kemper-club forum

[kvp155]

Хубаво ни е през зимата макар и за кратко да сме на по-топли места, та тайничко си планувахме едно пътуване из Южна Италия – Бари, Неапол, Палермо .... тия три неща. Някъде около Коледа и Нова година трябваше да бъде. След предложението на по-евтината корабна компания Грималди от над 500Е за ферибот в двете посоки и малкото време на разположение, бързо се разубедихме и започнахме да мислим за нещо по-северно. Тоскана е отдавна в полезрението ни, та по малко обмисляхме и този план Б. По малко, по малко, съпругата ми беше изчела почти всичко, когато някак изведнъж ни затисна големия сняг и плановете ни се замразиха във фризера. Изкарахме туршията с хубавото вино и започнахме да мечтаем, чакайки Райчо да си свърши работата. Сигурно стана и по-добре, че ми остана време да прочета почти всички пътеписи във форума. И така докато се запролети.
Мърдане нямаше, само чакахме някой от Министерство на образованието да свири старта на пролетната ваканция и тръгваме. По това време някъде във форума се появи и тема „Към Тоскана и Флоренция през пролетната ваканция” на колегата Radoslav, точно за местата, които сме планирали и ние. Е, това ако не е съвпадение, здраве му кажи. После се появиха и други колеги тръгнали в тази посока, а накрая на границата се оказа, че почти всяка кола беше с българска регистрация.
Тръгвайки на някъде, сигурно защото сме пълни с енергия и с положителни емоции от предстоящото, пътуваме много рано сутринта. Децата се преселват да спят в кемпера от предната вечер, и докато спят към 3.00-4.00ч потегляме. Така е от години и вече сме понавикнали с този прийом. Във форума обаче, прочетох за друг – да се спи веднага след границата и после рано да се тръгва напред. В крайна сметка правила няма – на кой, както му е удобно, но все пак решихме да пробваме и този начин.
След края на учебния ден на 07.04 се прибирам първи, качвам последния багаж - мотора и велосипедите, и нетърпеливо чакам останалите. Те пристигат някъде към 20.00ч. и след час вече сме готови. Тъмно е и студа ни е превзел напълно. Някъде около 1-2 градуса е, а за капак на всичко завалява и дъжд, който дори за малко премина в сняг. Без значение. Качваме се и отпрашваме за комплекса Кинг в Сърбия. Пристигаме. Ресторанта още не работи за сезона, но щом ни вижда, възрастен мъж излиза от вътре и през дъжда ни посреща с любезно искане за 3Е такса. На паркинга сме заедно с два-три ТИР-а. Наместваме се близо до входа и гасим лампите. Спане е трудно да се каже че имаше, защото през около час пристигаха и тръгваха ТИР-ове, като някои не спираха двигателите и шума идваше в повече.
В крайна сметка идеята многото скучен път да е пред теб за началото на деня е добра, но възможността да се наспиш също е от значение. Въпрос на личен избор, на мен ми допадна и бих го повторил пак.
На сутринта ставам рано и докато още може да се покара на спокойствие, потегляме. Бавно в неспиращия дъжд стигаме до красивото ждрело на река Нишава с многото тунели, дето въпреки че им пише броя аз винаги го изкарвам различен. Шегуваме се с жена ми, колко смешно звучи надписа „Пали светло”, подканящ шофьорите да си включат светлините, а аз ѝ разказвам, че преди много време тези тунели изглеждаха много по-различно от сега. Пътя в тях беше с огромни дупки, често пълни с вода, а отвътре бяха по-тесни и неизмазани. По стените имаше дълги деруги напомнящи инциденти, а по ръбестите скали висяха парчета от брезентите на ТИР-ове. Изглеждаха много зловещо, особено през нощта, когато камионите караха в средата за да не задерат в скалистите сводове, а от дупките се клатеха и така разминаването беше доста драматично. Сега са по-хубави дори от нашите. Чисти, светли и номерирани. Чак ми се иска да спра и да се поразходя в ждрелото или да се спусна с лодка по течението на красивата река. Природата тук е много красива, а все не намираме време да й се насладим.







