kemper-club forum

[AlbenaAlex]

Пътуване 01-06.05.2014 г.
Много от Вас са били по тези места, за които ще пиша, но се надявам да ви е интересно и полезно за тези, на които предстоят. Благодаря на всички, които са ги посетили и писали за тях в нашия форум, бяхте ни много полезни!

Още като разбрахме, че ще се съберат толкова почивни дни и решихме – трябва да попътуваме. За ужас на доста от познатите ни, които щом има почивни дни – трябва да се стои в къщи и да се почива (лежи, спи и тем подобни). Планът бе следният: Чудните мостове, Смолян (Каньонът на водопадите), с. Широка лъка, гр. Девин (Самодивското пръскало), Триградско ждрело (Пещера Дяволско гърло), Буйновско ждрело (Ягодинска пещера), гр. Доспат, с. Долен, с. Лещен, с. Ковачевица, гр. Гоце Делчев, гр. Мелник, Роженски манастир, Петрич, Самуилова крепост, Рупите, Пещера Проходна при Карлуково (е, тя не бе планувана в началото, но може ли да се пропусне).
Последният работен ден се нижеше бавно, едвам дочаках края му. Бяхме решили, че ще пътуваме следобедно време и през нощта трябваше да сме на х. Скалните мостове. Какво да се прави, доста далечко сме от Южна България, направо сме в Южна Румъния. Пък и с кемпер – не се бърза. В подкрепа на това, че сме в Южна Румъния, бе и времето, почти всеки ден ни валя, а в нашия край все слънчево е било, напук на дъждовната прогноза за страната.
Път като път – някъде лош, някъде не чак толкова, преминахме Балкана през Прохода на Републиката (Хаймбоаза). В нашата си част на България и най-вече в Свищовско-Плевенския район кемперът си е атракция, радваха ни се и ни гледаха учудено (не ни е за пръв път, свикнахме). Наближаваме селска спирка, на която чакат няколко възрастни жени и по едно време като ни чуха наскачаха и тръгнаха напред към шосето, … помислиха ни за автобуса . Пристигнахме пред х. Скалните мостове към 1 часа през нощта, хапнахме набързо – ранна закуска, късна вечеря и хайде по леглата, че програмата е голяма и трябва да се изпълнява .
Ден първи. Събудихме се свежи и отпочинали рано-рано сутринта, е щерката я изключвам. Въздухът на тази надморска височина – 1600 м. си бе „казал думата”, дишай, дишай и в джобовете събирай, казвам им на моите. В нашия миризлив град сме се натровили достатъчно. Надникнах през прозореца и що да видя – сърничка, пасе, току до кемпера. После видяхме още, пасяха си най-спокойно без да се притесняват от нас. На места имаше поставени и хранилки за тях. Слязохме с кемпера до х. Чудните мостове и заразглеждахме наоколо, върху единия мост, върху другия, под тях, снимки, снимки, хора, колкото щеш. Заприказвахме се с хижарката, учуди ни се, че сме от толкова далече, от края, както се изрази. Е, малко не се разбрахме, че тя май бе рускиня с местен диалект. Хайде сувенирчета за спомен и хоп в кемпера и напред по маршрута.

























Пристигнахме в Смолян по обяд, ръмеше. Спряхме на паркинга до новата църква, хапнахме и хайде към Планетариума. Влязохме в Звездната зала за сеанса в 15 часа, имаше доста хора, полегнахме си удобно на столовете и с голям интерес наблюдавахме. Беше ни за пръв път и много ни хареса, майтапехме се, че е дори приспивно. Оказа се, че това което виждаме, детето го е учило в училище наскоро и сега го видя нагледно, приятното с полезното съчетахме. Само като информация деца под 3 годишна възраст не се допускат на тия звездни сеанси. Разходихме се из центъра (новият, доколкото разбрах) на града и се изнесохме към западния квартал Средок, откъдето искахме да се разходим по екопътеката Каньон на водопадите. Е да, ама не, времето не бе съгласно с нас, надвиснаха тъмни облаци и бе въпрос на време да завали. Намерихме си удобно място и позиционирахме кемпера, тук щеше да ни бъде втората нощувка. Мястото е до едно барче в края на града, наоколо има доста вили. Заприказвахме се с местни хора, които ни дадоха съвет да не тръгваме по екопътеката, че в гората бързо се мръква, пък и дъждът ще се изсипе отгоре ни. Заваля, валя, валя и все валя до тъмно. Но какво от това, имахме време за нас и най-вече за детето, че с това забързано ежедневие... Играхме на игри, карти, говорихме си. Без телевизия, без нет, без работа, без уроци, в тясното пространство на кемпера, когато времето не ти позволява да си навън и не си зает да се любуваш на заобикалящата те среда, беше много добре изкарано време със семейството.

