види и сърце да я чувства.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Есента както стана ясно е сезонът, който много бързо отминава и ако все пак искаме да му се насладим ще трябва направо да му се отдадем. Нито по телевизията ще го усетим, нито от вкъщи ще стане, нито другояче. Трябва си да сме точно там и това си е.

Пак е есен и това е за добро, дъжд … почти като из ведро. Прогнозата и тя е от мрачна по-мрачна: облаци, студ, дъжд и после пак студ и пак дъжд. Въобще отвсякъде се е утрепало за кемпер-разходки, и най-вече за такива сред природата. И не заради „хубавото“ време, а заради онези дето трябва да ги избираме за местни водачи, да ни водят, че ние отде да знаем накъде да вървим. Точно заради тях училищата за няколко дни няма да са училища, а урни, и нали после не могат да ги стъкмят като за учебен процес, та ей ни на насред аутобана за към Родопите. Там винаги има какво да се види и няколкото дни накуп никак не са за изпускане, още повече когато са мрачни и навалица не се очаква от нийде.
Така си мислим всички без онази по-голямата ни кака, дето напоследък взе все повече да ме ядосва с това, че все не ѝ харесвало с нас. То не е и неочаквано, но някак ми се щеше да не се случва или пък да се случи по-натам във времето.
До Родопите пътищата не са кой знае колко много, но водени от правилото да не се връщаме по един и същи път тръгваме към село Буйново, но не през Батак, а през Гоце Делчев. Там в района има едно селце, което от има-няма 15-тина години не сме го посещавали и с радост бихме сравнили промяната му към днешните дни.
Най-обикновено селце си е населено предимно с българо-мохамедани, но с малко по-интересна история от другите в района. На там сме се запътили днес, макар силите ни след работния ден да са на привършване и въобще да не е ясно дали ще го достигнем или не.

Денят е къс и мракът създава усещането, че времето не стига за нищо. Не е така разбира се, но тръгването пак ни се получи някъде след 22:00 часа и това окончателно предреши нещата. В такъв час умората наляга бързо и в крайна сметка се придвижваме само до местността Предела, преди Разлог.

Приятно свеж въздух с леко наличие на хлад и много, много тишина. Това е характерно за многобройните поляни в района, които са толкова много, че местата за нощувки никнат едно след друго. С вода, без вода, в гора, на ливада, до пътя или навътре, места и тишина има много. Но не винаги е толкова тихо, че точно тук се провежда фестивала по надпяване с македонски песни „Пирин пее“ и тогава поляните се препълват от народ, дошъл да премери сили в голямото надпяване. Фестивалът обаче е през лятото и по светло, та сега сме си сам-сами насред тъмната и страшна природа.
Пробвано е не веднъж и категорично може да се каже, че на такива места се спи прекрасно. Този път не направи изключение.

Утрото е студено и една идея по-ясно от вечерта, но това е без никакво значение щом сме успели да си подарим още няколко дни сред природата. Вчера от бързане да сме точно тук сме си забравили фотоапарата, което за моите фотографски способности въобще не е голяма беля. А и той далеч няма да промени нищо от онова което ще запечатим вътре в нас.

Така потегляме напред, като само пълним резервоарите с хубавата пиринска вОда и цепим облаците нататък.



И те видно никак не са малко



Даже са слезли толкова ниско, че всеки момент ще превземат всичко. Не ни пука особено, защото сме се захванали с една много важна задача и тя е да навестим отново нашето любимо село, но вече в друг сезон.

Пътя за него минава през цялото ново село, качва се на едно хълмче над него и покрай гробищата се шмугва в гористата част. И разбира се е черен, на места чакълест, на места добре отъпкан горски път, а другаде още си личат едрите каменни късове побити нарочно в земята.



Широчината му е около 2-3 метра и никъде не могат да се разминат два автомобила, но пък то не се очаква и да има. Това разбира се не винаги е така, че хората както стана ясно често идват да си навестяват имотите, но есента е спокоен сезон и вероятността да се срещне кола е малка. Освен всичко разстоянието е само няколко километра до най-широкото място, на което освен много вода има и място за обръщане за поне два кемпера, и е чудесно за нощувка.



Точно това е мястото откъдето не може да се продължи с кола, да не говорим с кемпер и това не само защото мостът над реката няма да ни издържи. Просто нататък пътя става още по тесен и стръмен, като оставащите 2-3 километра си заслужава да бъдат извървяни пеш. Пътят се вие на няколко серпентини до горе и може да бъде съкратен на няколко места, но пък така ще изпуснем да се насладим на едно вековно дърво. Тук е сигурно отпреди да има село или ако не е така, то със сигурност е станало свидетел на голяма част от историята му. Живо и здраво е и ревностно пази спомените за това интересно място, като не би ги споделило и с нас, но пък няма нищо против да полюлее някое хлапе от високите си клони.