(Снимките са от пътя ни на връщане, че на отиване беше мрачно и валеше дъжд, но това по никакъв начин не променя красотата на района).

Някъде преди да се качим на магистралата Ниш-Белград, в сумрака виждам два кемпера спрели един зад друг, като втория май беше с пловдивски номера. Може да бяха на колегите които споменаха, че ще пътуват към Тоскана, но не стана ясно.

Продължаваме напред през онези скучни магистрални 1000км, а дъждът все е с нас. Студ, мрак и мъгла, точно до Словения. Там всичко е отрязано като с нож, и щом се вдигна мъглата установяваме, че има сериозно гранично задръстване.



Пристигнали са екипи от телевизията, полицаи, граничари и някакви мобилни лаборатории. Словенците извършваха 100% контрол на всички. Най-тягостно беше за тези с автобусите. Десетки автобуси чакат реда си на една от най-дългите опашки, която съм виждал по границите. Пътниците им са навън и пристъпват нервно, а проверката е за всеки, един по един. На багажа също. Видимо изморени, отегчени и ядосани физиономии се виждаха на всякъде. Учудващо, но в обратна посока (от Словения към Хърватска) опашката беше поне три пъти по-голяма, без да стана ясно защо. Друг път на тази граница нямаше дори хора в кабинките на пункта, само по-нататък, седяха екипите, които следят за това дали си си купил винетка. Сега беше различно. След около час дойде и нашия ред. Очаквах да ни „изтърбушат“ напълно, но минахме без особено ровене, сигурно заради препълненото товарно отделение с покъщнина и присъщите крясъци от детска бъркотия в жилищната част. След паспортния контрол митничаря държеше само да види децата и ме прикани да отворя вратата на кемпера. След като пристъпи на първото стъпало малкия почти му скочи на врата от алковена с въпроса „Ти какъв подарък ми носиш?”. Онзи се усмихна и проверката приключи без дори да влезне вътре, а малкия пак остана без подарък.

На първата бензиностанция лепим словенската винетка и цепим за Триест в очакване на последните два часа до целта.
След почивалището на Чатеж (в Хърватска и Сърбия им казват одморище, видно има голяма разлика), в ляво от пътя изведнъж грейва огромна площ пълна с кемпери и каравани на хора дошли да уважат състезание по мотокрос. Намалявам инстинктивно, озъртам се въпросително, а накрая направо питам: „Да спираме ли?“. Никой не проявява интерес за спиране, така че продължаваме за набелязания стоп.

По пътя реших най-накрая да снимам от онези симпатичните тунели, на които двете платна на магистралата са под един общ свод. Някак ми изглеждат по-красиви на фона на традиционните. Малко даже приличат на военновременни убежища за самолети.





С наближаването на Италия започвам да се оглеждам за последната бензиностанция с по-евтина нафта – 1.14Е, че по това време в Италия е 1.45Е (после магистралите там стигаше и до 1.75Е).
След отклонението за Триест пътя бавно започва да се спуска към града, като на места се открива страхотна панорама към морето.





На всяка пряка навигацията постоянно ни приканва да направим почти обратен завой и да се шмугнем в тесните улички, през които трудно би преминала и кола без поне две маневри. Никой не я слуша и бавно, бавно слизаме на крайбрежния път.







Пристигаме на предварително набелязания кемпер-стоп (45.68250, 13.75138), който по съвместителство е и паркинг за коли. Естествено места няма и как ли да е иначе в този прекрасен, слънчев съботен ден. След няколко обиколки, все пак намирам място, спирайки почти диагонално, като запушвам поне три коли. Жена ми се възмущава, че не е редно да се спира така. Естествено казвам, но стопа е на такова хубаво място, че решавам да изчакаме, до като се освободи място.
Стопа е в прилична близост до центъра, до парк в който има няколко чешми с течаща вода, безплатен е и на брега на морето. Неудобството е, че няма място за сервизиране и тоалетна, но и двете още не са ни нужни.





