kemper-club forum

[kvp155]

След известни вътрешни противоречия със себе си и доза провокация от колеги пишещи пътеписи във форума, реших и аз да споделя нашата лятна ваканция с тематичен акцент – езерата в Алпите.
Няма да крия, че много харесвам езера. Всякакви. Особено тези, на които можеш не само да се наслаждаваш, но и да се изкъпеш в тях.
Преди доста години, отидохме за първи път на Охридското езеро и там един от месните, като разбра, че сме от България ме заговаря: „…Защо идвате тук, нали си имате море?“. Отговарям му, че е само заради езерото. А той: „Това е най-хубавата вода, толкова е чиста, че можеш и да плуваш в нея и да пиеш от нея.“ Оставих изказването без коментар, да не подхранвам и без това високото самочувствие на псевдомакедонеца, но казаното беше истинската причина да сме там, а и изказването му много ми хареса. Оттогава ходим всяка година поне за няколко дни на това езеро, че от хубавите ни е най-близо.
За алпийските езера, обаче очакванията ни бяха много по-големи. Освен самите Алпи и то пътьом, от езерата не сме посещавали нито едно. Така след кратки колебания дали да посетим 1 или 2 за по-дълго време или повече, но за по-кратко време, се спряхме на второто. Взехме си почти цялата отпуска и с оформените 23 дни набелязахме крайната точка – Женева. От София до Женева и обратно могат да се измислят 1001 маршрута, които минават през езера. Щеше ми се като пристигнем на някое езеро, да го обиколим по крайбрежния път, да спираме, да се къпем, да седнем на някое капанче, да се слеем с хората и да усетим духа, да се наслаждаваме на гледките и т.н. и т.н. Мисията се оказа почти невъзможна за толкова малко дни. Ако добавим към това и известните забележителности по и около маршрута ни, задачата ставаше още по-трудна. Подготвяйки маршрута се оказа, че езерата са страшно много, а обиколките на някои от тях са от над 200км. Други пък са по-малки, но труднодостъпни. Ясно беше, че няма да ни стигне и година да осъществим идеята си, но както се казва - това въобще не значи, че няма на опитаме. Набелязахме си контролна начална дата - края на Август - средата на Септември и започнахме да броим дните. Дните отминаваха много бавно, по-бавно от обикновено, но е ясно - старта е неизбежен. Когато обаче си наемен работник, работодателя винаги има последната дума. Оказа се, че съпругата ми не може да излезе в отпуск в набелязаните дни и за да излезем заедно за поне три седмици, ще трябва да „изтеглим“ организацията за на началото на Август. Много неприятна новина – Август е най-кошмарния ми месец за почивки. Тогова почива целия свят и навсякъде е лудница. Нямахме избор, насрочихме нова дата - 06.08.2016г., до която поне дните за броене останаха малко.
И така след обичайната обстойна техническа и друга подготовка на возилото, пътниците и багажа, на 06.08 в 4.00ч сутринта предприехме най-дългото си семейно пътуване с деца. Предвидени за изминаване са около 5000км, посещение на 8 държави, трийсетина градове и села, и поне 50 забележителности в и около тях.
Маршрута по държави е горе-долу следния: България-Сърбия-Хърватска-Словения-Австрия-Италия-Швейцария-Франция и обратно. По градове: Любляна, Клагенфурт, Венеция, Падуа, Верона, Бардолино, Гарда, Лазисе, Млачезине, Сирмионе, Мароне, Варена, Беладжо, Менаджо, Пиано Порлеза, Лугано, Локарно, Бриг, Монтрьо, Веве, Лозана, Женева, Орта Сан Джулио, Стреса, Бергамо, Бреша, Виченца, Постойна. Може и някои в страни, стига да ни заинтригуват с нещо.
Е, тръгваме …, и както казват „Роси и Стоян“: „Пречат ни едни 1000км …“
Когато пътувах сам и не бях семеен, съм спал много по паркинзи на бензиностации, крайпътни заведения и къде ли не, но след прочетените шокиращи случки за обири и нападения на кемпери реших, че не е нужно да рискувам семейното спокойствие, разваляйки на всички доброто настроение. За първа спирка набелязах един частен охраняем кемпер стоп в Любляна и така с голям ентусиазъм тръгнахме да „топим“ проблемните 1000 км. Още на границата започнаха неприятните изненади с многобройните мургави „туристи“ от Белгия, Холандия, Германия, Швейцария и т.н.



Изнервени от дългото си пътуване до и от родната Турция, тези нагли шофьори не спазваха никакви правила и норми. На много места заради катастрофи, ремонт на пътя или плащане на пътни такси имаше дълги по над 15-20 км опашки, на които пререждане, каране в аварийната лента, спиране извън пътя, хранене, свободна тоалетна и всякакви боклуци, бяха част от кошмарното пътуване на тези 1000км. На местата, на които можеше да се кара по-бързо пък не се спазваха никакви ограничения. Интересно, но тези пременени турци караха така само в България, Сърбия и Хърватска. Другаде по нищо не се различаваха от месните.
Така, като част от тази пътна гонка, някак си се придвижвахме и ние. С малко повече късмет и напрежение, но все още с бодро настроение. Изведнъж за „гарнитура“ към напрегнато пътуване, при скорост около 100км/ч, силен тътен придружен от рязко дърпане на волана ми в ляво, наруши и без това крехкото ни спокойствие. Кемпера така се разклати, че едвам го овладях и инстинктивно рязко отбих в аварийната лента. Усещането беше, като да съм загубил предното си колело. Още със слизането ситуацията беше ясна – разкъсана на парчета предна лява гума. Пораженията: освен самата гума - големите хвърчащи части от нея са изкривили сериозно прага и начупили страничния мигач и калобрана.



За протокола ще отбележа, че всичките ми гуми са много добри - предните са почти нови, на две години и на около 10000км, марка Toyo – made in Japan. Задните малко по-стари на години, но с над 1см протектор. Видно беше, че нямам късмет с кемперските гуми и това е. При вида на колата настроението на всички ни се развали за секунди. Спрели сме на десен завой без особена видимост, а около нас колите „летят“, като на рали. Обличам жилетката, слагам триъгълника, че вероятността да ме размажат е напълно реална и се захващам със смяната. Беше Събота около 13ч на обяд. Без гума не можеше да продължим. Имаше обаче и добра новина - бяхме само на 50-60 км от Белград. Не след дълго резервната гума поема функциите си, а ние с надежда да намерим специфичния размер и вид гуми се отправяме към Белград. След кратко лутане из Нета намираме правилния, специализиран сервиз за гуми. Пристигаме. При вида на гумата от сервиза се чудят защо се разкъсала. Нямаше триене, нагряване, претоварване, не е стара и т.н., „явно дефект в технологията или материала“ - заключва сервизният гумомайстор.



Факта си е факт, гумата е на парчета и причината вече не ме интересуваше. Поръчвам две нови гуми за предния мост, слагаме ги под зоркия поглед на най-малкия член от екипажа и отново с добро настроение поемаме по пътя си.



Бях предвидил да пътуваме само през деня, но проблема с гумата малко обърка сметките и така пристигнахме на кемпер стопа около полунощ. Стопа е на 2-3 км от магистралата, в един от кварталите на Любляна. Мястото е част от хотелски комплекс, добре уредено с всичко необходимо – ток, вода, тоалетна, ограда и камери. Платен е. Отново обаче имаме проблем - освен че всички спят, няма никакви места. Наложи се да се разходим из уличките в района в търсене на нещо подходящо. Не търсихме дълго и се настанихме в една глуха и тиха уличка. Много уморени от над 900км преход и съпътстващите го отрицателни емоции, всички заспахме на мига.

[ganev78]

Почва обещаващо. Чакаме с нетърпение продължението. И ние сме с две деца и идея за толкова дълго пътуване не ни и минава през главите. Затова ще следим с интерес вашия опит

[Роси и Стоян]

ще четем с удоволствие чакаме продължението

[kvp155]

Утрото е прохладно, слънчево и тихо. Лека закуска за зайчетата и поемаме до първата набелязаната цел за деня – старата част на гр. Любляна и естествено, перлата на Словения – езерото Блед.

Словения беше незаслужавано подценявана от нас при всяко от предишните ни пътуванията, минаващи през нея. Все я оставяхме за „друг път“. Е дойде ѝ реда. Намираме удобно място за спиране в старата част на града и се впускаме в огледи на някои от по-интересните според нас забележителности: Тройният мост над р. Любляница - състои се от три живописни моста, разположени един до друг – нестандартно и любопитно архитектурно решение. До него - площад Прешерен, кръстен на най-известния словенски поет Франс Прешерен - по-известен, като словенския Ромео. Той се самоубива заради любимата си Юлия, която се омъжва за друг на сила (класически сюжет от миналото). От там съвсем близо е Открития пазар и Драконовия мост, също забележителности за града. Мостът е строен 1901г и е украсен с четири статуи на драконите от герба на Любляна. Украсите с мотив на дракони са почти из целия град. На моста пък се изсипаха два рейса с китайски туристи и едвам се доредихме до снимка с драконите. Китайците наистина са навсякъде.