[loveforever]

БРАВО!
Страхотно пътуване сте направили!

И аз имам подобни планове, заради децата. Много сме обикаляли с тях като малки, цялата страна сме обиколили, но тогава основни ние сме гледали. Сега когато започват да учат конкретни неща и за историята, и за природата на страната мисля че подобно пътуване би им било много полезно от една страна, а от друга е чудесна възможност лично да им разказваш и да споделяш с тях видяното.
Поставили сте чудесно начало, продължавайте все в този дух!
_________________
Магия в лилаво

[North wind]

Прекрасен маршрут !
Предполагам, че времето ви е било малко за тази чудесна разходка.

_________________
Търсиш път! За какво ти е?

[Валя и Боян]

Поздрави за хубавото пътуване което сте направили!
_________________
Никога не пресмятай парите които минават през ауспуха!На тяхно място идват впечатления и спомени - това е богатство на душата!

[AlbenaAlex]

Дано не съм досадна, защото продължавам .
Ден втори. Закуска, раницата, непромокаемите дрехи, че времето отново обещава дъжд и поемаме по Каньона на водопадите. Живеем в равнина и ми бе интересно, отначало малко неприятно, това, че отвсякъде сме заобиколени с планини. Сутрин гледката е страхотна, издигат се бели изпарения, които аз си представях, че са духове, отлитащи към небето. Носеха се, а след тях оставаше дълга бяла следа. Завиждам, благородно на хората в района, такава красота е при тия водоскоци и водопади, че не ти се иска да си тръгваш от там. Имаше много хора, които поеха по екопътеката. Тя е много добре направена с мостчета и табели. Пролетното пълноводие на реките ни даде възможност да видим водопадите в най-внушителните им размери. Не стигнахме до края на екопътека, а само до най-големия водопад – Орфей (60, 68, 70 м незнам кое е вярното), защото времето доста се развали и заваля, изкаляни и малко изморени се върнахме при кемпера.













































Следващата ни цел за днес бе с. Широка лъка. Пристигнахме, паркирахме до някаква механа и отидохме в етнографския музей. Времето отново бе „пикливо”, ту спре, ту завали, ту слънце изгрее. Екскурзоводката в музея бе много сладкодумна, покани ни дори да поседнем на миндерчетата. Етнографският музей е бивш конак, който турчин е продал на българин (нетипично за времето си). Насладихме се на звуците от чанове и звънци. Посетихме и църквата, построена за 38 денонощия от селяните, защото за толкова е дал разрешение султанът, ако ли не, я събаря. До нея се намира рушащата се сграда на 100 годишно клийно училище. За съжаление, май никой не го е „еня” за нея, изглеждаше като бомбардирана и най-вероятно скоро, съвсем ще рухне. Разходихме се из селото, видяхме къщата, където е бил щабът на капитан Петко Войвода, къщата на Екзарх Стефан - висш български православен духовник, Музикалното училище, детска градина. Пренесохме се в отминали епохи, любувахме се на красивите родопски къщи и тесни улички, постлани с камък. Взехме си и от тук магнитче и пак на път. Пътуването ме зарежда с енергия, наоколо е невероятна красота, зелено, въздухът е чист и се диша леко, елхите и боровете се сменят от широколистни дървета, в зависимост от надморската височина, виждаш различни хора, населени места, които уж си приличат, но все имат по нещо различно. Избрахме най-подходящия момент за пътуване, а именно пролетта – времето е с нас, въпреки дъжда, прохладно е, всичко е свежо, дори някъде по пътя има сняг.



















































Пристигаме в следващата ни цел – гр. Девин. Намираме паркинг в началото на центъра, но място за големи, като нас – няма. Обясняват ни къде се намира друг, с повече място, паркираме там. Разходка из града, хапване, кафе, чуденка ще вали ли, няма ли, че са надвиснали едни черни облаци. Дъждът ни се разминава и поемаме към екопътека „Струилица – Калето – Лъката”. Минаваме през завода, където бутилират минералната вода и по едни тесни улички, някъде дори черен път, с малко зор и трудно разминаване с насрещните коли най-сетне се паркираме пред входа за басейните и началото на екопътеката. Късен следобед е хората се връщат от разходка, от басейн. Намираме си най-подходящото място за пренощуване и хайде да проучим местността. Паркингът бързо опустява, наоколо е тихо и спокойно, чува се само ромоленето на реката и чуруликането на птичките. И тази нощ, не ни се размина дъжда.