Не след дълго на първия ред един кемпер отлепя и веднага се наместваме на неговото място.
Първия ред е само за кемпери, които може и да нощуват, а колите спрели там през деня, трябва да се изнесат до 19.00ч. Обзаложих се с дъщеря ми, че точно в 19.00ч на първия ред няма да има нито една кола. За нейно, но не и за мое учудване, спечелих.
Заключихме кемпера и отидохме на разходка по крайбрежната алея и парка. Хубавото пролетно време беше привлякло много хора, които се разхождаха и забавляваха край морето.
Всъщност в Триест сме идвали много пъти, но за първи път ще останем да спим в кемпер и на стоп.
Градът е много красив и определено заслужава внимание, особено ако имате време. Ние имахме и започнахме от парка до кемпер-стопа.

[Asteri]

Аааах, топличко Давай още слънчеви кадри, да се сгреем

[ilkomuhata]

[Роси и Стоян]

Дето се вика - още не сте се събули и подкарвате пътеписа....
Супер тъкмо до като се върнем най - вероятно ще сте го довършили и ще го изчетем на веднъж , че имаме да си водим записки по него
Браво на вас - железни сте!

[gabroveca 2604]

Благодаря за споделянето и за труда, който сте положили. Беше невероятно четиво, подкрепено с прекрасни фотоси!
_________________
M&M - Мими и Милчо

[mulenceto]

А смокините къде бяха

[kvp155]

[kvp155]

[Данаил Делчев]

Ам хайде деееее.......

[kvp155]

[kvp155]

Навсякъде в парка е пълно с млади хора, които много културно се забавляват. Едни опънали въжета се опитват да ходят по тях, други се люлеят в хамаци, трети танцуват, а някои дори налягали на одеяла направо на паважа, свиреха и пееха. Имаше даже и къпещи се в морето, с което много ме заинтригуваха, дали и аз да не ги последвам, но вече се свечеряваше и реших да пропусна.











Темпераментна и много жива нация са това италианците. А жените им са едни от най-красивите в света. Ето тук някакви млади представителки на женската красота се бяха подредили да ги снима техен приятел, а аз минавайки използвах момента и също ги щракнах.



Те пък като видяха, че ги снимам веднага поискаха да видят снимката и се запазариха как да им я изпратя по Фейса. На помощ привиках щерката, че от Фейс нищо не разбирам (и не искам и да разбирам), та да се разберат как да стане точно работата. Нея в началото я беше срам, но като се разприказваха, чак се сприятелиха. Ето, казвам ѝ, вече имаш приятелки и от Италия, които поне си виждала на живо и знаеш, че съществуват.



Продължавайки нататък в далечината взе да се откроява замъка Мирамар. Пробвах да го снимам, но вече беше тъмно, а и толкова далече, че се загуби красотата му.





Нищо, на сутринта ще го снимам на светло.

Някои хора по алеята бяха дошли специално заради красивия залез, който може да се види тук. Снимаха го с професионална техника, да не пропуснат и един миг. Не пропускаме да го снимаме и ние, че предния път го снимахме с телефони и нищо не излезе.







Пихме по бира в едно модерно капанче край парка и се отправихме към центъра, който вечер е много осветен и красив.



Разстоянието до идеалния център е около 3-4 км, и понеже не ми се сваляха велосипеди, се метнахме на едно такси и срещу 9Е, вече сме на площада.




Ето го и централният площад Пиаца Унита със сградата на Кметството и Стоковата борса. В плочките са вградени сини LED светлини, които заедно с осветлението на сградите, придават много приятна атмосфера. Отново е пълно с млади хора и заведенията наоколо пращят от народ, сякаш живота сега започва. Площадът е огромен, даже май беше най-големият европейски площад на брега на море.















Не минахме и без забавления







Триест си има и свой Канале Гранде - доста по-малък от венецианския си съименник. Не чак толкова красив и очарователен, но пък е самия център на града. Води право към морето и е съвсем близо до централния площад.