Въпреки че не е голяма, река Любляница се оказа плавателна и можеше да се разходим по нея с корабче, но ние не го направихме. Тръгнахме по уличките и през площада, към хълма със Замъкът на Любляна.



Тук се вижда корабчето от прозрачния под на моста.



А тук един младеж с навързани между два дървени кола ластици ги топеше в кофа със сапунена вода и за радост на детските посетители правеше много сапунени балони. Вятърът ги духаше и разнасяше из улицата, а децата не преставаха да тичат след тях в опит да ги хванат.







Тези двамата пък са на един акъл.



До замъка може да се стигне пеша по калдаръмени улички или с фуникуляр. За по-бързо се качихме с него.



Горе входа е безплатен, плаща се само за кулата, ако някои държи да погледне от там. От нея се разкрива великолепна гледка към целия град. Казват, че при ясно време може да се види река Сава. Уж беше ясно, но моя поглед не хвърли чак до там.
Навсякъде в замъка цари странна комбинация от съчетание на съвременни материали за строителство (като стъкло, неръждаеми тръби и стоманени въжета) с оригиналните каменни зидове. Тази комбинация нещо не ми допадна. На такова място очаквах да усетя духа на живеещите там през ХVI век, а не сюреалистични картини и Арт изложби. Определено този замък не ми хареса, но все пак гледката към града е хубава.



Поизморени от градски разходки се отправихме към езерото Блед. По пътя до там и в двете посоки на магистралата се движеха толкова много кемпери и каравани, че все едно се бяха тръгнали на протест в защита на дивото къмпиране.
Алпите в тази си част по нищо не се различават от останалите, и понеже в Словения не попада голяма част от тях, словенците се грижат с особено внимание за планината.
Пристигаме на Блед. Не случайно е определен, като перлата на Словения. Името Блед се оказа, че е име на града, на езерото, на замъка, на острова в езерото и на къмпинга на езерото. Блед и околностите му са сред най-красивите високопланински курорти не само в Европа. През 1903 г. градът получава златен медал за най-красив СПА курорт в Австро-Унгарската империя. Това е просто факт, но ние не сме тук заради курортите и СПА хотелите, а заради невероятно красивата природа.
Самото езеро Блед се появява след разрушаването на ледник, от чийто разтопен лед се пълни с вода.
На един от хълмовете е и замъкът Блед - най-старият словенски замък и една от най-посещаваните атракции в страната. Интересно беше да разберем, че Блед процъфтява не заради природата и красотата си, а благодарение на интереса на поклонниците към разположената на острова в езерото църква - „Успение на Света Богородица“, построена през XVв. Доста по-късно пътешественици откриват лечебната сила на мекия климат, езерото и термалните води. Така днес в района е пълно с луксозни СПА центрове, къщи за гости и хотели. Въпреки това по брега и около езерото въобще не изглежда презастроено, като на много места има свободен достъп до водата.
В района на Блед има два къмпинга. Един на брега на езерото и един на брега на река Сава. Естествено искаме на езерото и караме право на там. По пътя снимаме.







Пристигаме на първия къмпинг на езерото, и отново изненада - голяма табела виси на входа: „Camping FULL“, ама толкова е фул, че с колело не можеш да го обиколиш. Няма как, продължаваме към този на р. Сава. Той се оказва много по-голям и по-добре уреден. Част от него е на самата река, а в друга, част от реката е отбита и е направено голямо изкуствено езеро за плажуващите. На реката също може да се плажува, но по-внимателно. Толкова е бърза, че за секунди може да изминеш 50-100м. Управата на къмпинга предлага различни атракции - риболов, конна езда, велопоходи, изкачване с въже и естествено рафтинг от самия бряг на къмпинга.
Настанихме се не далеч от плажа срещу сумата от 46.10€/ден (цената е сбор от тази за място и хора, без ток – не ни трябваше) и всеки бързо се захвана с интересните за него неща.
Малко разочарован от невъзможността да плажуваме на къмпинга на брега на езерото, свалих мотора и с щерката се отправихме обратно към езерото. Не е голямо и почти по целия бряг е плътно застроено. Но не с огромни хотели и заведения, а с китни вилички на по 1-2 етажа, като въпреки тях има и достатъчно място за свободни плажове и достъпи до водата. Навсякъде блести от чистота, а тревата е подстригана. Обиколихме го два пъти, намерихме си място за къпане, наснимахме го и се прибрахме „в къщи“.









По пътя до замъка, а и на други места имаше от тези неприятни знаци



Ние обаче не сме с кемпер, а с мотор и можем да минаваме и спираме почти навсякъде.





Къщите пък са им като нарисувани - чисти, поддържани и с много зеленина.









И през двата дни в които останахме, децата се възползваха от всички детски пособия за игри в къмпинга. Толкова са много, че до полунощ неможахме да ги приберем. Бирата пък беше доста добра и на много поносима цена - 1.7€ от барче на самия плаж.





Близо до нас се беше настанило едно германско семейство с онези по-екстремните кемпери, който видимо беше почти нов. Всеки който го видеше, го оглеждаше с особен интерес и любопитство, а германците не криеха задоволството си от това.





Така от езерото и природата около него направо останахме омагьосани. Сигурно защото освен красиво ни беше първото подобно езеро.
Разплатихме се с управата на къмпинга и поехме към Австрия – езерото Вьортерзее. Пътят ни до там минава през известния Караванкен тунел, който напряко свързва Словения с Австрия. Платен е но спестява страшно много път. На него обаче винаги се чака, особено през лятото. Така е защото пускат преминаващите поетапно само в едната посока, а другите в това време изчакват. После се разменят. Това се е наложило след като преди време в тунела е станала катастрофа и доста хора са умрели от задушаване. Тунелът е дълъг около 8км и не е много широк.

[kvp155]

Следващото ни езеро Вьортерзее се намира съвсем близо до гр. Клагенфурт. Градът се намира в южна Австрия, разположен на брега на езерото Вьортерзее и по устието на река Глан в алпийската долина на река Драва. Клагенфурт е заобиколен от няколко хълма и планини с височина около 1000 м. Пътя до него минава през малки, китни, тихи, спокойни и много подредени алпийски селца. Изглеждаха, като нарисувани от някой вълшебник и сякаш само той живееше в тях. Интересно, но хора наистина нямаше, а къщите изглеждаха много добре поддържани.
Самото езеро е доста по-голямо от Блед, но също толкова населено, че даже и повече. Водата му е чиста и сравнително топла. Първия набелязан къмпинг беше на самия бряг и съвсем близо до града. Пристигаме и отново ни посреща табела „Camping FULL“. Така е, без резервации и през Август, не очаквах нищо друго. Къмпинга е точно до нещо като централния им плаж. До него се стига след плащане, преминавайки през неголяма сграда. Плажът пък представлява няколко дървени големи скари вдадени във водата, на които празни местата почти няма.



Навън пък има огромен паркинг за возила – всякакви, и много. Ето част от него – този за велосипедите.



Собствениците на тези велосипеди и на още толкова автомобили и мотоциклети бяха на плаж. На онези дървени понтони, които се виждат в далечината на горната снимка. Не искам и да си представям как се чувстват толкова много хора, на толкова малко място. Това определено не е беше нашето разбиране за плаж.
Разочаровани, обръщаме и на „търси се“ се отправяме по крайбрежната към следващия къмпинг. Намираме го на около 15км западно от Клагенфурт. На рецепцията ни обясняват, че има място, но само за една нощувка, след това било резервирано. Повече не ни и трябва. Цената – същата, като на Блед. Настаняваме се доста трудно, маневрирайки напред-назад на стръмния и тесен терен.



Къмпинга е странен спрямо общите схващания за къмпинг. Представлява множество от големи тераси за по няколко каравани и кемпери от двете страни на стръмен път изкачващ се над езерото.



Някои от местата за настаняване са с идеална панорама към езерото, другите граничат с по-малко заблатено езеро, пълно с водни лилии. Приятно озеленено и много чисто е навсякъде. Разстоянието до брега обаче, не е малко, а и достъпа е доста стръмен. Поразхвърляхме катуна и хайде – някои към плажа, някои с мотора към града. С мотора сме аз и жена ми естествено, на другите не им било интересно, а и някои са малки още.
По пътя се натъкваме на странен паметник на един почитан и в България автомобил VW Golf-2 GTI. Целият беше издялан от огромна канара базалтов гранит.





Пристигаме в малкото градче, което се оказа доста гъсто застроено. Набелязали сме няколко забележителни места за оглед – миниатюрите Минимундус, църквата Мария Вьорт (тя е на самия бряг на езерото) и Фонтана дракон. За него древни легенди твърдят, че преди много години по тези места бил властвал страховит дракон, но един ден местен юнак примамил звяра в центъра на града и го убил. Така избавил хората от чудовището и мира и спокойствието отново възтържествували, те пък му издигнали паметник. Странно, но паметника е не на юнака, а на дракона.