[en44ev]

Браво! Хубав разказ, чудесни снимки...

[AlbenaAlex]

Благодаря за хубавите думи!
Ден трети. Бърза закуска и хайде да превземем поредната екопътека и да се възхитим на Самодивското пръскало. На едно място, пътеката се разделя – надясно за водопада, напред за мостчетата, покрай скалите. Тръгнахме към Самодивското пръскало, защото незнаехме, че ако тръгнем по другата, можем да се върнем по нея. В началото хората бяха оставили тояги за помощ, ама ние само една взехме. Вървим, вървим нагоре, а калта става все повече и повече, затъваме, пързаляме се, търсим вече тояжки. Най-накрая много окаляни и в страхотно настроение (че кой не обича калта) стигаме до прекрасното пръскало, снимки, любуване и хайде обратно. Е, тук вече става майтапа, пързаляме се като по сняг и търсим дърво, в което да убием скоростта си. Дъщеря ни откри нова спортна дисциплина – пързаляне по кал с кецки, голям спец стана. Стигнахме до края без падане, измихме криво-ляво обувките, колкото да не тежат и хайде по др пътека. Слънцето, за пръв път от пътуването ни бе напекло, чак горещо стана, наоколо – красота. Хората са изградили места за почивка, табели и чешма. Направи ми впечетление, че всичко е здраво и неразрушено. Попаднахме в рая – мостчета криволичещи над реката, допрени в скалите, слънцето проблясва на места, на места е сенчесто, от тук не тръгвам – божествено е.







това бяха едни скалички, образувани от пяна, които се въртяха в кръг, все едно танцуваха хоро

































Но трябва да се бърза, че пещерите ни очакват, а и ждрелата. Ах, Триградско, Буйновско ждрело, как ме накарахте да се чувствам като слон в стъкларски магазин. Връщаме се при кемпера и потегляме. При с. Тешел поемаме на север по 7-километровото Триградско ждрело. И тук започва голямото приключение. Чели сме във форума, че кемпер може да мине по тесния, еднолентов път с насрещно движение и надвисналите скали не са проблем. Да, ама не – кой да се сети, че в тия почивни дни всички са се юрнали да пътуват – коли, коли и пак коли. Слава богу, че нямаше автобуси и че кемперът, който бе спрял пред пещерата не тръгна да слиза, когато ние се изкачвахме. Емоцията бе на „шест”, шофьорът – уникален майстор, закара ни невредими. Коли отпред, отзад, наникъде не можем да мръднем, хората като ни видят насреща им – ужас се изписва по лицата им. Когато се налага ние леко да свием към скалите, се чудим ще се одерем ли? Отзад нас – колона. Стигаме до входа на пещерата, ама километър и нещо, преди входа и след него на еднолентовия път паркирани коли, ами сега ни напред, ни назад. С помощта на един от екскурзодовите успяваме да се проврем и да се паркираме над входа за пещерата. Ама ние после трябва и да се върнем по този път, ужас… Всъщност този ужас изпитвах само аз, съпругът ми е щастлив и не дава вид да се е притеснил. Купуваме билети и чакаме да дойде часът за влизане в „гърлото”. Влизаме, а момчето, което ни помогна с маневрирането се оказа, че ще ни е гид. Спираме в осветеното тунелче, малко след входа и започва да ни разказва. Аз в доста пещери съм влизала и само в една усетих клаустрофобично чувство и излязох (съжалявам още, за което). Ох, стига си ни разказвал, че 4 тона са над нас, ако има земетресение – тук си оставаме и тем подобни, ама защо плашат хората… Гадното чувство на страх ме обзема от петите до главата, усещам как сърцето ми бие лудо, не, излизам, казвам на моите и тръгвам за навън, но съпругът ми е инструктиран, от преди, да ме гушне и да не ми дава да излизам, за да не съжалявам пак. Успокоих се и поехме към бучащата зала, където можело катедралният храм „Александър Невски” да се събере, наближаваме стълбите за нагоре. А там едни забрани – ниско кръвно, високо кръвно, сърце, крака и др. А сега де, аз съм с ниско, мъжът ми с високо кръвно – ама ще се катерим, нали затова сме дошли. Много неприятно това катерене, неудобни стъпала, ама изплезили език, с малка почивка на едната площадка и търсене на видимата част от водопада, най-накрая „изплезили езици”, едвам дишащи, сме горе. Снимаме се, за да се смеем след време на физиономиите си. Тръгваме към кемепера, но и тук, както навсякъде, продавачи на какво ли не – мед, сладко, магнитчета, плетени неща, билки, мурсалски чай… На мен това ми е крайно неприятно и грозно. Взимаме си магнитче и от тук (то и тях в Китай ги правят, ама „нейсе”).
За да обърнем, се катерим чак до Триград. Стигаме до селския мегдан (може би), широко, кръгло място, ама почти запълнено от „джугани” и тем подобни планински камиони. Е, успяваме да обърнем и поемаме по тесния, еднолентов път с насрещно движение. Ужасът е същия, но този път пред нас тръгва и другият кемпер, така че той ни преправя път. Колко ли са ни „благославяли”. От няколко коли се подаваха телефони, които ни снимаха – с какво им бяхме толкова интересни?





