В града има още и хубав античен амфитеатър, който заради късния час сега не посетихме, но сме го виждали и той също заслужава внимание. През Октомври пък, в залива на Триeст се провежда една от най-известните регати в света, Барколана, която събира хиляди любители на този спорт от целия свят.











Така пообиколихме тук-там за около два-три часа и хайде обратно към в къщи. Таксито на връщане ни взе 11Е, сигурно защото минаваше полунощ. Такситата пък бяха съвсем нови, повечето хибридни модели на Тойота и Нисан, които бяха толкова безшумни и така ускоряваха, че направо ме впечатлиха.

Връщаме се на стопа и ето ѝ още едно доказателството на младата дама, че на реда за кемпери, не нощува нито една кола.



Спахме много спокойно. Само тишина, примесена с чуруликане на влюбени птички от близкия парк и тихото ромолене от малките вълнички на морето. Заслужавахме го след онзи шум от ТИР-ве предната нощ и почти 1000км път.

Призори някакви пишман рибари се мотаят около кея и естествено, нищо не хващат.



Правя няколко снимки на града и замъка и поемаме към Флоренция.

[kvp155]

Караме само по магистралите, че от тия кръгови в Италия може да ти се завие свят, а и времето се увеличава почти двойно. Като се пенсионираме и имаме цялото свободно време на света, няма да се кача на магистрала. До тогава обаче, пестят много време.
На магистралата няма причини да падам под 100 км/ч, а и тази беше толкова равна, че дори да си забравил препълнената касета на тоалетната, няма да прелее.

От Триест по на Запад има множество тунели. Бях се зарекъл да не правя аналогии с България, но те някак излизат от само себе си. Та тези тунели са толкова чисти, подредени, осветени, вентилирани, че не се сдържах и ги снимах.





Тук лампите не само не падат върху автомобилите и не убиват хора, а са така поставени, че да адаптират зрението на шофьорите. В началото са по-нагъсто и светлината е близка до естествената преди тунела, а с навлизането навътре, постепенно се разреждат, давайки възможност на мозъка да възприеме промяната.
По тези магистрали ясно се вижда къде отиват парите от пътните такси. Не, не са в именията на шефовете от местното АПИ или в някоя партийна каса. Всъщност не знам, но състоянието на магистралните пътищата е на такова ниво, че го допускам.
На места имаше ремонти и движението беше двупосочно в една обща лента, като двете ленти бяха разделени с едни странни конуси. По-скоро бяха триъгълници, които ако ги настъпиш с гумата се сгъват и без щети после се изправят. Помислено е и за това, че все някой ще настъпи разделителните конуси.
На всеки вход към тези по-тесни магистрали (само две ленти и маломерна аварийна) имаше знаци, че движението за каравани е разрешено само от 06.00 до 21.00ч. Явна дискриминация към колегите с каравани, но сигурно са създавали проблеми и местната власт се е принудила на тази мярка.



По-нататък, когато магистралата стана от три ленти и нормално широка аварийна, тези знаци изчезнаха.
Споделям тези неща с идеята, че може да е полезно за някой, особено ако пътува за първи път из района.

На края на магистралите има от онези чудесни терминали за самообслужване, на които щом си мушнеш билета, едно чекмедженце се отваря и нежен женски глас те подканя да си платиш пътната такса. В това чекмедже спокойно пускам всички монети, които са се събрали до момента, а машината отброява точно колкото е таксата и връща останалото. Много са удобни, не е нужно да си късам джобовете и да се чудя на кой да пробутам монетите. Естествено може да платите с каквото имате – банкноти, монети, карта.



Така след 420км само магистрала и 35Е такса, вече сме на входа на най-красивия град в Европа. Разглеждането му би ни отнело поне 2-3 дни и затова сме си избрали къмпинг. Намерих и прилични стопове, но с деца за повече от една нощувка не бяха подходящи за разглеждането.

Къмпинга носи името на града Firenze (Флоренция) (43.765556, 11.315833) и след нашето посещение го препоръчвам на решилите да разглеждат града, като използват за базов лагер къмпинг.
Къмпинга е нов (2013г), чист, голям и на цени, като повечето в Италия.
Има вендинг машини за най-необходимите хранителни и други стоки, сервизните помещения са перфектни.