В парка с миниатюрите Милимундус пък имаше такава опашка за билети, че като я видяхме бързо се отказахме. Ще ги гледаме друг път, когато и децата са с нас, че само ги мислим. Все пак ни се искаше да го разгледаме, защото освен представените над 200 световни мини забележителности, като Тадж Махал, Статуята на свободата, Белия дом и т.н., там е и макета на … Рилският манастир. От една от пролуките в оградата успях да щракна някоя и друга снимка, но не е същото, като да си ги видял отблизо.



Църквата Мария Вьорт, както казах е на самия бряг на езерото на един не висок хълм, от който се разрива отлична панорама към езерото.





На територията ѝ, точно на върха имаше неголямо …. гробище. Цялото засадено с много и интересни видове цветя и всякаква зеленина. Именно от там беше най-красивата гледка към езерото. Абе направо да им завидиш и на мъртвите.





На брега пък беше пълно с риба.



Поразходихме се и по главната и хайде обратно.





Връщаме се в къмпинга и право на плажа. Водата наистина е чудесна. Кристално чиста, приятно топла и много вкусна. На малкото плажче цареше пълна тишина. Хората си четяха книжки или си подрямваха. Децата чуруликаха в и около водата без да създават грижи на никой. Атракциите с различните моторни лодки, джетове и т.н. бяха само на определени места, далеч от плажуващите. Имаше и неголямо ресторантче носещо същото име, като това на къмпинга. Всичко беше много подредено и за всичко беше помислено, единствено местата за плаж са много малко и много малки. Все пак си намерихме и стояхме почти до свечеряване.







Пътят до плажа минава през една малка широколистна горичка. Малко е стръмно, но затова пък сме на сянка.



На сутринта отбелязваме, че някакъв пообъркал се дъждец ни е навестил, докато сме спали. Малко е мрачно, но не ни пречи, закуска и към следващата цел – Венеция.
На раздяла с Австрия, правим по някоя снимка в движение и продължаваме.

[kvp155]

Разстоянието до Венеция е около 300км и решихме да караме извън магистралата, често спирайки по всякакви поводи. Така пристигнахме по тъмно, някъде към 22.00ч. Отправяме се към първия от набелязаните от България пет къмпинга. Искаме в най-близкия до Венеция, на около 7км. Вече сме на рецепцията и … къмпинга естествено е пълен. Тръгваме към втория, той обаче се оказва също пълен. Третият и той. Е, казах си до полунощ няма да търся места, обърнах и към фериботния комплекс. Бил съм там и преди и знам, че винаги има къде да се спи. Сега е вече и заградено, а достъпа е платен и контролиран. В най-задната част са инсталирани колони за ток, вода и канал. Направо като истински кемпер стоп. Имаше поне 30 кемпера, които сигурно като нас са тръгнали без резервации. Останахме две денонощия с/у сумата от 53€, изчислена спрямо часовете престой от специална машина поставена точно на входа. В Италия всичко се плаща с подобни машини.
Във Венеция сме били вече няколко пъти (за първи път през 1998г, после през 2005, а за последно преди две години), но все без деца и сега сме тук основно заради тях. Всъщност единствения начин да разгледаш и да стигнеш до многото красиви места, които са част от почти всяко пътуване е да си без деца, но когато ги има внасят много енергия и емоцията е различна. Децата вече са сравнително големи (4, 8 и 14г) и заради тях маршрута ни се повтаря на няколко места.

От опит знаем, че за да се разгледа добре Венеция ще ни трябва поне един цял ден, най-удобните обувки, раница с вода и поне 5-10€ за тоалетни. Така въоръжени с всичко необходимо в леко дъждовната сутрин поехме по каналите.

Ако случайно сте дошли с мотор във Венеция, ето тук трябва да си го оставите. Точно на входа е.



Преди да посетим Венеция пък, по-големия ми син така и не можеше да разбере как в един град няма да има улици с коли, а вместо това ще има канали (или реки, както им казваше той) по които се движат лодки. Всякакви лодки – лодка пожарна, лодка полиция, лодка линейка, лодка поща, товарна, пътническа и т.н. Беше много впечатлен. Каката пък освен забележителните места, държеше много да види, къде е сниман един от филмите с любимия ѝ Джони Деп (много го харесва, май е влюбена в него).



За Венеция, каквото и да напишеш, все ще е малко.











Градът целогодишно е препълнен от хора. Зима, лято, вали, не вали – няма значение.







На тези с дългите лодки винаги съм с възхищавал за виртуозното им умение да ги управляват в тесните канали.















Колкото и пъти да идваме във Венеция все установяваме, че този град е страшно магнетичен и непреходен, а и винаги с нещо ще ни изненада. Сега за първи път станахме свидетели на част от романтична разходка из каналите на двама влюбени с гондола, в която музиканти толкова красиво пееха, че ми се прииска да скоча в лодката. Дали от акустиката между стените на сградите или от друго не знам, но ефекта беше поразителен. Гондолиера бавно минаваше под един от мостовете и като видя публиката спря да се насладим и ние на песента. На края всички бурно ръкопляскаха.





Нощна Венеция ни изненада. Оказа се тиха, неосветена и скучна.



Капнали от умора (освен краката ме боляха и раменете от носене на разни деца) се прибрахме на заслужена почивка. Наспахме се и на сутринта поехме към Падуа и Верона (също посещавани, но по маршрута ни). Тук е мястото да кажа, че ако не се движите по магистрала, ще установите, че Италия е страната на кръговите движения. Средно по две на глава от населението. На всеки 700-900м и малко повече следва кръгово, кръгово, кръгово. Направени са с една единствена цел – да намалят скоростта. Както знаем италианците са толкова темпераментни и динамични хора, че високите скорости са част от живота им. Сигурно преди да си направят страната в кръгови, са изтрепали доста народ по пътищата и властите са се принудили на тази крайна мярка. Другата полза от кръговите е да регулират трафика през кръстовищата. Такъв обаче никъде нямаше така, че остава първата.
Пристигаме в Падуа. Градът се счита за поклоннически заради милионите вярващи, които идват всяка година тук за да влязат в Базилика Сан Антонио. В Падуа е още университетът "Бо" построен през 1222 г. Освен, че е доста стар, един от преподавателите в него е бил самият Галилео Галилей. В университета се помещава първото в света училище по анатомия.















Продължаваме към Верона. Не знаех, че този град е в топ три на посещаваните градове в Италия. Освен това е включен в списъка на ЮНЕСКО за историческо наследство, поради значението и стойността на многото исторически сгради. Намерихме прекрасно място за спиране на безплатния паркинг на местния стадион и веднага се отправихме на огледи. Разгледахме Верона семейно - с велосипедите, равнинна е и условията за разглеждане с колела са много добри. Тук е пълно със забележителности. По-значимите от тях естествено отново не ги пропуснахме:
Римския амфитеатър - Арена ди Верона - трети по големина в Италия. Строен преди 2000г и функционира и днес. В антични времена театърът е побирал около 25 000 души. Арена ди Верона е един от най-добре запазените амфитеатри от античността.
В историческия център на Верона главното място е отредено на красивия площад Ербе, част от който и в миналото и сега е действащ пазар. В централната част се намират също Търговският дом, градската управа, Кулата с камбаните Ламбертите – фонтана на Веронската Мадона, Къщата на Жулиета и Балконът ѝ (на къщата имам предвид), Площада на Синьорията и още други базилики, църкви и катедрали.







Градът може да се разгледа и с ето тези превозни средства







Балкон, като балкон, но уж от Къщата на Жулиета



Ето я в ляво и самата Жулиета. Само ѝ пипат гърдите, та дано ги споходи вечната любов.



Стените наоколо са целите в любовни послания, катинарчета и залепени с дъвки















Друга емблема за града е Старата крепост, намира на река Адидже и има много красив мост над реката. Тя пък минава през целия град.











На тази пък мома се чудех дали ѝ е удобно да ходи до тоалетна, например.



След приключване на вело похода поехме към няколко небезизвестни курортни градчета по крайбрежието на езерото Гарда – Бардолино и Лазисе. Ще отбележа, че няма туристически справочник за Италия, който да не препоръчва да се посетят трите най-известни италиански езера в Алпите – Лаго ди Гарда, Лаго ди Комо и Лаго Маджоре. Т.е. бяхме длъжни да ги посетим.
Езерата са с ледников произход, тесни и дълги и с изключително мек климат. Много подходящи за лятна ваканция с деца (или без). Почти навсякъде бреговата ивица предлага плаж, който по нищо не отстъпва на морския.
Пристигаме отново по тъмно. Къмпинзите в района са много – над десет. Подкарваме ги по ред, но … естествено, че са пълни. Въпреки че са пълни, почти във всеки къмпинг имаше достатъчно място за още някой друг кемпер, но управата навсякъде беше категорична – престой извън обособените места е невъзможен. Така съвсем случайно, след поредното спиране и отговор „Места няма“ на рецепцията на къмпинг Comunale в Лазисе се разминаваме с едни белгийци, решили да си тръгнат по-рано. В тази ситуация портиера се съгласява и ни пуска да пренощуваме с/у 50€ (цените за нашата фамилия варираха м/у 50 и 60€). Споменавам го за онези, които са решили да ползват италианските къмпинзи в разгара на сезона, че цените им въобще не са ниски. Извън сезона падат с по 30 и повече процента.