Пристигаме на разклона при с. Тешел и поемаме по другото ждрело – Буйновското. И тук положението с колите и пътя е същото, но има полиция, която ни спира на едно място, защото по-напред няма място за нас. Поемаме към Ягодинската пещера, не е далеч. Там народ, народ и чудо. Купуваме билети, чакаме часа и влизаме. Тази пещера ми хареса, за разлика от дяволското гърло. Понеже напливът от туристи е огромен и групите са от по 200-300 човека (според екскурзоводите) хората влизат сами, а в пещерата на определени места стоят екскурзоводи. Тези хора престояват 2 часа и се разменят с други, температурата е 6 градуса. Думите на един екскурзовод бяха: – Сега има огромни групи, а от понеделник „ще си бием шамари”. Любуваме се на различни пещерни образования, пещерни перли, „тигрова кожа”, излизаме навън доволни от видяното. Решаваме да седнем, да хапнем, да пийнем кафе в близкото заведение, за да изчакаме потокът от коли да се изнесе (късен следобед), да ни е по-спокойно по пътя надолу. Знаем за „Орловото око”, но го оставяме за друг път, защото времето напредва, а ние сме далеч от мястото за нощувка – около с. Долен.











Връщаме се обратно по пътя към с. Тешел и оттам потегляме в посока гр. Доспат. Мислехме да го разглеждаме, но не открихме място за паркиране и го минахме транзит. Отидохме на язовирната стена да видим поне част от язовира. Там духаше силен вятър, направихме по някоя снимка и отново на път. Природата около нас е толкова красива, че не откъсвам поглед от прозореца. В ранна вечер пристигаме в с. Долен, като преди тове сме се катерили нагоре, минавайки през доста каменоломни. Места, където от голяма скала се откъсват камъни за облицовка и то с ръчен труд. Хората работеха, без значение че бяха празници, беше събота и неделя. Паркираме на „селския мегдан” до чешмата. Хората ни гледат странно, минават покрай кемпера, сядат на автобусната спирка и си говорят нещо – обсъждат ли ни?
Небето е ужасно черно, какъв ли дъжд ще се изсипе, за пореден път. Виждаме табелата „Архитектурен резерват” и поемаме по пътя, който постепенно се стеснява. Навлизаме в стария квартал и се пренасяме в отминали времена. Красиви каменни къщи, дървени огради, перила, пръчки за почукване по вратите (звънец). По едно време силен звук от електрическа китара раздира тишината, топка изхвърча през зидовете на реновирана къща. Някой от къщите са „къщи за гости” и сега са пълни, за което свидетелстват многото коли. Те никак не се връзват с атмосферата наоколо, ама няма как. Много некролози има по тези къщи, става ми мъчно, замислям се за хората живели тук, а сега къщите им празни, пусти, рушат се. Хората, с които се разминаваме по тесните улички ни поздравяват със „здравей”, „добър вечер”, усмихват ни се, много е приятно, чувстваш се по у дома си, а не като чужд, натрапник.
Успяхме да се разходим, да поснимаме, не ни заваля дъжда, облаците като че ли се разминаха (напразни надежди). Качихме се в кемпера и слязохме надолу по пътя до една беседка с чешма, това щеше да е мястото за третата ни нощувка. В Родопите, както всички знаете, има много такива беседки, чешми, построени в памет на някого. Прави ми впечетление, че има оставени дърва за барбекю, препарат за миене на чинии, гъби, чаши, подправки … и никой не ги краде.
През нощта не ни се размина дъждът. И този път – светкавици, гръмотевици, абе пълна програма. Мислех си, че ми харесва звукът от барабаненето на дъжда, но вече взе да ме дразни. Имахме и жабешки хор наблизо…




















Знаете ли какво е това, някакви дървени трупи забити в земята?

[gena]

Браво,супер сте си изкарали

[Валя и Боян]

Улучили сте време - водопадите в пълна мощ. А забитите трупи в земята - по тях израстват гъби. Ееех - Родопииии!
_________________
Никога не пресмятай парите които минават през ауспуха!На тяхно място идват впечатления и спомени - това е богатство на душата!