Не сме били тук от няколко години и първите промени се забелязват още до това дърво или малко над него. Малко по-нагоре срещнахме една баба дошла да събира орехи с внучето си според която хората започнали да пооправят къщите си и вече имало една в която можело да се пренощува дори. И не че местните имат намерение да възкресят селото, но именно спомените и любовта към родното място не им дава мира да го изоставят завинаги. Та точно тези хора сега са изградили едно неголямо място за почивка със зидано барбекю, голяма маса и стая с няколко легла.



Разбира се не е заключено и може да се ползва от всеки

[kvp155]

Продължаваме нагоре по най-запазената и почти погълната от растителност улица, и след още няколко завоя сме в самото село.



Здрави къщи почти не са останали, а остатъците от каменните зидове сякаш са още по-малко от преди. Пусто и тъжно е. Зад обширните поляни обаче се белее най-запазената поне отвън сграда - църквата "Св. Георги".



Тя заедно с джамията са май единствените измазани сгради и поне видимо са в най-добро здраве. Вратата е леко открехната и изкривена, и отдавна не може да бъде затворена. Залостена е с голям камък, вероятно да съхранят каквото е останало от нея или пък да не влизат животни.





Вътре нещата не изглеждат като отвън. Почти не са останали следи от някогашната дейност на този храм, като само изоставеното дървено скеле напомня за последните грижи към него. В камбанарията отдавна не е ехтял звън на камбана, каквато изобщо няма. По всичко изглежда, че християнски крак не е стъпвал тук отдавна или пък е бил някой любопитен турист като нас. Само на тавана има следи от последните обитатели на този храм и съдейки по гнездото това са били семейство лястовички, отлетели с малките си. На пролет сигурно ще се върнат отново, за разлика от хората. Пусто и тъжно е.





Нататък и пак нагоре продължаваме по тясната уличка, която вероятно е била нещо като централна може би, че изглежда някак много равномерно застлана с мраморни късове. Напомня на онези каменни улички в стария Несебър, Търново или градът под тепетата. Сигурно и тук някога са се гонели малчугани, тичали са на воля след парцалена топка, а вечер са излизали ергените, да омагьосат някоя красива девойка.



Сега е друго. Сега в домовете където някога са се раждали деца и в оборите е блеела стоката, растат дървета, истински живи дървета. Всичко е избуяло и растителността е покрила останките от някогашния живот. Природата не търпи празно и времето не прощава на никой. С колко труд е градено всичко, камък върху камък, греда върху греда … и сега всичко тъне в разруха. Нереално хубаво е тук и още не искам да повярвам, че този рай може да бъде изоставен по каквато и да е причина.











Една единствена къща се откроява със смесицата от различни материали за градежа ѝ и запазеният си вид. Приближавайки я става ясно, че тя тори е обитаема или е онази за която жената спомена, че при нужда може да подслони някой закъсал за покрив над главата си. Вратата ѝ е привързана с въженце за един пирон, подсказвайки, че стопаните ѝ нямат нищо против от неканени гости, стига да я пазят.

Това последното не го пише никъде, но се подразбира поне съдейки по чистотата вътре.



Тази къща е единствената с керемиден покрив и вероятно е била една от последните построени някога.

[Тачи]

Чудесен разказ илюстриран с чудесни снимки - както винаги...!
Ти си невероятен разказвач, незвисимо дали описваш пътуването си или как си си направил новия кастенваген а след като се срещнахме, разбрах, че си и страхотен събеседник. Очаквам продълженито на разказа и стискам палци да по-скоро!

[kvp155]

В далечината, но и сравнително близо до най-новата къща е и най-почитана сграда в това село, също със сменени керемиди – джамията.
Наближавайки я става ясно, че времето не е простило и на нея, но видимо грижи за тази сграда се полагат повече от за всяка друга.





Стената с минарето се е напукала застрашително, но хората са я укрепили с бетонени греди. Сменили са вратата, стъклата на прозорците, дограмите … И разбира се храма е отворен не само за вярващите, а и за нас.



Децата са любопитни като всички други и без дори да питат едното вече се заклещи по стълбите съм минарето. Не бях влизал и аз, а и не крия, че моето детско любопитство е почти като тяхното, та заедно се изкачихме по тясното стълбище.

Времето продължава да е леко намръщено, но дори и такова гледката отгоре е приказна. На нещо като малко балконче, описващо пълен кръг около цилиндричната кула сме се качили и така сме се подредили и тримата, че никой не може да помръдне от теснотия. На всичкото отгоре парапета е висок малко над колената ни и рискът да се стои тук без инциденти не е много малък.





Но все пак панорамна гледка на 360 градуса и то над такова място е непростимо да се изпусне.