[kvp155]

На сутринта, мото разходка в околията и след това плаж.







Крепостните стени на Лазисе



А това е бензиностанция за лодки. Цената беше близо 1.70€, доста над тази по нормалните бензиностанции. Цената явно не притесняваше никой, защото не видях някой да мъкне туби с бензин по кейовете.







Хубаво туристическо градче, с хубав плаж пълен с нахални лебеди.





Поемаме по крайбрежието към следващата забележителност на езерото Гарда – градчето Сирмионе.
Малкото градче е разположено на върха на полуострова, който представлява една тясна и дълга ивичка земя, вдадена навътре в езерото. Преди доста години още римляните построяват на това място два замъка, две пристанища и гигантска вила, която се издигала точно на носа. В градчето предположих, че ще е тясно и проблемно за спиране и затова оставихме кемпера на паркинга пред един хранителен магазин. Не беше много добра идея защото доста си походихме - 4км в едната посока. Не мислете, че е малко, особено ако на гърба ви винаги има някой. От друга страна се насладихме на невероятната атмосфера и уют, които предлага града.



На едно място по край брега на езерото имаше голяма паркова ивица с мека, като килим трева и много сенчести дървета. Въпреки че имаше табела забраняваща почти всичко, хората си почиваха, като си лежаха директно върху тревата. Изморени от ходенето и слънцето бяхме длъжни да направим същото. Имаше и някакъв фестивал на динята с екземпляри от около 30кг.





Така с повечко почивки, мрънкане от децата, снимки пред каквото искат и обещания за почерпки, стигнахме до края на полуострова.













Точно зад замъка има хубав и чист плаж



Красиво място. И с много красиви италианки. Е, не са по-красиви от българките, но хващат око, че в Гърция знаете как е.







Свечерява се и решаваме да спим на първия ни попътен кемпер стоп, някъде около Манделло (на ез. Комо). На стопа няма нищо - вода, тоалетна, нищо - само гол асфалтов паркинг, но на около 300м от брега. Все пак за една нощувка става. Намерихме го от книгата на ACSI, че ни е най-близо по маршрута.

На сутринта се будим първи с малкия и само срещу един сладолед е съгласен да отидем на разходка до езерото.









Следващата ни цел бе пирамидите Зон – малко над друго крайбрежно градче Мароне. На 4-5км над езерото Изео. Още щом видяхме езерото веднага единодушно отбелязахме, че е най-красивото до момента. Изео е разположено между градовете Бреша и Бергамо и в него се намира най-големият езерен остров в Европа - Монте Изола. Там творецът Кристо изгради “Плаващите кейове” - еластична пътека по вода, която свързваше двата бряга на езерото и острова м/у 18 Юни и 3 Юли тази година. Не можахме да ги видим, но езерото е уникално и без тези кейове.









До пирамидите Зон се стига по тесен и стръмен път целия осеян с обратни завои, по който разминаването е трудно. Целият район е резерват. Спирането пък е почти невъзможно. Съпругата ми слиза, спира движението зад нас, а аз с няколко маневри намествам животното. Хората са много толерантни. Никой не свири, вика, псува и т.н. Често дори ако е необходимо връщат дълго назад за да минем ние.



Пирамидите Зон всъщност са високи около 30м скали с … голям камък отгоре. Странно, но природата е закрепила тези „шапки“ на самия връх на почти всяка от скалите. Гледката е интересна.











Резервата около Зон е кръстосан от всевъзможни туристически пътеки и хора с раници постоянно пъхтяха нагоре-надолу. Потни велосипедисти катереха баирите с такъв хъс, че горе вероятно им даваха парична награда и „жълтата фланелка“ за най-добър катерач. Италианците са луди по колоезденето. На места колоездачите са повече от колите. Облечени с пълна екипировка и маркови велосипеди, хора от всякаква възраст и пол препускаха по шосетата, често карайки с над 40км/ч.



От пирамидите надолу се откриват чудесни гледки към езерото



В Мароне бях намерил един къмпинг и след като разгледахме пирамидите, зададохме координатите му, естествено с отметка „най-бърз“ маршрут. Започнахме да спускаме бавно към градчето и така променяйки рязко денивелацията постепенно се вклинихме в него. Ама така се вклинихме, че на едно място направо се заклинихме.
Пътя беше широк около 2.5м, а на места и по-малко, с много остри, почти обратни завои. Някои части от къщите буквално бяха построени на пътя или пък когато са строили пътя са навлизали плътно в къщите. Това сега им се връщаше, защото на всякъде имаше следи от деруги по фасадите.







Разминаването там задължително ставаше с връщане на една от колите. Винаги връщаха другите, че са по-малки. Добре че нямаше много коли, че иначе щяхме да си откараме деня в тези улички. Щом се срещнем с насрещни коли, физиономиите на шофьорите им се променяха учудено. Явно кемпер по тези места не е минавал скоро. Това пък ни говореше, че сигурно има и друг път, който вероятно е по-широк, но вече беше твърде късно за всички.





След подобно заклинване вече експерименти не ми се правеха. Спрях и тръгнах напред пеша да поогледам. Положението в следващите 200-300м бе същото. Върнах се и реших да звънна на една къща с гаражна врата към двора си и да помоля за маневра там, с идея да обръщам и да се махаме. Точно да звънна и някакъв с голям пикап се приближи и я отвори с дистанционно. Обясних му за идеята и той отзивчиво я прие, но ми обясни, че нямало проблем да продължа надолу, и че къмпинга е вече много близо. Той карал подобно и по-голямо камионче, като нашето и видиш ли без проблеми минавал от тук. Доверих му се и реших да рискувам, защото връщането нямаше да е по-малко драматично. Оказа се прав. След около 800м теснотия, пътя слезе на крайбрежната улица и стана нормално широк.
Намерихме и къмпинга. Даже били два един до друг. Места обаче и в двата няма. Има - няма, не ме интересува, след такова напрежение заслужавам поне бира, къпане и плаж. Намерихме място за спиране с достъп до брега и направо във водата. Хубаво е. Тихо, спокойно, водата - бистра, чиста и топла.





Имаше и от тези













Останахме няколко часа, но колкото и да ни се искаше, не можеше да пренощуваме там. Продължихме напред по крайбрежната, като езерото беше постоянно край пътя (или пътя край езерото). Движехме се с не повече от 40км/ч и изведнъж отново силен тътен придружен с разклащане се чу от задната част на кемпера. Помислих си че пак е гума, но от задните. Слизам за оглед, гумите са Ок. Видимо няма никакви поражения никъде. Продължавам още 50-100м, но нещо не е както трябва - отзад се чува чукане от време на време. Пробвах при движение назад - шума изчезва. Пипнах главините - лявата грее осезаемо. Помислих си - дано да не е лагера, че тогава ще останем доста на това езеро. Намерих нещо като малко паркингче, на което вдигнах колелото на крик. При завъртане напред не помръдва, назад се върти. Вероятно е от накладките. След малко блъскане с чука, барабана е долу и картината е ясна – разлепено феродо. Докато спра обаче едната челюст се е изкривила при заклинването, а феродото ѝ го събрах на парчета.
Егати късмета ме гони по това пътуване. В крайна сметка сме наясно, че подобни неща не са изключени, а приключенията изискват жертви. Ако сме си в къщи, пред телевизора, какво да ни се случи - най-много да падна от дивана.

[kvp155]