[nevadata]

браво колега само мога да ти завидя благородно супер сте си искара ли

[AlbenaAlex]

Ааа, това ли било, за гъби, значи. Благодаря.
Ден четвърти. Сутринта рано, рано ни събуди чукането на каменоделците (или както там се наричат). Закуска, обличане и отново на път. Днешната програма включваше – с. Гърмен (за да видим над 600 годишния „източен чинар”), с. Лещен, с. Ковачевица и гр. Мелник. Кемперът е спрян върху скала, недалеч от пътя, за да можем да излезнем по-лесно и да не затънем в калта. Предлагам да излезем на пътя, пък тогава да обличаме хубавите дрехи (така се майтапехме, че досега бяхме на природен туризъм, а вече ни предстои културен и няма да се каляме ), а ще излезем, успокояваме съпругът ми. Добре, хайде да се контим . Готови сме, тръгваме, палим, ама не потегляме … Пробваме няколко пъти – не става, е хайде сега с „официалските” дрехи да нареждаме от камъните наоколо . Поизцапваме ме се, но какво да се прави. През това време, минава, пълна с хора, Лада Нива, спира шофьорът и предлага да ни изтегли, а аз си мисля как ли ще стане ние сме доста по-големи от неговия джип. Но става, без проблем, ни изкарва напътя. Благодарим му много и всеки потегля по пътя си.





Пътят минава през многовековното дърво, но ние решаваме да го оставим за накрая, на слизане от Ковачевица и Лещен. Преди Лещен има голям паркинг, застлан с чакъл. Паркираме там кемпера и отиваме да разглеждаме селото. От него се открива живописна гледка към Родопите и Пирин. Много е интересно, палим свещичка в църквата, разхождаме се по тесните улички и се любуваме на родопските къщички, окичени с цветя, времето е с нас, грее слънце. Разглеждаме карта на местността, научаваме за някаква екстремна екопътека в района, за която ти трябват около 10 часа време. Мястото тук е пълно с интересни места, трябва ни поне седмица, за да разгледаме околността и да й се насладим. Тук е и с. Рибново, известно със сватбения си обичай, в който жените са „шпакловани и налепени с лутурки”. Да цитирам Мартин Карбовски, според който това село е „… е резерват не за дрехи и обичаи, а за хора и правила. Пъстри дрехи, пайети, булки, намазани с крем „Здраве” – зад тази шпакловка живеят живи хора!”.











