kemper-club forum

[loveforever]

НАДЕЖДА
Ивайло Диманов


Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Животът е лотария с награди,
но кой е печелившият билет?
Добрите хора вечно са самотни,
а лошите живеят на стада.
Човек привиква някак неохотно
да казва "не", когато мисли "да".
Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса —
бъди злодей, за да не ти е зле!
Добрите хора падат първи в боя,
а лошите отзад крещят: "Ура!"
Нима пред Ботев имаше завои
с облаги от народната софра?
Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите — тържествен дитирамб.
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...
Добрите хора вярват във Доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото
не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда —
Доброто надживява и смъртта!


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Днес се отбелязва световният ден на поезията.
По случея си пожелах да имеме повече поезия в пътуванията и повече незабравими емоции и изживявания. Нека откриваме краивото и вълнуващото навсякъде около нас.

Ще си грабна внезапно торбичката,
ще си метна душата на рамо,
до последно – различна от всички,
но еднаква със себе си само –
ще се втурна по мойте си пътища,
дето аз си ги пиша насън...
И надежда за тихо завръщане,
ще ме чака сред сенките вън...
Ще си вържа на възел обувките.
Нямам нужда от тежко палто.
Много дълго живях за преструвките!
Да ги взимам със мен – за какво?
Всички спомени в скрина оставих,
и затворих с усмивка вратата.
Колко време наужким забравях,
че сама си изписвам съдбата...
И такава – с душа и торбичка,
няма как ветрове да ме спрат!
Идвам само да кажа: „Обичам те!”...
А е всъщност най-дългият път.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

"...И ний вървим. Косите ни са звездни.
Светът край нас е блеснал звезден парк.
Забравяме условности, прегради-
ти хубостта си, аз - че съм сакат.
И всяко цвете става наша радост,
и всеки камък става хубав цвят.
Защо ни е вълшебен, чуден остров?!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
...и топлината на една ръка...
- Да бяхме се повозили на лодка...
- Прекрасно, ала нямаме река.
Река ли? Ще измислим и реката.
Любов! Тя може всичко да реши.
Тя може сто пъти да сътвори земята
и сто пъти за миг да я руши.
Тя може да измисли лято, зима.
Тя може да превърне в ден нощта!
О, колко е велико, че я има!
Без нея как ли би живял света?"

Из: Поема за щастието
Дамян Дамянов


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

"Стоях пред нея и я гледах. Бе изрекла само една дума, но дума, каквато никога дотогава не бях чувал. Имах познанства с жени, но винаги бяха бегли срещи, един забавен час, понякога една самотна вечер, бягство от самия себе си, от отчаянието, от празнотата. А и не желаех повече, защото бях научил, че човек не може да се уповава на нищо друго освен на себе си и най-много още на някой другар. Сега изведнъж видях,че можех да бъда нещо за някого просто защото бях до него и той бе щастлив, просто защото бяхме заедно. Изговориш ли го, звучи много просто, но ако се размислиш, то всъщност е огромно, безкрайно. Осъзнато това може да разнищи и промени човека. То е любов и още нещо. Нещо, за което си струва да се живее. Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче – може!"

Ерих Мария Ремарк
22 юни 1898 -25 септември 1970


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

"Насред гората Тилилейска, далеч от спирката на рейса,
на място скрито и незнайно, злокобно, смръщено, потайно,
(направо пълен пущинак!) във къща на кокоши крак,
немила, никому не драга, живееше си баба Яга.
Веднъж нечакано писмо като откъснато листо
направи двоен пирует и падна с марките напред
пред бабоягиния праг.
– Туй сметки сигурно са пак! – тя със досада промърмори,
със нокът остър го отвори... и в миг в гората се разчу, че
ще идва бабиното внуче!
Докато бабата се вдигне къщурата си да раздигне,
пристигна внучето и мило, очи в краката си забило,
като че казваше и:
– Тука ще бъде сигур пълна скука!
Ах, баба Яга се засегна и всички горски сили впрегна
да мислят някаква програма, та да избегнат срам и драма.
Купчина приказни герои пристигна с номерата свои.
Галаконцертът се отвори със хор на горски кикимори.
Квартет прекрасни самодиви жонглираха със сини сливи.
Вълкът с боненце от сатен уши гоблен „Ловец с елен“.
Накрая седемте джуджета превърнаха се във козлета
и литнаха да пазят сянка на Пепеляшка и Снежанка.
А баба Яга изигра две съчетания с метла.
Но внучето и все се муси – не пожела дори да вкуси
ни палачинка, ни салам от кърпичката „дай да ям!“,
капризно веждичка намръщи и рече твърдо:
– Искам вкъщи!
Тогаз в тоз тъжен периметър ухилен цъфна Хитър Петър.
Прегърна малкото човече и утешително му рече:
– Аз знам какво не ти е в ред! Ми тука няма интернет!
Направи уж с ръка магия, отвори някаква кутия
и сред тревичките зелени замига рутър с пет антени!
Тогава плисна се навред най-първокласен интернет!
Как живна бабиното внуче! Как телефона бързо включи
и си направи двеста селфи с джуджета, кикимори, елфи!
В очите му звезди изгряха, щом лайк след лайка заваляха!
А милата му баба Яга, подпряна на една тояга,
на Хитър Петър важно рече:
– Ти Рутър Петър ще си вече!"

