kemper-club forum

[kvp155]

Колкото и упорита да е зимата, настъпването на пролетта е неизбежна част от кръговрата на живота, и това е поредния неоспорим факт!

Дългоочаквана, топла, светла, свежа и носеща толкова много живот за всички организми е тази така жадувана пролет. Незнайно защо, но въпреки меката зима и тази година ни се наложи да почакаме нашата си пролет необичайно дълго. Ту плахо се показваше нейде из Витошките склонове, ту рязко изчезваше пак там, сякаш не ѝ е време вече трайно да измести зимата. Кокичетата и те горките се умориха да бъдат лъгани и вече престанаха да ѝ вярват. Само ние със съпругата ми не се предаваме и упорито си я чакаме, защото знаем, че не може да ни е забравила. Та нали именно заради нея се оженихме през пролетта.

Едно от най-подходящите места за тазгодишното чакане на пролетта е на огромните поляни край Рупите. Сравнително равни, естествено озеленени и само с тук-там по някой кърлеж, паднал от множеството овчи стада, радващи се на прясната детелина. Това са тези прекрасни поляни в началото на бъкащият от зеленина сезон. Разбира се, стадата бяха естествено избутани в срещуположния край на поляните и на тяхно място прилежно се разположиха над 70 кемпера и каравани на люде стекли се от цяла България (и един кемпер от Македония), да посрещнат светлия християнски празник - Възкресение Христово. Както знаете обаче подготовката за честването му започва в седмицата преди Великден и се празнува поне шест дни, затова далновидни кемперисти и караванаджии бяха окупирали поляната седмици преди събитието. Всъщност тя тая поляна май няма ден, в който да няма поне един кемпер или поне аз не съм виждал такъв.





Снимката е на поляната от първия ден. През следващите дойдоха още доста.

Без значение е колко са точно, защото чакането на Великден или пролетта на място като Рупите е нещо наистина тежко. Съпроводено е с много дълги дни и почти никакви нощи, които за сметка на това са примесени с обилно хранене и с добавки от огромни количества течности. После съвсем логично от гърлата на толкова много хора, чакащи пролетта или празника, започват да се извличат разни звуци, за които издаващите ги са дълбоко убедени, че са песни. Слушащи разбира се няма, така че никой не може да твърди обратното.
Та така в тази изключително тежка обстановка някак си посрещнахме първо Великият ден, който в случая по-скоро беше Великата нощ, но в крайна сметка почти всички успяха да се отправят към храма Господен и така почетоха Възкръсването на Спасителят.

Утрото обаче беше трудно за възкръсване за много хора, освен за дългоочакваната пролет. Тя даде ясен знак, че без нея не може и настъпи някак яростно и безвъзвратно. Случи се точно сутринта на 8-ми Април и така опъна термометрите, че само за ден, въздуха смени температурата си от 5-6 градуса, до 25-26 и повече. Дори коравите кемперистки люде не издържаха на рязката промяна и започнаха да се крият под всевъзможни тенти и разни опънати платове, като само най-смелите се престрашиха да се накиснат в ледените води на тукашния гейзер.
С това шеметно повишаване на температурите, времето рязко се влоши и така сериозно застрашаваше хората със сърдечни заболявания от всевъзможни пристъпи. От женско мрънкане за начинът по който премина изтеклата нощ не бяха пощадени дори и хора на животоспасяващи медикаменти, като Владимир Станимиров например. За другите не знам, но за мен този ден беше най-тежкият, от няколкото почивни и тъй като се очакваше и следващия да е подобен, взехме спонтанното решение, да потърсим прохладата на отскоро обявената за природен парк – планина Беласица и нейните многобройни водопади.

Първите няколко от по-известните и красиви водопади се намират на територията на съседна Македония и това налагаше да преминем през граничният им пункт. Разбира се това не е някакъв проблем, но когато си имаш домашен любимец, чиито паспорт е забравен от стопанката му в къщи е много вероятно, да не бъдем допуснати на знаковата македонска територия. Въпреки безбройните предположения на съпругата ми, че няма да ни пуснат с куче без паспорт, все пак оцених шансовете ни като твърде успешни и в понеделник рано сутринта поехме към КГПП Ново село. Всъщност тя и преди две седмици на път за Бабиния зъб твърдеше, че не може да излезем от България с паспорти, чиито срок изтича на следващия ден, но се оказа, че може. Даже не само, че може, ами се върнахме в България поне пет дни след като на всички ни бяха изтекли паспортите. Е, сега как да ѝ вярвам само заради едно куче без паспорт?