Строи се басейн, ресторант и др. Има и велосипеди под наем 17Е/24ч. Недостатъците му са, че няма сянка и детски площадки. Това последното е особено важно за нас, защото сега например децата ритаха топка до едно пералното помещение в близост до нас и така качиха топката на покрива му. Това от друга страна е добре, че научих как е стълба на италиански – scala.



Пред къмпинга има голям паркинг и място за сервизиране. Напускането е най-късно до 14.00ч, но на паркинга може да си оставите безплатно возилото ако сте били гости на къмпинга. Заради по-дългия ни престой на нас ни се наложи да се възползваме от тази опция.



Къмпинга се намира по поречието на река Арно, която пък е един добър ориентир за пътя до историческия център на града. Реката минава през целия град и просто няма как да се объркаш. Движейки се от къмпинга по течението ѝ след около 4-5 км сте точно на моста Ponte Vecchio мост (43.767608, 11.252752), а от там на Север всичко е пред вас.

[kvp155]

Да продължавам и аз че вече ми е по-свободно.

Тъй като пристигнахме във Флоренция някъде по обяд, решихме да разглеждаме града с велосипедите заедно с децата. Свалих ги от кемпера и по велоалеята покрай реката се придвижихме до центъра.
По пътя снимахме едно от предназначенията на реката. Не подозирах, че я използват и за плаж.



Бавно наближаваме сърцето на Тоскана - Флоренция. Градът който ежегодно привлича милиони туристи от целия свят, особено, но не само почитателите на историята и изкуството. Това е родният град на велики творци. Данте, Микеланджело, Джото, Брунелески, Леонардо да Винчи, Донатело, Рафаело и още много други творци от всички изкуства са родени имено тук.



За добро или за лошо градът е белязан от вековното управление на династията на Медичите (основателя ѝ е Джовани ди Бичи Медичи), която е оказала огромно влияние върху развитието му и дори е преобразила изкуството. Многобройни са обектите заслужаващи внимание. Дворци, крепости, площади, мостове, статуи, старинни църкви, катедрали и уникални архитектурни шедьоври на човешкия гений са причина Флоренция да е един от най-посещаваните градове в Европа. Въобще ние сме истински късметлии, че всичко това се намира само на някакви си 1400км от София. С това не могат де се похвалят милионите желаещи да се докоснат до великия град, живеещи някъде по другите континенти на Земята.

Бях решил да пиша съвсем кратко и неотегчително, но нещо май не се получава. Та за онези, които им се гледат само картинки, може спокойно да прелистват по-бързо, защото кратко просто не е невъзможно. Ако е кратко, трябва да е нещо от сорта „Ние посетихме Флоренция. С кемпер.”

Подготвяйки програмата за това пътуване, съпругата ми намери неща, които признавам си не знаех, а ми изглеждат любопитни. Затова спестявайки енциклопедичната част, която може да се намери навсякъде, ще споделя някои интересни факти за тези, които не ги знаят.
Един от най-известните от тях е начинът на създаване на първата банка. Поверията говорят, че е било нещо такова:
На една маса на сред мегдана седи мургав италианец и щедро търгува с пари. Дава на заем някаква сума срещу ангажимента на получателя да я върне в съответен срок срещу някаква допълнителна такса. По-нататък седи друг подобен лихварин и прави същото. Още по-натам, трети, четвърти, пети … На италиански думата banco означава пейка или маса, и от там идва днешната дума Банка.
Тъй като търговията с пари била доста рискова и не особено доходна, често се случвало търговецът да фалира. Тогава той публично и демонстративно счупвал масата на която търгувал, а на италиански счупено е rotto, и така прозвучало първото banco rotto – Банкрут.
Естествено първата официална за тогава Банка, била именно на династията Медичи, като бързо след появяването си се разпространила из цяла Европа.