Ясно е че така не можем да продължим. Трябваше да намеря от някъде нови челюсти или поне феродо да го накова (макар и тук вероятно да не допускат подобна възможност). Беше Събота 13 Август около 17.00ч. Нищо и никой не работи. Някъде сме м/у Мароне и Изео. Района е изцяло курортен и има само заведения за хранене. Най-близкия по-голям град е Бреша – на около 40км. Навсякъде само туристи. Тръгнах да търся някои местен, белким ни помогне с нещо. Един точно се качва на една моторетка и хукнах към него да му обяснявам за проблема. Той отзивчиво дойде, погледна и каза, че ей сега ще извика механик и изчезна с моторетката. Върна се след десетина минути и каза че до 30 минути ще дойде специалиста, аз пък го почерпих с кенче студена българска бира. Добър човек, помислих си, че сигурно ще ми изпрати местния автомонтьор, с който няма начин да не се разберем. Докато чакахме звъннах до България да проверя за колко време ще ми доставят накладки при нужда. Само Спиди предлага услугата със срок 3-5 работни дни. Страхотно, плюс двата почивни, та ето ти седмица. Изведнъж пристига някакъв младеж с някакво фирмено облекло, но с цивилна кола. Погледна колелото и възкликна „Big problem“. Абе не е биг, му казвам само дай накладките. Той пък обяснява, че предстоящия Понеделник - 15 Август и следващите два дни са голям празник в Италия, а частите могат да се намерят към края на седмицата. Т.е. след 5-7 дни. По-лошото е казва, е че зоната в която се намирам е забранена за кемпери и трябва веднага да го преместя, иначе ще имам проблем с полицията. Фирмата в която работел всъщност не била сервиз, а денонощна пътна помощ и той дошъл с колата да провери, с какъв камион да дойде да ни репатрира до позволено за престой място. Имали такъв камион и срещу 360€ щели да извършат услугата. Благодарих му за информацията и го отпратих. Той обаче настойчиво ми обяснява, че проблема е много сериозен и така не може да се продължи. Ако затворя барабана без челюсти, щяло да изтече маслото и да остана без спирачки. Естествено бе пич, но това вече си е мой проблем и ще си го решавам сам. Накрая се съгласи с мен, че няма да ме репатрира и ми поиска само 60€ за повикването. Кво…, чакай бе, ти само погледна, а и този дето те повика не каза, че това ще е платено. Онзи недоволен от отказа да платя повика и друг свой колега, който след минути дойде с друга кола. Започнаха да ме обсъждат, да въртят телефони и да настояват, че те са си свършили работата – отзовали са се на сигнал в почивен ден. Работата стана дебела и се съгласих да платя. Издават ми документ за услугата, плащам и си мисля, че проблема е решен. Но не, след две минути пристига полицейска кола. Единия от полицаите слиза и въобще не се трогна от обстановката – чужденец със счупена кола, пълна с деца на сред нищото, а направо нарежда – „До 10 минути напуснете паркинга, иначе глоба и принудително преместване“! Онези пък от пътната помощ нещо му говорят. Ясно е, те са ги извикали та да изкарат някой лев. На закъсалите туристи навсякъде гледат, като на източник на доходи. И у нас е така – какво толкова, просто бизнес – никаква човещина. Та обяснявам аз на полицаите да ми дадат поне 30 мин., да събера колелото и се махам. Те непреклонни и само повтарят -10 минути, иначе глоба и принудително преместване. Другите двама седят и гледат как ще продължим с премеждието. Е не исках да прибягвам до този вариант, но изход нямаше. Изолирах цилиндърчето и събрах колелото - точно за 12 минути + две капки масло на асфалта. Онези от пътната помощ си тръгнаха и останаха само полицаите. Помислих си че ще изчакат да се кача на волана и като тръгна ще ме спрат от движение, като неизправен автомобил без спирачки. Те обаче, като видяха, че вече слагам таса и прибирам инструментите, си тръгнаха. Продължаваме без спирачки на едното от задните колела. Не е нещо страшно, но ако ще катериш и спускаш Алпите (в двете посоки до Женева и обратно) с натоварен кемпер и цялата фамилия, нямаше да ми е много комфортно. Останалите алтернативи бяха по-лоши, така че трябва да сме доволни и на това. Мислех си, какво ли би станало ако това се беше случило по стръмните серпентини с тесния път няколко километра по-рано. Сам се успокоявах – винаги има и по-лошо, но не преставах да си мисля, че всеки момент ще се появят отново полицаите и ще ме спрат от движение. Е, не се случи.
Продължаваме напред, с повече отрицателни емоции, напрежение и умора. Не толкова от инцидента, колкото от бездушното и комерсиално поведение на служители в една развита европейска държава. А може би пък бяха прави? Не знам, но аз очаквах друго. Сега трябваше бързо да си върнем доброто настроение за да не си разваляме почивката. Това с деца въобще не е трудно. Те са толкова първични и земни, че малкия само с думите: „Тате, ти нали оправи кемпера и пак ще ходим на морето“ ме зареди отново и бързо забравих всичко.
Почти се свечеряваше и на път за Менаджо, спряхме да нощуваме на малък кемпер-стоп преди Варена. Хубавото в Италия, е че има страшно много къмпинзи и кемпер стопове. Повечето ги намирахме случайно, по пътните табели, но без да са отразени никъде, и в книгата на ACSI също ги нямаше. Просто са край пътя и по всички места, на които се очаква да ходят кемперите. Чисти, широки и добре уредени са. Някои от тях безплатни, а други платени за около 10-20€. Някои с ток, вода и тоалетна, други само с едното или без нищо.
Наспахме се спокойно, сменихме водите и свалихме моторетката за посещение на един предварително набелязан, малък средновековен замък със странното име Вецио (1368г) – замъка на орлите. Намира се на около 20км от стопа, във Варена, на един хълм, до който се стига само пеша след 40мин изкачване по горска пътека.





От върха на замъка се откриват приказни гледки към езерото.



















Дали заради името или друго, но вътре в замъка се отглеждаха орли, соколи и други грабливи птици.









По пътя на връщане се натъкваме на малка пещера в двора на някаква къща. Вероятно някой ландшафтен инженер много умело я беше вплел в екстериора на къщата.





Връщаме се при кемпера и се мятаме в езерото да се охладим. Поплажувахме и там малко, и газ нататък. Сега сме си избрали да разгледаме вила „Мензи“ в Беладжо и вила „Карлота“ в Трамезина.
Тръгваме към първата по красиви крайбрежен път на може би най-красивото алпийско езеро в областта Ломбардия - езерото Комо. Ломбардия е една от най-богатите и очарователни области в Италия и не случайно някъде тук е вилата на Джордж Клуни.

По пътя снимаме











Езерото Комо има форма на емблемата на Мецедес, която е била причинена от движението на ледниците през долината, преди десетки хиляди години. В средата на езерото се е настанил красивия град Беладжио - един от най-романтичните градове на Италия. В града са останали старинни църкви и исторически паметници от преди 400 години. Комо е известно още и със своите изящни вили, и с може би най-известната от тях - вила „Карлота”. Комбинацията от луксозен интериор, Арт колекции и страхотна градина са част от очарователната атмосвера, която предлага вилата. Покрай езерата има много луксозни къщи, на които в Италия им казват вили. Не е това, на което ние в България казваме вила – място на което си съхраняваш старата покъщнина и ходиш да копаеш Събота и Неделя.



Крайбрежния път към вилите е хубав и ужасно тесен. Разминаването е драматично дори и с много ниска скорост. На места има дълги участъци за преминаване само от една кола, които някъде са регулирани със светофари. Там където не са регулирани и се срещнат две коли, се налага една да връща назад. Така обиколихме почти целия ръкав – 58км – за 2ч и 10 мин. Кошмарни часове за всеки тръгнал с кемпер по това време и по тези места. Особено за разминаване на два кемпера. Някак пристигаме, но и на километри от крайната точка няма места за спиране, дори за лека кола. Направихме 1-2 обиколки в търсене на място, но уви спирането е невъзможно. Разочаровани потеглихме към втората вила – Карлота. Разстоянието между двете не е голямо – около 6км, но …. с ферибот. Пристигаме на ферибота и пак изненада - оказва се че сме големи за малкото корабче и се налага да продължим по ръкавите още 60км, при същите кошмарни условия на разминаване.





Тук за малко не си остъргахме боите с този усмихнат белгиец, който се усмихна едва когато извадих апарата. Преди това и двамата се бяхме понапрегнали.
Пристигаме пред втората вила – Карлота и отново греда - пак няма места за спиране. Пообиколихме, но пак без резултат. Е, това ни бил късмета, ще ги разгледаме някой друг път. Продължаваме към следващото езеро Лугано, в Швейцария. Пътят започна да се вие отново по безкрайни серпентини (или фиби, както им казват „Роси и Стоян“), като рязко променяше височината и се отдалечаваше от езерото.
Правим последна снимка на езерото, че може и да не го видим повече е продължаваме.



Гледките от високо ставаха все по-хубави, докато езерото съвсем се скри от погледа ни. Затова пък пътя стана по-широк и по-хубав. Така по план след само 25км трябва да пристигнем в началото на следващото езеро Лугано. Радвайки се на широкия и хубав път навлизаме в малкото градче Carlazzo и изведнъж, табела с надпис къмпинг „Costa Azzurra“ прикова погледа ми. Ляв завой и сме право на рецепцията. По същи тесен път, като от преди минути. Всъщност проблема не е само, че пътищата са тесни, а че винаги това е съчетано с висока каменна стена или пък малка пропаст, но достатъчна да се изхлузиш.



Слизаме на оглед. Чудесен голям къмпинг с много зеленина, дебели сенки от орехови и липови дървета и най-важното - много свободни места. Разположен на брега на някакво защитено езеро (lago di Piano) пълно с водни лилии и друга рядка растителност. От едната страна на страничната ограда имаше малък асфалтиран път. От другата страна на пътя – още един къмпинг подобен на нашия, но с басейн. Цялата местност е някакъв резерват за защитени птици и непознати растителни видове. Поне това разбрах от някаква табела написана на италиански (добре, че беше с повече картинки).









Другата приятна изненада беше цената – само 35€/ден + 0.50€ за 5 минути топъл душ. Разпрегнахме каретата и платихме за две нощувки.