Така след съвсем кратко пътуване по родните пътища и вече сме на българската страна на ГКПП. В необичайно ранния час около 9.30 няма никой освен нас, което може би беше основната причина за щателния преглед от нашите власти. Това си мислех, докато проверяващия не се усмихна и каза: „Няма как, не ми се ще да ви бавя, но нали наскоро избягаха едни затворници и сега бдителността е повишена“. Учудих се, че само заради това бягство бдителността трябва да е повишена, а не е така във всички случаи, но тъй като едва ли ще стана наясно с граничните порядки, побързах да попитам за кучешкия проблем. Човека се усмихна отново и ни пожела „Приятен път“. Доволен влязох в кемпера и съобщих: „Ето вече имаме 50% успеваемост, и това никак не е малко“. Тръпнещата от притеснение до мен жена ме изгледа враждебно и демонстративно се обърна на другата страна. Това е ясен знак, че не иска да си признае, че аз отново съм прав, нищо че в случая точно сядах.

На тази граница пунктовете на българските и македонските власти не са един до друг, както на повечето, а са разделени на няколкостотин метра и без пряка видимост между тях. Така на практика успяхме да покараме с куче в краката ни, на незнайно чия земя, без никакви кучешки документи. Радостта ни беше съвсем кратка, защото само след близкия завой се показа пункта на македонските власти. Прилично чист и подреден, и също толкова пуст, като нашия.
Спирайки точно на гишето, подавам документите, но вътре се оказа, че няма никой. Слязох от кабината и след минута-две от сградата в близост до пункта се показа някакъв полицай мляскайки нещо вкусно. В движение ми грабна документите и се прибра в будката си, да ги сканира. Приключи за няколко минути, като през това време преглътна и не престана да задава обичайните си психологически въпроси - На къде пътуваме? С каква цел и за колко време? Носим ли нещо или някой нерегламентирано? Толкова са ми омръзнали тези въпроси, че някой път си мисля, че ще почна да си измислям, та да видя ще разберат ли дали съм трафикант или обикновен турист. В случая обаче не беше нужно, щото човека беше много добронамерен и като разбра, че ще ходим до водопадите, даже ни препоръча хубав ресторант за обяд. После някак изненадващо ме попита: „А някакво животно да не пътува с вас“? Помислих си че имаме няколко животни, но техните паспорти вече бяха у него, затова отговорих: „Да, имаме едно малко куче, но сме забравили паспорта му“. Е, след този отговор последва категоричен отказ на полицая да ни пусне и лицето на жена ми грейна от радост. Тя беше права! С куче без документи, дори през македонската граница не може да се премине!

Така полицая ми задържа документите, но ми даде ясен знак да освободя гишето, правейки обратен завой от другата страна на сградата. Няма как, това ни е късмета, отново се оказахме на граничния пункт, само че в обратна посока – към България.

[s_s1]

Много се чудихме къде да отидем през тези 4 почивни дни за Велик ден и понеже не можахме нищо да измислим си останахме в къщи.
А така ми се пътуваше...
Къде във форума се обявяват тези сбирки, за да можем в бъдеще да се включваме?

Разказа е много увлекателен. Ние винаги пътуваме с куче, но до сега само един път са ме питали дали има паспорт. Естествено, че паспорта винаги е с нас и преди да тръгнем минава преглед при ветеринарния лекар.

[chicken]

Пък ние не обявихме нашата надлежно маркирана, ваксинирана и паспортирана котка. На влизане. На излизане я намери митническото куче

[kvp155]

[kvp155]

[kvp155]

Документите ни обаче все още са у македонските власти и логично беше да се поинтересувам, защо?!

Спрях на прилично разстояние и след като изчаках според мен достатъчно време, през което обмислях как да скъсам договора ни за добросъседство с нашите македонски роднини, слязох и се запътих към сградата. От нея се появи някакъв в светло синя униформа, различна от тази на полицая, който незнайно как, но се беше сдобил с нашите паспорти и ги държеше в ръка. Дойде при нас и започна да разглежда и да задава въпроси за кучето. Получи всички отговори които искаше, дори му споменах, че животното е снабдено с чип за международно разпознаване и ако имат съответния четец могат да проверят истинността на всичко казано от мен. Онзи се зачуди и на свой ред отново потвърди, че без паспорт на кучето не може да преминем. После зададе още няколко въпроса и се оттегли с паспортите ни в сградата.

Вече стана ясно, че нашият казус се разглежда на високо държавно ниво и се чака нечие височайшо отсъждане на въпроса.
Почакахме още известно време и вече премислях възможността да се откажем от водопадите, а на тяхно място да разгледаме Самуиловата крепост, която беше съвсем близо до границата. После обратно на поляната, да хванем някой друг кърлеж и да го потопим в изворите, да му е гадно.