Според църквата лихварството или днешното банкерство, било нетрудов доход и се считало за грях. Грях към църквата никой не искал да има и се търсели всевъзможни начини за пречистване и според тогавашните канони било възможно този грях да се опрости, като се направи дарение в името на Господ. Прозорливият и находчив г-н Ди Бичи се възползвал от тази възможност и започнал да дарява пари за църквата и изкуството, опрощавайки придобитите си грехове. Това реално е първият официален начин за пране на пари и съдейки по резултата, тия пари ще да са били мнооого. Така за няколко века династията превърнала Флоренция в един огромен музей на изкуството. И по-важното Медичите са завещавали „всички галерии, картини, статуи, библиотеки, бижута и други техни ценности, да не бъдат отчуждавани или изнасяни извън столицата или територията на великото херцогство за благото на народа и за стимул на любопитството на чужденците“. Така съкровищата на Медичите и тяхното културно наследство остават завинаги във Флоренция, като след залязването на династията, колекцията продължава да се попълва.

Пристигайки в центъра заключихме колелата в близост до покрития мост Ponte Vecchio или Старият мост (43.767608, 11.252752), известен с бижутерските си магазинчета и бюста на Бенвенуто Челини. Някога мостът е бил дървен и след като няколко пъти е отнасян от реката, накрая го построили от камък.





Над магазините на моста преминава прочутия “коридор Васари” (Corridoio Vasariano). Той е осигурявал безопасното преминаване на херцог Козимо I Медичи от правителствената сграда Уфици до двореца Пити.
Първоначално магазините на моста са били предимно месарски, но заради носещите се неприятните миризми и недоволството на хората, на тяхно място идват бижутерите. В коридора над магазините властимащите едва ли са усещали миризмата, но все пак великодушно е решението те да се премахнат.





Минавайки през моста в посока центъра, веднага в дясно са галерия Уфици, която ние пропуснахме да посетим, защото това не се включва в интересите на децата (друго си е ако e IMAX кино, въртележка или блъскащи се колички) и музея Галилей (Museo Galilei) (43.767670, 11.255936) – бивш музей на историята и науката. Започнахме от него с надежда, че ще е най-интересен именно за децата. Входа за семеен билет е 22Е, а след разглеждането ме децата наистина останаха впечатлени.

[kvp155]

В музея се съхраняват и оригиналните оптични инструменти с които Галилей открива четирите луни на Юпитер. В тогавашните времена откритията на Галилей са били в разрез с науката на католическата църква и заради тях той е бил осъден, до края на живота си на домашен арест. Почти 100г след смъртта му негови почитатели вземат три пръста, зъби и ребро от скелета му. През 2009 г. два от пръстите и зъбът са откупени на търг. Сега те са изложени под стъклен похлупак заедно със средния пръст на дясната му ръка.



Да, да, точно това в стъкленицата е истински пръст.















Във всяка зала има монитори с кратки филмчета разказващи за предметите находящи се там и тяхната история и предназначение.

















На излизане е обособена зала, в която всеки може да направи различни експерименти с нарочни макети на част от експонатите в музея. Разбира се това беше най-интересната зала за децата.

Продължаваме из центъра към главния площад Ла Сеньория (Piazza della Signoria). Тук са се намирали ложите на управниците на града, които днес са преобразени на красиви арки с многобройни мраморни статуи.







Над площада се издига крепостта-музей Palazzo Vecchio, пред чиито вход се намира копие на статуята на Давид.









Като гледахме шедьовъра на ренесансовата скулптура, се чудехме как ли са щели да я поставят върху фасадата на катедралата „Санта Мария дел Фиоре”, каквито намерения е имало. Но те такъв купол са проектирали и изградили, та една скулптура ли … В крайна сметка даже е станало по-добре, защото е много по въздействащо е да я гледаш от собствен ръст и да разбереш защо имената на някои автори ще останат от векове за векове.

Навсякъде е пълно с много хора и като за такъв посетителски интерес и толкова много зачестили атентати, армията бди неуморно





Малкия също бди за нещо интересно според неговата височина и го намира бързо, че даже и понамирисва леко.

[North wind]

_________________
Търсиш път! За какво ти е?