път към частен дом






































Пътят до с. Лещен и с. Ковачевица е тесен, еднолентов, наоколо са дерета, скали, зеленина, въздухът ухае, живописен. Самите селца са малки с тесни улички, където разминаването на две коли е предизвикателство. След като се наситихме (не, че има насищане) на Лещен поехме към Ковачевица, пътят минава през с. Горно Дряново. И там улиците са тесни, балконите на къщите са надвиснали над пътя, минаваме на косъм от тях и от самите къщи, има много паркирани коли, отново предизвикваме задръстване, коли се движат назад, търсейки къде да отбият, че да се разминем, деца се разхождат по шосето. Абе, „емоция” си е с кемпер на такива места, а нашият не е от дългите … Накрая на селото спираме да попитаме за пътя, че нещо ни съмнява, едно момченце ни ориентира, че сме в правилната посока. Наближаваме Ковачевица и току пред табелата на селото виждаме друга, с автобуси дотук, но няма как да спрем, няма паркинг, няма уширение и вече сме влезли, ами сега. По тесните улици са спрени коли едвам тътрим напред, питаме някакъв продавач на губери има ли по-широко място, където да обърнем. Ами няма, може би до една чешма, която е доста напред по пътя. Ох, отново се „вкарахме във филм”. Лека полека напредваме, хората ни гледат учудени. По пътя спрели много коли. Не ги виня, паркинг няма, но дори две коли не могат да се разминат, а камо ли с кемпер. Изведнъж насреща ни джип, ама от по-големите, от двете страни на пътя има спрели коли. Е, дотук сме, не можем да се върнем назад – място няма, след джипа напират други коли, колона, сякаш не ни виждат. Стоим си, чакаме си и се гледаме като котараци. Колите след джипа започват бавно да се отдръпват назад, търсейки се местенце, няма много, джипът изобщо не може да се върне назад. Момчето прибира огледалата, ние се изместваме, колкото ни е възможно надясно, джипът се качва по стъпалата на близко магазинче, прави разни маневри, разминаваме се „на една боя разстояние”. Браво момче, младо си ама ти „сече пипето”.
Малко отклонение – това място е пред църквата, по време на разходката ни из селцето там отново стана задръстване, беше голям хаос, хора наискачали, дават си акъл един на друг, зяпачи, изнервени шофьори… Убедих се, за пореден път, че ако имаше полиция или някакъв вид организация на движението в такива дни, когато се очаква напливът от автомобили да е огромен, нещата нямаше да стоят по този начин. Същото положение бе и при пещерите, които посетихме, а можеше полиция да спира и пуска движението, или временен сфетофар, щяха да се спестят „нервите” на хората и да им остане само приятното чувство от досега с тези места!
Разминахме се с джипа и продължихме към по-широкото място, както ни каза търговецът. Там имаше чешма и отново много спрели автомобили, но с доста маневри и напътствия от околните, успяхме да обърнем. Паркирахме кемпера и започнахме нашата разходка.
Къщите в Ковачевица са все още, почти изцяло изградени от камък, включително и покривите, като само при най-високите последният етаж е от дърво. Ковачевица е едно от най-известните и красиви български села, както и исторически и архитектурен резерват. Бях чела, че тук можеш да „чуеш” тишината … в някой друг ден, може би – работен, непразничен. Тук, както и в Лещен, всичко е правено от камък - улиците, дуварите, къщите, покривите. Покривите на къщите са от тикли – дялан камък. И тук, на доста места, встрани от шосето видяхме наредени палети с тикли. Това е един от малкото източници на прехрана за местните хора. От скалите около реката стават чудни плочи, които се цепят на тънко, за да се използват за керемиди, а дебелите плочи - за настилка на дворовете. На много места палетите кротко чакаха своя купувач без надзор само с издраскан с големи цифри мобилен номер.
Въпреки навалицата, е страхотно да се пренесеш в миналото, на сърцето ти е леко, пее ти се. Наистина има нещо магично и привличащо в това селце. Както, знаете, много филми и реклами са снимани тук. Както се разхождаме виждаме на портата на една къща табела „Вино”, мъж и жена са се запътили натам. Е, защо и ние да не дегустираме това вино, пък може и да си купим, ако ни хареса. Влизаме през ниската порта, леко приведени и попадаме в двора на стара къща със страхотен дървен чардак. Посреща ни стопанинът, подавайки ни чаша червено вино, има и други хора дошли да опитат. Хареса ни виното и ракията, също. Запознаваме се с другите гости, някой от тях вече си тръгват, но оставаме с мъж и жена и на чаша хубаво вино, тръгва приказката. Оказва се, че стопанинът е зъболекар от Петрич, имащ винарна в с. Виногради, преди Мелник. Говорим, говорим, а времето си лети, стомасите казват „гладни сме”, затова си вземаме довиждане, вино и ракия, и отиваме да хапнем в кръчмата, която току що ни похвалиха. Сядаме там на една по-голяма маса, след малко идват новите ни познати и питат има ли места, ама разбира се за вас ги пазим. Продължаваме сладките приказки, оказва се, че мъжът е рибар и иска да си купи каравана. Е, да си дойдем на думата, ние сме с кемпер, че като се почнаха едни въпроси-отговори… Тъкмо автомобилите да поизпразнат пътчето, че трябва, пак да минем през почти цяла Ковачевица. Разменяме си визитки и хайде отново на път. И да не мислите, че в този ден дъждът ни се е разминал – виното си го пихме на фона на тихо и спокойно ръмене.



































На връщане, към главния път за Гоце Делчев, се спираме и за снимка с 600 годишния чинар, чиито ствол е изгорял преди време, но той продължава да живее и зеленее. Огромно е това дърво, ех ако можеше да говори, на какви епохи е станало свидетел! Излизаме на главния път и поемаме към гр. Мелник, където ще е поредната ни нощувка. Вече караме из Пирин, любуваме се на заснежените му върхове. В Гоце Делчев не се спираме, но спираме след него за снимка при паметника на Гоце Делчев. По някое време се катерим, а след това започваме да слизаме, излизаме от Пирин, няма ги вече елите и боровете, наоколо е широколистна гора, равнинно. Отделяме се в посока Мелник, започва отново да ръми, но грее ярко слънце и, естествено, появява се дъгата. Заблестяла с всичките си 7 цвята, спираме, за да и се полюбуваме и да я снимам – не, че съм някакъв фотограф, но снимките, връщат след време спомена.



