В крайна сметка след около десетина минути от сградата излезе красиво мАкедонско дЕвойче, и държейки в ръка паспортите ни се приближи към кемпера. Зад девойката се движеше и онзи младеж от преди малко, като в движение явно дообсъждаха нещо по нашия казус. Излязох и аз, да покажа уважение към отколешните ни братя и сестри. Младата македонка ни погледна любопитно и отново започна със същите въпроси, за кучето, за посоката, за целта и срока на пребиваването ни и т.н., въпроси на които вече отговарях за 63-ти път. Но на въпроса може или не може да посетим само няколко водопада с куче без паспорт, никой не се наемаше да даде отговор. Накрая младата жена се усмихна и каза: „Може, но требува да се вратите до 18.00 часот, ваше 19.00, оти тогава се сменува смената и само ние ке можем да ви пустим! Я сум Шефицата на смената и кога се вратите, ке трасите мене!“ Е на това му се казва „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество“ в действие! Не знам, може да са се обаждали на ББ, и въпроса с липсата на кучешкия паспорт да е поставен и на международно ниво, защото знаете, че интегрирането на Западните Балкани в ЕС е най-важният приоритет на българското председателство и подобен кучешки проблем може да се окаже по-голяма спънка дори от името на най-младата кандидат членка за ЕС.

Наистина не знам, но факта си е факт и стига глупости. Важното е че г-жа Шефицата каза „Може“ и сега за пореден път се чудя, трябва ли въобще да слушам жена си някога?! Все пак на свой ред я поглеждам въпросително и бързо се заформи следния разговор:

- Пуснаха те защото пак имаш късмет.
- Да бе, късмет, ти така каза и за изтичащите паспорти, че няма да ни пуснат да излезем и после да се приберем, а ни пуснаха.
- Да, тогава пак имаше късмет.
- Да бе, ама ти така каза и като тръгнахме за Турция с кучето, без да го ваксинираме.
- Да, и тогава имаше късмет.
- Е, стига с тоя късмет де. Това не е късмет а са факти, а дори да е късмет, нали трябва да го търсиш тоя късмет, иначе никога няма да го получиш. Ето сега ако си бяхме на поляната, твърдейки, че куче без паспорт не може да напусне страната, нямаше да разберем, че може.

Спорът със жена е безсмислен, защото те винаги са прави, дори когато не са, затова е по-добре да се прекрати навреме, например с рязка смяна на темата. Това в случая не беше трудно, защото ние сме тръгнали към водопади, а не да проверяваме може или не може, да се излезе от България с куче без паспорт.
За приоритета ни, да видим няколкото македонски водопада и да се приберем в България преди 19ч., за да не изпуснем смяната на добрата Шефица, спор нямаме, затова поемаме по гладко асфалтираните и чисти македонски пътища.

Движим се успоредно на планината Беласица, от която само малка част, около 20% се намира в България. По-голямата част е в Македония, а най-голямата в Гърция. Билото на планината е още заснежено и това подсказва, че ще видим водопадите пълноводни и в целият им блясък.
Водопадите в Беласица са страшно много и сигурно за това я наричат „Планината на водопадите“. Тук е раят за вманячените търсачи на падаща вода и за да се посетят всичките водопади сигурно ще отнеме няколко седмици. Ние имаме само няколко часа и сме се отправили първо към водопада над село Смолари, което е само на около 30км от Петрич.





Добре подредените овощни градини с цъфнали череши могат да се видят почти през целия път. На прасковите още им е рано, но и техния виолетов цвят на места се е показал. Красивите магнолии са любимия храст на жена ми и няма как да не го познавам. Тук има и бели и лилави, и така са надвиснали през оградите, че те подканят да си откъснеш. Люлякът пък вече е навел цвета си и дори през сваленото стъкло на кемпера се усеща уханието му. Невероятно е как сивата и скучна зима е изместена от бликащият от всякъде живот. Пролетта е сезонът и това също е неоспорим факт!

[loveforever]

Ехаааааа, аз таман бях започнала да си мисля, че посещението е отложено за по-късно, след като си набавите липсващото тескере. Ама така е то, като си имате късмет и на сгодна шефица ще попаднете и готини неща ще видите. Ние, като не можахме да си синхронизираме желанията сега ще зяпаме тук и ще цъкаме с език.
_________________
Магия в лилаво

[Роси и Стоян]

Супер ще четем продължението . Тайничко се надявах да ви пуснат , интересно ми е да видя тези водопади

[Дафи]

След тази случка, на вашето куче трябва да се издаде дипломатически паспорт и всички гранични бариери да се вдигат автоматично, приближавайте ги…което го прави и главен герой де, в този пътепис.
Обаче на екзистенциалния въпрос :За пореден път се чудя, трябва ли въобще да слушам жена си някога?! , великия македонски народ е отговорил ясно и точно –СЕКОГАШ!