[danbog]

Интересно явление - на таблета , снимките се отварят, а на лаптопа - не щат!Вероятно защото едното е под Андроид, а пък другото под Уиндоус. Пътеписа е много хубав , има вложено много лично преживяване в него и маршрута и снимките са умело подбрани.
_________________
"Животът не се измерва с броя на вдишванията и издишванията, а с моментите, които спират дъхът ти!" - Пламен и Надя

[kvp155]

[kvp155]

На сутринта сваляме моторетката и обратно при вилата. За мотора паркинг винаги се намира, и то точно пред входа.





Спряхме точно зад тези дървета и традиционната триколка за продажба на сладолед между тях. Продавачката беше една баба поне на 70-80 години. И вероятно тя караше и триколката.



Историята на вилата: „…Строителството на вилата е започнало през 1600г от италиански търговец. През годините собствеността се е променяла, докато не била закупена от холандската принцеса Мариане и съпруга ѝ Алберт. Те подаряват вилата на дъщеря си Карлота, като сватбен подарък. След преждевременната ѝ смърт вилата е кръстена на нейно име…“



















Преди да тръгнем съпругата ми беше прочела доста за красивата вила „Карлота“, описвана още като „Късче от Рая“ или „Мястото на което всяка жена трябва да отиде“. Аз едва ли ще мога да пресъздам природната красота, създадена дори с намесата на човешка ръка, но ще отбележа, че гледките наистина са впечатляващи. Вилата заедно с ботаническата си градина заема площ от повече от 70000 м². На тази огромна площ в идеален стил и хармония, съжителстват многообразие от над 500 растителни видове - цветя, храсти, дървета и друга рядка растителност.







И тук има сериозни „фиби“, но не пускат с кемпери така, че нямахме проблем.







А тези листа бяха над 2м в диаметър, достатъчни да приютят цяло семейство в случай на дъжд.



Цялата градина е кръстосана от алеи преминаващи през стъпала, фонтани, водопади, поточета и каквото се сетите. Имаше дори голяма гора с изкуствена река. Заради мекия климат в района на едно място могат да се видят как добре си съжителстват иглолистни и тропически растения, включително и дървета. Трудно беше дори да си представя, че всичко това не го е създала природата, или поне по нищо не личеше.
От вътре вилата е като храм на изкуствата, с много мраморни статуи, картини, изящни тавани, различни мебели и много старинни вещи.





Това е рисувана картина на самата вила, както е изглеждала някога. Сега не изглежда по-различно.





[







От терасата на вилата се вижда почти цялото езеро и градчето на отсрещния бряг





За няколкото прекарани часа на територията на най-красивата вила се почувствахме, като Рай или приказен оазис, който в съчетание с невероятните гледки към езерото ни отдели за дълго от реалността. Дори забравихме, че имаме деца. На мен ми хареса много, но на жена ми … - едвам я накарах да си тръгнем. Искаше да я обикаляме втори път, че май била пропуснала едно цвете.



Върнахме се в базовия лагер и веднага яхнахме велосипедите. Покрай цялото защитено езеро на къмпинга и чак до ез. Лугано има вело алея. По нея с малчуганите отидохме на разходка с проучвателна мисия. Намерихме градския плаж на градчето Пролеза, със звучното име „Панама биийч“. Намира се точно в началото на езерото в италианската му част. Представлява добре окосена, чиста, хубава, равна и голяма поляна с бар в единия край. До него отдаваха под наем разни водни пособия и от онези плавателни дъски, на които седиш прав и гребеш с дълго гребло. Много станаха модерни напоследък, а колко са удобни не успях да разбера.









Така се отнесохме, че слънцето успя да се скрие зад един от високите скалисти хълмове започващи направо от езерото. Останахме само ние, лебедите и няколко от местните.





Имахме 4-5км вело-езда, така че оседлахме конете и назад към къмпинга. Най-малкият от ездачите даже успя да заспи на седлото си. Беше доста изморен от слънцето и игрите във водата.

[kvp155]

Снега ни затрупа, виното ми стана, а аз още не съм довършил летния си разказ. Накрая ще взема да ги застъпя със следващия. Тия от снимка.бг са за убиване, но както казва един известен българин, който в Събота ще се боксира за Трансконтиненталната титла – „продължаваме напред“.

Та така на 16 Август сутринта поемаме към швейцарската част на ез. Лугано. На няколко места минаваме границата - ту сме в Италия, ту сме в Швейцария. Вече не е ясно къде сме. После разбрах, че в територията на Швейцария има участък от езерото и част от крайбрежието, който е италиански, но отвсякъде граничи с Швейцария.
На първата бензиностанция пълним до горе и купуваме годишна винетка – 40CHF. Друга нямат, само годишна, но и тя е по-евтина от нашата – излиза около 70лв, а пътищата им – без забележка.
По пътя спираме да разгледаме и гр. Лугано - пленително швейцарско градче, намиращо се само на няколко километра от италианската граница. Разположено е на самия бряг на езерото Лугано, от което 63% от площта са в Швейцария и 37% в Италия. Чудно е как, но планинските върхове на Алпите сякаш изникват направо от дълбините на езерото, а нагоре се губят в облаците. Градът пък е трети по значение финансов център в страната, след Цюрих и Женева, с над 100 банкови институции.
За разнообразие и интерес на децата спираме за оглед на „Мелида Свисс миниатур“. Да разгледат миниатюрите на Швейцария, че в Австрия останаха да пазят кемпера, до като ние се мотаем с мотора и разглеждаме Клагенфурт.
Миниатюрите също са на самия бряг на езерото с прилично голям платен паркинг отпред. На касата естествено може да се плати и с карта, като в менюто учудващо имаше и български език.













На не голям терен са разположени макети на всички швeйцарски забележителности. Тук макетите са само швейцарски, от други краища на света няма. Изкусно са направени с внимание към всеки детайл, досущ като истински. Целия парк е обиколен от малка ЖП линия, по която се движи малко влакче возещо децата посетители (цената на услугата е включена в цената на входния билет). Машиниста май беше индиец, че те са с най-много железопътен стаж.









Макетите на влакове, коли, въжени кабинкови лифтове – всичките се движат. В изкуствените езера-макети, се движат и корабите. Те пък си делят малкото вода с много шарановидни риби, на които посетителите подхвърляха храна и водата завираше. Нямаше знаци за забранен риболов, но и никой не се забелязваше с въдица.



Правим последна снимка на езерото Логано и продължаваме



В Швейцария е пълно със замъци. Караш си, оглеждаш се и хоп, замък.
Замъка Висконтео, в гр. Локарно.



Друг крайпътен замък



Продължаваме към първия набелязан по маршрута ни къмпинг на източния бряг на Женевското езеро. До него ни делят около 300км, от които голяма част по стръмен алпийски път изкачващ се рязко на 2005м надморска височина през прохода Симплон.

По пътя планината ни е като страж. На много меса имаше въжени асансьори за превозване на товари до по-труднодостъпните места. Даже на места го правеха и с хеликоптер.



В някакво село изведнъж зад ъгъла изкача тази църква. Доста внушителна изглеждаше за толкова малко населено място.



Продължаваме по баира, а иззад близките хълмове взеха да се показват вечно заснежените върхове на трихилядниците. Изкачването е бавно и мъчително, и за нас и за машината. Навсякъде около нас се редят от онези приказно красиви гледки от рекламата на шоколадите „Милка“ – малки каменни къщички с големи зелени поляни, а на тях на воля пасе лилава крава на бели петна. Същите са, само кравите не са лилави или поне не ги видяхме.









Горе температурата е 12градуса и духа силен вятър, който едва не къса швейцарския флаг на покрива на крайпътен мотел. Няколко ентусиасти с велосипеди отмарят на по кафе на сред страховития вятър. Странно ни е. До преди малко се къпахме в езерото, сега ще трябва да си търсим дългите дрехи.







От върха надолу започва стръмно спускане с предупредителни табели като тази



Естествено не е за нас: „Нашите колела са по-малко на брой, а и едното никога няма да ни се запали“ - сериозно казвам на децата, при честите спирания до долу, поради силен мирис на изгоряло феродо. Добре е че на места са помислили и за тези с прегрелите спирачки.

Просто се разбиваш в този авариен изход, но без риск за останалите участници в движението.



Пред очите ни отново се разкриват страхотни алпийски пейзажи. Долу в долината е град Бриг, разположен в един от най-красивите кантони на Швейцария.
Спуснахме се без инциденти и поемаме вече по нормален път и дори по магистрала. Покрай пътя в атрактивни колички с формата на кошница продават традиционните за района сирена и пресни плодове.



Пристигаме на набелязания къмпинг в 22.30ч. Затворен е и всички спят сякаш е 2.00ч посред нощ. Паркинга пред него е собственост на къмпинга, а на специален знак е указано, че нощуването е безплатно ако закъснееш и ще използваш къмпинга. Всъщност паркинга е т.н. буферен паркинг, на който гостите на къмпинга, след като си разположат караваните или палатките, си оставят колите. В много от къмпинзите престоят на автомобили е ограничен само до един час, докато си позиционират караваната и си разтоварят багажа. Вътре остават само кемпери, каравани и палатки.
Не мислим много - дърпаме щорите и по леглата, а утре ще решаваме за престоя.