винарната на зъболекаря


Разположихме кемпера на един безплатен паркинг в началото на гр. Мелник, тук щяхме да нощуваме, макар, че бе до пътя, мястото е удобно, равно, асфалт. До нас нощуваха в колата си възрастни чехи. Привечер се разходихме из мъничкия Мелник, намерихме къде е Кордупуловата къща, снимахме Мелнишките пирамиди и хайде на кръчма. Да починем, да похапнем, да опитаме нещо мелнишко. Честно казано, Мелник не ме плени, не ме привлече с нищо (изключвам Кордупуловата къща, в която се влюбих), прекалено е комерсиализиран. И тази вечер не ни се размина без дъжд, но бе тих и спокоен, без гръмотевици и светкавици.

[AlbenaAlex]

Ден пети. Отпочинали, хапваме набързо и отиваме в Кордупуловата къща. Първоначално сградата е построена за производство и съхранение на вино и е принадлежала на богато гръцко семейство Кордопулос. Последният представител на семейство Кордопулос - Манолис е загинал по време на Балканската война. През 1912 година той осигурява подслон на Яне Сандански – освободителят на Мелник от турското робство. Манолис бил убит от турците, напускащи града. Днес в Кордопуловата къща може да се види тайникът, където се е крил Яне и други българи, участващи в освобождението.
Известно е и друго име на Кордопулова къща - Цинцаровата къща. Така се нарича, защото след смъртта на Манолис, къщата се наследява от Агнеса, която е била или сестра или прислужница на Кордопулос. Тя се омъжва за Георги Цинцар и заедно с него живеят в къщата. Тъй като семейството на Цинцар нямало деца, те се осиновили племенника си Гавраил. През периода 1974-1980 Кордопуловата къща е възстановена и реставрирана. Днес това е частен музей на Никола Паспалев - син на Гавраил.
Според някои източници тя е най-голямата, запазена къща от XIX век в България. Състои от четири етажа, два от които са изградени от камък, и винарска изба. 150-метровият подземен тунел за съхранение на вино е издълбан в скалата и може да побере до 300 тона вино. В тунела има специални канали и вентилационни системи за правилното съхранение на вино. Туристите могат да се спуснат в лабиринтите и да видят с очите си най-голямата бъчва, която може да побере 12,5 тона вино. Там също можете да опитате и да закупите прочутото мелнишко вино. Подземните коридори са тесни и стените на тунела са покрити със залепени монети. Туристите си намислят желание и се опитват да залепят монетата на стената - ако тя не падне, желанието им ще се изпълни.
На горните етажи на Кордопуловата къща са запазени старинни мебели. В главната зала на къщата можете да видите 12 от прозорците с венецианско стъкло, изрисувани стени, дърворезби и долапи. Дървения под е покрит с цветни килими (ръчна изработка). Обитателите на къщата също така са разполагали и със зимна и лятна градини. Има и сауна. (инфо интернет)
Аз по няколко пъти се връщах в стаите, съпругът ми си хареса избата, но се върнахме при кемпера. Снимахме се пред паметника на Яне Сандански, намиращ се в парка срещу паркинга, и потеглихме към Роженския манастир „Свето Рождество Богородично“.



























Кемпера оставихме на едно малко паркингче пред хотел „Динчова къща“ и поехме пеша към манастира. Първо тръгнахме по пътечка през гората, застлана тук таме с камъни, разкаляна (пак ли кал, мамооо), след това излязохме на пътя, направихме си една приятна разходка с малко катерене. Спряхме се за почит пред гроба на Яне Сандански, до църквата „Св. св. Кирил и Методий”. Разгледахме манастира, двора, запалихме свещички за здраве, починахме, разхладихме се с вода от манастирската чешма и хайде наобратно към кемпера.























Отново сме на път предстои ни Петрич, Самуилова крепост и нощувка на Рупите. И пак не се разминахме без емоции … Навигаторът, т.е. моя милост, решаваме, че ще излезнем на главния път не с въщане до мястото, където отбихме За Мелник, а по разни трето-четвъртокласни пътища, за да стане по-бързо (ха-ха-ха). Караме си ние, пътят става все по-лошо и по-лош – дупки, дупки, локви, ама ние сме от Северна България, свикнали сме им. Да ама по едно време пътят свърши и сме на строежа на магистрала Струма, около нас прахоляк и чудо, огромните камиони сноват, напред назад, други машини. Колко ли ми се е сърдил ММ (моят мъж), ама дума не каза, преминахме ги и и сме на разклон – наляво, надясно и напред, ами сега накъде. Според мен напред, е добре пак ме послуша ММ и се озовахме в с. Генерал Тодоров, което е последното на пътя. Спираме един човек за въпрос и се оказва, че е трябвало да завием, наляво, за да поемем по стария път за Петрич. Стигнахме до Петрич, но го подминахме, отидохме първо до Самуиловата крепост до с. Ключ. Разгледахме Среднове¬ковната крепост, разположена между планините Беласица и Огражден. Река Струмешница бе излязла от коритото си и заляла наоколо. В началото на парка около реката имаше интересни дървета, с причудлива форма. Както и от другите места, които посетихме, взехме печат за книжките 100 национални туристически обекта. Тук, за разлика, от досега посетените места, нямаше почти никой, чухме звука на „тишината”, чуруликането на птичките.



