[kvp155]

[vladostanimirov]

Ох, обсъждате неща,много тежки за мене. Давай с пътеписа

[Дафи]

[kvp155]

[kvp155]

Въпреки че се движим бавно, нямаме намерение да се бавим чак до максимално определения ни час за престой в братската държава - 19.00ч. Не от страх, че ще изпуснем смяната на митничарите, а защото другата част от Беласишките водопади се намира на наша територия и дори са много по-трудно достъпни от македонските, за което пък е логично, че ще ни трябва повече време да ги посетим. Така подкарваме след първия изпречил ни се на пътя голям кафяв знак, сочещ пътя към Смоларския водопад. Забравих да спомена, но имах известни колебания, дали ще има място, където да оставим кемпера на прилично близко разстояние, до всеки от водопадите. За македонските водопади тези колебания бяха бързо разсеяни от изтъкнатият деятел в спортното ориентиране - Наско Трифонов от Ловеч, който е посещавал някой с кемпер и ме успокои, че до отправната точка поне към първия водопад е обособен приличен паркинг, на които няма проблем да завра и моя кемпер. Само пътя до този паркинг бил широк колкото за една кола, но това има значение само при разминаване, каквото никога не трябва да се очаква.





Пътьом се наслаждаваме на чистите и спретнати селски дворчета, с почти луксозни къщи в тях. Намираме се в някакъв пограничен район, с не много малки села, а имотите тук въобще не изглеждат занемарени и запустели. В някои, освен прилично подстриганият райграс, не липсваха и басейни. Въобще, никак не изглеждат пусти и бедни тукашните села, дори обратното, много по-добре изглеждат от нашите, които са само на няколко километра от тях.







От с. Смоларе следваме добре указания маршрут по тукашните табели към Смоларския водопад и след кратко, но стръмно изкачване по тесния път, по който разбира се не срещнахме нито една кола, пристигаме на паркинга - 41.371017, 22.900416.



Всъщност паркинзите са три последователни, като първият е най-голям и би събрал поне 10 кемпера. Ние си избрахме втория, че е по-близо до началната точка. Третият е още по-близо, но трябва да се премине през водите на река Ломница и това ми се стори не достатъчно разумно, при положение, че има и друга алтернатива. Важното е, че Наско се оказа прав, място за паркиране на кемпери наистина има предостатъчно.

От тук до водопада е изградена еко-пътека, с мостчета, пейки, чешмички и дори осветление, като е оказано и разстоянието – само 600м.



На огромна площ, точно върху реката и в страни от нея са разположени множество беседки и места за хранене, както и част от добре вписал се в природата ресторант.







За съжаление ресторанта работи от обяд нататък и няма да имаме възможност да се насладим на природния уют, който видимо предоставя, но при следващото ни идване в района на Петрич, неминуемо ще се отбием.







Сега подхващаме еко-пътеката и отвързваме на воля всички кучета





Пътеката не затруднява никой. Сравнително полегата, с удобен парапет за нуждаещите се от допълнителна упора и много пейки и чешмички, все едно сме в градски парк, не в планина.







Някои от еко-чешмичките представляват издълбани по дължина тънки и дълги трупи, чрез които водата е прихваната директно от някое поточе. Естествено филтрирана, бистра, чиста, студена и вкусна е. Пробвано.





Все пак на места се поизпотихме от няколкото стотин стъпала, чрез които рязко се преодоля не малка височина, но пък това ни разкри една чудесна гледка към реката отгоре.





Водопада го достигнахме толкова лесно, че си помислихме, че ако такива са и останалите, би трябвало да посетим поне 20. На всичкото отгоре никое от децата не успя да падне от някой мост или да затъне в калта. Въобще терена е толкова подходящ за деца от всякакви възрасти, че бих го препоръчал и за най-малките. Отделно е факта, че не ви трябва никаква по-специална екипировка или алпийски обувки, и дори с меки джапанки, всеки би се справил за не повече от 20 минути.



Според информационната табела в началото на пътеката Смоларският водопад е разположен на 630м н.в. и с почти 40м пад на водата е най-високият водопад не само в цяла Македония, ами и в цялата планина Беласица. Е, това си е достойно за хвалба.





Връщането надолу обикновено е по-трудно от изкачването, но в този случай това правило не важи и с още по-голяма лекота вече сме на последния паркинг пред самия ресторант. Тук току-що пристига някакъв БГ кемпер, чийто шофьор се беше престрашил да нагази през сравнителното широката река, и така е в непосредствена близост до изходната точка и заведението. Някой даже може да си познае машината.



Не губим време в излишно разтакаване и се отправяме към следващото село Колешино, което е само на 10км от паркинга на който сме в момента.

[Asteri]

Де да можеше от снимките да излиза и звук - на водопад!