Слизането пък се оказа по-голямо предизвикателство от качването. Това място явно не е предвидено за чести посещения и стълбите са широки, колкото да стъпи половин човешко стъпало. Лошото е, че ако се подхлъзнем и можем да се заклещим в широкото не повече от 60-70см минаре.



Тъжно, пусто, но някак очарователно е това място и едва ли ще е последния път, в който идваме тук.







Даже спускайки се надолу към кемпера обмисляме още на пролет да се върнем пак. Може пък и зимата да е … не знам.



Толкоз за това красиво изоставено селце, че Родопите ни чакат, а и съм обещал на малките да ловят пъстърва. Въдиците са в багажника, а кутията с червеите се е отворила и пълзят по целия хладилник. Някаква мрънкаща жена ми прави забележка … не я чувам.

Продължаваме към с. Буйново и маршрута ни заобикаля покрай язовир Доспат. На картата обаче се вижда и друг път, който е по-пряк и минава през друго непознато село Чавдар. Още щом подхванахме пътя и се наложи да спирам, заради ей този запазен каменен мост. Не води на никъде и не се използва отдавна, но едва ли винаги е било така.





Преди разклона за Доспат поехме не на ляво, а на дясно през село Барутин и към село Чавдар. И не, че с нещо ни е привлякло това село, а според картата от там трябвало да е най-прeкият път.

Селото, както повечето в района е планинско, пътят тесен, но в доста добро състояние. Почти през целият път до него се изкачвахме, като на места улиците са толкова стръмни, че дори на 1-ва предавка тежкото возило се тормозеше. Учудените погледи на малкото хора навън не спират да ни срещат, че най-вероятно не са виждали скоро кемпер тук, но съвсем малко разбрах защо. Асфалтът свърши и пътят рязко се промени. Оказа се, че нататък до Буйново е все такъв и дори бил непроходим и с автомобили 4х4. Пътят бил част от горските пътища за добиване на дървесина и се поддържа само за подобни цели и то когато има сеч. Това го разбрахме на място, че на електронната карта си беше съвсем нормален. Но те картите винаги лъжат, дори и да не са електронни.



Селото иначе е на много хубаво място и районът е много подходящ за пешеходен туризъм, като самият факт, че това е последното населено място подсказва за една присъща девственост на подобни места. Но няма как, обръщаме и поемаме вече по царския път към нашата крайна точка в тази съвсем кратка екскурзийка.
На входа ни посрещат буйните води на р. Буйновска и надвесилите се над нея скални канари.



Точно тук е най-тясното място наречено „Вълчи скок“, за което нашият гид за района - Венци ни разказа, че се казвали така, защото някога на това място овчарските кучета надушили вълци и ги подгонили. Те бягали, бягали, докато стигнали тези скали и на най-тясното място прескочили от другата страна напътя. Кучетата обаче спрели и не могли да ги последват, и оттогава мястото се казва така.



Продължаваме си по пътя и не спират въпросите, кога най-накрая ще се лови риба, че за вечеря не сме били подготвили нищо. Вярно е, но откъде го знаят малките не ми е ясно, но за риболова съм обещал. И откъде се появи тази риболовна страст у тях също не ми е ясно, но все пак нали затова изтърпях цялото женско викане само заради няколко разхождащи се червея в хладилника. А и децата знаят, че без тях пъстървата не кълве.
Ще спим в района на Буйново, където е пълно с т.н. „Чевермеджийници“. Сигурно тази дума не е нова за месните, но за нас беше. Това са малки заслончета, които местните хора са ги построили с доброволен труд, облагородили са ги с вода, огнище или барбекю, маси, пейки, скари, а понякога и посуда. Събират се тук да си правят чевермета или да си отдъхнат някой уикенд. Тези места са страшно много из целите Родопи и често се градят в памет на някой починал, като знак за признание и почит. Някои са доста големи, заградени с огради и масивни постройки, предлагат много повече удобства и срещу символична сума могат да се наемат за дадено събитие. Точно до едно подобно място си избрахме да нощуваме, като преди това малките се заеха с осигуряване на вечерята.





Сготвихме си най-вкусната пъстърва на жар, която уловена и изядена в Родопите има съвсем друг вкус.

[loveforever]

Замислих се за старите римските мостове. Много красиви и някак мистични са. Всеки път като зърна такъв ме обзема необясним порив за снимане, желание да "запечатам" магията му. Всички те имат някакъв специфичен чар и изящество и хода на времето за тях сякаш е спряло.
Странно, но не можах да се сетя за такъв мост, който и до ден днешен да е ползваем , както в миналото. Всички те, вече са някак вън от употреба ... и от динамиката на живота. Пътищата които са минавали през тях и заради които са строени, вече са изоставени или преместени. Макар да са устояли на цялата суровост на природата и времето, тези достолепни представители на римската епоха вече остават само едни красиви паметници, с единствена роля да напомнят за онези минали времена и за неумолимия ход на историята.
_________________
Магия в лилаво