[kvp155]

На сутринта отварят в 8.00ч. и веднага нахлувам на оглед. Къмпинга е голям и разделен на две от крайбрежната улица. Зоната за каравани и кемпери е зад улицата, а тази отпред е за постоянно разположени бунгала (всичките пълни с почиващи). На рецепцията са обявени цените – подобни са на тези в Италия. Места има колкото щеш, но нещо не ни допаднаха условията – далече от брега, няма сянка, натоварена от трафик улица точно пред къмпинга.
Решаваме да продължим към Монтрьо (наречен още градът на джаза, заради известия фестивал там) и следващата ни цел - замъка „Шильон“. Толкова е близо, че както се казва „още не сме тръгнали и вече пристигнахме“. Намираме място за паркиране макар и малко стъписани от информационни табели, на които с картинки е показано как ще ни оберат крадци и трябва да сме много бдителни. Ние все пак идваме от България и по принцип сме си бдителни, но все пак на ум благодарим на властите. Впускаме в разглеждане на тази интересна забележителност на швейцарската Ривиера без никой крадец да наруши спокойствието ни.









Някои факти от историята на замъка: Построен е през XI в. на една огромна скала, вдадена в Женевското езеро. Състои от 25 постройки (строени по различно време), обединени в три вътрешни двора и защитени от две крепостни стени. Замъкът се използвал като летен дом на графовете, но през 16 век е превърнат в затвор. Укрепен само откъм сушата, откъм езерото няма укрепителни елементи. Вътре има големи представителни зали за приеми, както и уютни стаи със стенописи и стари огромни камини. Шильон е на първо място по посещаемост сред историческите паметници на Швейцария и наистина си заслужава да бъде посетен.
Имаше и няколко добре запазени „пожарникарски автомобила“ - какво ли са гасили с тях, като всичко беше от камък ?!









Ключалка на порта (ключа го нямаше)





Огромна камина, в която спокойно можеш да изпечеш и бивол.



Модерна зидана стайна печка



Модерна еко тоалетна с дървена дъска (не като в Ефес, да седиш направо на студения мраморен камък). На снимката не се вижда добре, но тоалетната е надвесена над самото езеро и дъно няма, а материала „цопва“ направо в езерото.







Солидни сандъци за вещи, някои с изкусна за времето си дърворезба







В Монтрьо е още прословутата статуя на легендарния Фреди Меркюри. Жена ми му е голям фен и маршрута задължително трябваше да мине от тук.

Спираме кемпера под рехавата, но платена палмова сянка, оставяме пазачите вътре и тръгваме към статуята





На тази улица, съвсем на близо до статуята е и студиото, в което е творил великия музикант. Цялата му стена е изписана с послания от почитателите му. Жена ми нищо не му написа, а уж и тя е от тях.





В непосредствена близост до статуята имаше една от онези сложни логически машини (забравих им името), в които постоянно нещо се движи предавайки движението на друго, то на трето и т.н. и т.н. Вероятно чудото на швейцарските механизми.



Измъкваме се бавно от градчето, правейки по някоя снимка в движение и продължаваме към Веве.











Крайбрежието на Женевското езеро е толкова застроено, че въобще не усетихме как пристигнахме в следващия град - Веве. По пътя имаше доста „накацали“ къщи, като тази.



Първата асоциация с гр. Веве е, че тук е живял през последните 25 години от живота си Чарли Чаплин. Това е станало някъде в околностите на в селцето Corsier, където и е погребан със жена си. Сигурно знаете интересния факт, че българин е замесен в една от мистериите с Чаплин - разкопаването на гроба му и отвличането на ковчега с трупа му. Заедно с някакъв поляк те искат от съпругата на актьора 1,5 млн. швейцарски франка, но са арестувани от полицията. По-късно някакъв дядка от Асеновград се похвалил, че именно той бил въпросния изнудвач, което било официално опровергано от властите.
В памет на актьора на кея Пердоне във Веве, където е обичал да се разхожда Чаплин, днес се издига неговата статуя направена в човешки ръст (опити за кражбата ѝ от българи или други не са известни). Туристите дошли да я видят са толкова много, че трябваше да изчакаме реда си за да се снимаме на саме със статуята. Китайците отново преобладаваха.



Във Веве е единствения в света музей на играчките, който пази над 5000 различни игри от целия свят. За съжаление на децата не работеше и не успяхме да го посетим.
Градчето е тясно свързано и с нещо друго много характерно за цяла Швейцария - производството на шоколад. То е започнало тук още в началото на XVIIIв., а империята на "Нестле" тръгва именно от Веве.
Несъмнено обаче един друг предмет се е превърнал в емблема за малкия град - гигантска вилица, забодена в езерото. Приборът за хранене е висок 8 и широк 1,3 м. Вилицата е поставена в езерото през 1995 г. по случай 10-годишнината на музея на храненето в града. Малко по-късно, въпреки усилията на управата, музеят не може да вземе разрешение за поставяне на вилицата във водата и тя е премахната. След спазване на всички процедури през на 2008 г. властите разрешават нейното връщане в езерото. Видно и тук е като у нас – всеки прави каквото си иска, пък после го узаконяват.







Продължаваме към следващия набелязан къмпинг, на около 2-3км след Веве. Пристигаме и … пълен е, но за два дена престой място все пак се намира. Над къмпинга минаваше швейцарската железница и въпреки стръмния и тесен скат, навсякъде се отглеждаха лозя.



Някъде преди да тръгнем бях прочел, че къмпинга е общински. Може и да е вярно, защото цената му беше, като за социално слаби швейцарци – само 35CHF + 0.50CHF за 5 мин. баня. Настанява ме се и право в езерото. И тук водата е същата – чиста, бистра, приятно хладка и сладка. Край нас на скалите един дръпнат китаец размахва някакви въдици. За сефте виждам някой да лови риба в езерата и то по обяд. Отиваме с малкия на проверка, а в кофата му два големи Костура (поне по 2кг) и други различни видове, но по-дребни. Толкова големи Костури не бях виждал. Лови ги на жива рибка дълга около 15см, която закача не за гърба, а за устата. После с голяма плувка я замята на около 20м от брега. Не съм голям рибар, но като във всеки мъж и у мен има някакъв ловен инстинкт. Грабвам дежурните в кемпера въдици и ги стъкмявам по подобен начин. Помолихме за малко стръв и се наредихме до баш майстора. Два часа на пека и …. нищо. Умря ни и рибока. Нарязах го и с парченцата, на по-малки куки хванахме няколко дребосъка. Напече ни, а и нещо не ни се получаваше риболова. Зарязахме го и хайде пак във водата.





Надвечер обаче решавам да пробвам пак. Стръв вече няма, а и китаеца си беше отишъл. Имам нашенско чепаре за Сафрид. Закачам го и още с първото замятане „удря“ нещо прилично – Костур около килограм. За радост на децата успях да го извадя. Замятам пак и отново „удар“ – този път нещо като Скобар. Малкия подивя от щастия. Почти с всяко хвърляне вадех по нещо. Вече много по-малки, но за това пък по 2 – 3 наведнъж. До тъмно бяхме разполовили кофата. Малкия така се кефеше, че донесе челници, та да не спираме риболова. Обяснявам му, че вече не се вижда, но кой ти слуша. Вечерта пържене, пържене, чак ме заболя кръста. Не можахме да я изядем. Рибата беше вкусна дори и на следващия ден. Дивото си е диво.

[kvp155]

На сутринта поемаме към Лозана, като спираме първо на Олимпийския музей. Музеят разполага с повече от 10 000 експоната, което го е превърнало в най-големия архив на олимпийските игри в света. Точно на входа има две огромни колони от бял мрамор, на които са издълбани надписи с датите и имената на градовете, в които са се провели до сега игрите. Едната колона за зимните, а другата за летните.







Почетната стълбичка не минава и без нашите хубостници



Продължаваме към следващата спирка - замъка сен Мер и катедралата в старата част на града.

Пристигаме сравнително бързо, но едвам намерихме място за паркиране и то на един паркинг за автобуси (естествено платен). Замъкът и катедралата са близо един до друг, но за жалост – замъка е в ремонт и е затворен за посещение. Катедралата обаче не е и е безплатна, като всички до сега разгледани. Катедралата е много стара - от XII век, като се смята за най-впечатляващото произведение на изкуството в Швейцария. Нарежда сред десетте най-красиви катедрали в света. От площадчето пред катедралата се открива гледка към стария град с малки тесни улички, като се виждат кулите на други старинни сгради. Друга тясна уличка води до кметството и фонтана на справедливостта.















Катедралата отвътре е уникално просторна и красива (по-красива и от тази в Кьолн). Не само това, но и за първи път чувам виртуозно изпълнение на орган в подобна акустична атмосфера. Звукът сякаш пронизваше всичко по пътя си. Невероятно е да го чуеш. Много хора явно бяха дошли специално за това. Други пък си четяха книга, седнали на специални възглавнички на нещо като сепарета, трети просто си седяха спокойно – видимо от часове.
Странно, но дори отвън звукът от органа още отекваше по тялото ми.