река Струмешница, излязла от коритото си.









Върнахме се в Петрич и успяхме да хванем Къщата на баба Ванга отворена. Имахме само около половин час за разглеждане (не че мястото е голямо), оказа се че в понеделник е безплатно, така че спестихме таксата. Петрич имаше празник на града, имаше увеселителен парк и много сергии. Напазарувахме в Била (опс, не е реклама) и поемаме към Рупите, където ще е последната ни нощувка . Знаем, че Рупите е местност, но завиваме към населеното място (село, де) Рупите, стигаме до него и разбираме, че грешен път сме поели, виждаме един дядо, ама много стар дядо и понеже няма друг питаме него. Обяснява ни човекът, но ни пита от къде сме като му казваме, се оказва че знае нашия Свищов и му се иска да си говорим, ама сега не ни е до слушане. Обръщаме и поемаме вече в правилната посока. Пристигаме, настаняваме се и отиваме да разгледаме комплекса на Ванга, правим го набързо, защото е време за затваряне – 19 часа. Духа много неприятен вятър, студено е, но хората се топат в минералните извори, затова и ние студ не студ, го правим (то и без това кога ли друг път ще дойдем чак дотук .
Последен ден. „Рупите е едно от онези места, чиято природа е в състояние да възхити, вдъхнови и омиротвори. Невероятната красота на тази местност е способна да създаде у всеки чувство на хармония и спокойствие. Същевременно с това около Рупите цари и един ореол на мистика и енергиен заряд, навярно свързан с факта, че Ванга избира това място за свой дом.”(цитат от сайта sndanski.com)
Цитирах това, защото то най-точно описва моите чувства, усещания при посещението на това неземно място. Дълго след това аз бях спокойна, уравновесена и някак пречистена (а съм прекалено нервна и избухлива).
Пренощувахме тук и на сутринта обстойно разгледахме комплекса на Ванга, запалихме свещички, и омиротворени потеглихме по пътя към дома.

































Спирахме само, за да заредим, да обядваме и следобед наближихме Луковит, тук ни дойде идеята да посетим и Проходна пещера.
До нея достигнахме от Националния пещерен дом „Петър Трантеев”. Пътечка, започваща от дома, води до големия вход на пещерата. Сградата на Пещерния дом е уникална със своето разположение – построена е в цепка на скалата, а формата й, гледана отгоре, наподобява прилеп. За част от стените е използвана естествената скала. От Пещерния дом се открива гледка към долината на река Искър, както и към пещера Проходна. Пещерата е една от най-известните и леснодостъпни пещери в България, представлява естествен скален мост с дължина 262 м. Има 2 входа – голям и малък. От малкия вход с височина около 35 м тръгва пътечка, която преминава през цялата пещера и излиза през големия вход (най-големия пещерен свод в България – 45 м).
Проходна е естествено осветена от огромните входове и от естествените отвори в тавана – „окна”. Именно те я правят уникална. Разположени едно до друго, с еднаква бадемовидна форма, удивително приличат на огромни очи, които сякаш се взират в посетителите. Гледани под определен ъгъл, дори наподобяват лице, свело поглед надолу, а при влажно време от тях сякаш се стичат „сълзи”. Видяхме ги плачещи. Изправен пред този природен феномен, човек остава удивен и леко развълнуван – невероятната симетрия и разположение на окната навява страхопочитание и чувство за мистерия (от нета).































Край!

[ls1]

Чудесно, благодаря :-)
_________________
Вяра, Мартин и малката Вероника
Мерцедес Бенц 207D '80

[loveforever]

Благодаря за страхотния пътепис! Пожелах си да минем скоро и ние по вашия маршрут.
_________________
Магия в лилаво

[natchobg]

Прекрасен пътепис!

Научих много нови неща за местата, които сте посетили.
Алекс очевидно притежава завидно спокойствие, за да се "навре" в Триградското, Буйновското ждрело и за капак в Ковачевица в празнични дни. Признавам си че аз с кемпър в такъв филм не влизам. Миналата година когато обикаляхме някои от местата от Вашия маршрут, ни беше доста хммм, интересно по Триградското ждрело с кемпър, при това в делничен ден, без движение.