Не мога да премълча и една интересна според мен случка. Леко ръмеше дъжд и забелязвам как на паркинг в страни от катедралата двама месни полицаи със скутери оглеждат една кола (виждат се на първата снимка). Шофьора ѝ я беше оставил на платено място очертано с бяла маркировка, но задницата ѝ леко стърчеше извън маркираната зона. Полицая направи снимка на нарушението, описа го в някакъв документ и сгънат грижливо го постави в найлоново пликче под чистачката на предното стъкло. Просто е – нарушаваш и плащаш, дори за незначително нарушение. И у нас е така.

Отправяме се към Женева и по-специално на площада пред централата на ООН. До там тафикът е подобаващо голям. Интересно, но почти всички автомобили бяха с френска регистрация. Още по-интересно е, че и автобусите на градския транспорт също бяха с френски номера. Вярно че са си поумешали капите, ама чак пък толкова. Явно са над тези неща.



Тази е друга катедрала снимана в движение




С пристигането си на площада пред централата, децата веднага забелязаха нещо интересно – огромен дървен стол с пречупен крак и хукнаха към него. Тичайки не забелязаха, че в плочките на площада има дюзи на голям фонтан, който изведнъж се пуска сам. Колкото и да го заобикаляха, добре ги поизмокри.
Сега по-трудната задача беше да намерят българския флаг измежду многото пред сградата на ООН. В близост до нея са Международна федерация на Червения кръст и Червения полумесец.















Не може да отидеш до Женева и да не видиш величествения воден фонтан „Же д'О“, една от забележителностите на града и един от най-големите фонтани в света. Намира се на мястото, където Женевското езеро се източва в река Рона. Фонтанът се вижда от целия град. Всъщност ако сте там и да не го видите, всички пътища водят към него. Ние минахме през малък парк и се озовахме точно пред него.



Интересни ми бяха фактите за фонтана: Висок е 140м, а 500 литра вода се изпръскват всяка секунда от две огромни помпи с мотори по 500 кВт. Консумацията на електроенергията е над 1 мегават. Седем хил. литра вода постоянно е във въздуха и буквално се изстрелва със скорост от 200 км/ч. Фонтанът е един от най-старите в света - пуснат през 1891 г., но не е бил осветен чак до 1930-те год.
Купища туристи обичащи водата го бяха посетили съвсем отблизо за да се освежат от жегата, като дори и най-леката промяна в посоката на вятъра ги караше да тичат за да са точно под падащите струи. Естествено тук минаването „между капките“ е невъзможно и никой не си тръгва сух от водата.





Швейцарските часовници са навсякъде, а и лесно се разпознават





Бавно потегляме по крайбрежната в едно чудесно задръстване, в пиковия следобеден час, вероятно към края на работния ден (тежко му на съединителя). След около 1-2часа успешно преминаваме през града и вече сме на френския бряг на езерото.
Граничния пункт е нещо, като изоставена кабинка с табела и знамена на Европейския съюз и Франция. Интересно, но на Италиано-Швейцарската граница имаше полиция, а на тази нямаше никой. Това е – богата държава насред Европейския съюз, за какво им е граница. Още щом я минахме ясно се виждаха разликите. Французите бяха видимо по-бедни. Пътища, сгради, зелени площи – всичко говореше за това. За нас е по-добре, че и езерото не е толкова населено.
Градчетата и къщите в тях бяха на прилично разстояние една от друга. Къмпинзи също имаше няколко, но все в дълбочина и далече от брега. Ние търсехме някой хем да е на брега, хем да е във възможно най-източната част на езерото, но във френската му част, та да почувстваме и Франция в това пътуване. Оказа се че няма такъв. Всички са в противоположна на езерото посока.
Взе да се свечерява, но все не си харесваме място за нощувка. Оглеждайки се изведнъж виждаме няколко кемпери в дясно от пътя. Спираме за проверка и се оказва безплатен кемпер-стоп - извън населено място и точно срещу „градския“ плаж. Настаняваме да нощуваме наред с други като нас, точно под гора от леска с много лешници. Таман им е сезона – ядките са пълни и вкусни - пробвано.

На сутринта се оказва, че мястото е доста хубаво. На няколко метра от добре озеленен и поддържан тревен плаж с безплатна вода и тоалетна. Плажовете са сравнително малки и всъщност са два – един каменист и един затревен. Тоалетната пък така грижливо и изкусно е прикрита с декоративна растителност, че едвам я намерихме.
Това кафеникавото в дясно на снимката е входната врата за тоалетната.



Беше почивен ден и за няколко часа плажчето се понапълни от желаещи за отдих французи. В ранния следобед взеха да се разотиват и стана много спокойно. Хареса ни и останахме за две нощувки.









Прекарахме си добре по бреговете на Женевско езеро и реално го обиколихме цялото. Поплажувахме тук-там, разгледахме и крайбрежните градчета. С две думи - езерото е хубаво, но като, че ли известността му е по-голяма от красотата му. Със сигурност повечето от италианските езера го превъзхождат по красота. За къмпинзите важи същото.

[kvp155]

В деня на тръгване ставам по-рано и потеглям на спокойствие към малкото езеро Орта в Италия. По обясними причини карането на спокойствие при нас е голям лукс и за да го имам трябва да шофирам или рано сутрин или през нощта.
Пътя до езерото Орта отново е през прохода Симплон, че другият път за връщане минава близо до връх Монблан, а за там изкачванията не ми бяха познати. Така с леко намалена спирачна ефективност и на принципа „познатия път е най-сигурен“, поемаме отново към прохода. А и решихме, че ще имаме още един шанс да се наследим на чудесните гледки.



Долината на Бриг много ми хареса. Хората спокойно си живееха по стръмните скатове без да се притесняват от нищо. Ние пък се чудехме как изобщо не са се сурнали в дерето и как ли достъпват къщите си през зимата.



Проходът освен с красотата си ни впечатли и с множество пътни съоръжения, които изглеждаха някак величествено, особено като видим къде са изградени.







Снегове и навявания не могат да изненадат местните. Грижливо бяха разположили подобни съоръжения на много от рисковите места.



Заради прекрасните гледки и снимките спирах много често, под претекст за необходимост от охлаждане на спирачките.

















Тук почти сме слезли в ниското. Усещането да си на дъното на нещо като ждрело е доста потискащо, но и очарователно.









Пристигаме на границата - повече от невзрачна е. Нещо като нашата на ГКПП Олтоманци.







По пътя има множество добре поддържани каменни къщички в които с учудване разбираме, че се живееше





Отново сме в Италия, вече устремени към емблематичния град със звучното име Орта Сан Джулио. По пътя ни вали пороен дъжд, пренесен от някакъв алпийски циклон. Небето е сиво и мрачно, до където ни вижда погледа. Изглежда като, че никога няма да спре. Пристигаме на набелязания къмпинг, а дъждът продължава да вали. Къмпингът е скъп, но на 1-2км от него се оказва, че има стоп. Намерихме го лесно, макар да беше по едни стръмни и тесни скатове с доста остри завои, като на места се налагаше да ги обхождам пеша, за да не се остъргаме някъде. Стопа е добър - има вода, тоалетна и все още едно-две свободни места. Дъжда не спираше и докато намествах кемпера дойде една група от три испански кемпера, натикаха се в дъното, че даже се запушиха един друг. Места вече нямаше. Грабваме чадърите, пускаме най-дългото филмче на децата и поемаме сами към градчето.

Самият град е построен на нос, който се врязва от източния бряг на езерото Орта, в полите на Алпите. В средата на езерото се намира остров Сан Джулио, включен е в списъка на Юнеско. Според историята името на града идва от Свети Джулио, който е живял през IV в. по тези места, а легендата гласи, че той е помогнал на местните да изгонят змиите от острова в центъра на езерото и да построят там укрепления, където да се бранят от неприятелите.











Очарователното градче е кръстосано от малки, тесни и стръмни калдаръмени улички, по които не се движат автомобили. Повечето от сградите са автентични, като някои са на възраст от по няколко века. По уличките се предлагаха картини, старинни вещи, предмети с дърворезба и други подобни вещи. Атмосферата е като да сме попаднали в голяма галерия на изкуствата.











Базиликата изглежда много стара и носи същото име - Сан Джулио. Орган също имаше, но никой не свиреше на него









Макар и мрачно от хълма се откриваше чудесна гледка към острова. А странната статуята и изгледа са от частен имот точно на въпросния хълм над езерото.





Когато вали, макар и слабо не ни спорят разходките. Все бързаме, все се пазим от дъжда и в крайна сметка пак сме мокри и сме попретупали интересното. Нещо подобно стана и сега, макар, че дъжда ту валеше, ту спираше. Така се прибрахме сравнително рано и трябваше да гледаме филми в тясното и затворено пространство. Градчето толкова ни хареса, че се зарекохме на следващия ден да го разгледаме пак, но на спокойствие.