Автор: Илия Деведжиев, водещ радиопредаване за деца в Русе.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Череши

Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото така или иначе няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове…

Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи след смъртта на баща ми, свързани с наследствените ниви, имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо.

Качихме се в старото фиатче на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания.

За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори размислих дали да не спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един-два кадъра с телефона си; и за малко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време, и сприхаво натиснах газта.

От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.

Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… какво ли не съм преживявал там. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода – и сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един (макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник. Ще трябва да я разкажа някога.

Качваме се отново на фиатчето и стигаме до това, което бе останало от къщата.
Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен.
Огромното акациево дърво обаче, „салкъмът“, както му казваха едно време, е умърлушен, полуизсъхнал и доста по-малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.

Вървя към градината – старите всяка година я засяваха с царевица, спомням си едрите тъмнозелени растения, в които изчезвах следобедите, въоръжен с лък, стрели и въображение.
И тази градина искала да продава леля ми.

Вървя, докато стигна брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северният край на държавата. Граничните камъни, останали от „Румънско“, са досами градината. Там в горния ѝ край е старото дряново дърво, първото, което даваше цвят. До този дрян намерили моя прадядо една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад, по-млад от мен сега. Тръгнал бил да се връща от града в каруцата на един съселянин, който по-късно се кълнял, че го бил оставил там и прадядо ми бил тръгнал надолу през зимната виелица към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и апокрифна и сигурно невярна такава, но пък далеч по-драматична. Ще я разкажа някога.

Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която съм ходил. Голямото черешово дърво беше натежало от плод. Поспрях се пред черешата на детството си, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал.

Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши.

След малко майка ми казва обезпокоена:
– Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.
– Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – Заникъде не бързаме.
– Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.
– Няма какво да оправяме – казвам.
– Ама – заеква тя – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…
– Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.
Майка, очевидно притеснена, приближава, отхапва череша и изплюва костилката в шепа.
– Как така?
– Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.
– Ти?! – възкликва майка ми.
– Аз.
– Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!
– Кога? – Подскачам и се докопвам до още по-горен клон, още по-отрупан с череши.
– Като тръгваше за Америка.
– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клона към нея: – Искаш ли от тези тук, по-узрелите?

Захари Карабашлиев
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Днес преди 121 години е роден Антоан дьо Сент Екзюпери - човекът, довел на Земята Малкият принц!

„Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници“

„Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: „ Моето цвете е там някъде”

„Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна“.

„Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.“

"Какво значи „да опитомиш“?... ... ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света... В живота ми ще грейне слънце, погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата.“

„Когато на теб пръв ти хрумне някоя идея, ти взимаш патент за нея и тя е твоя. Аз притежавам звездите, защото никой преди мен не се е сетил да ги притежава.“

„Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.“

„Пустинята е хубава - каза малкият принц, защото крие някъде кладенец...“

„Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил.“
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Четири деца от ромския квартал на Сливен свирят в Парижката филхармония

Четирима млади музиканти от ромския квартал "Надежда" в Сливен ще свирят в зала "Пиер Булез" на Парижката филхармония на 26 февруари. Това съобщи Десислава Бинева, директор на Българския културен институт в Париж.



Децата са поканени да се включат в класически концерт на 120 младежи от 27 държави в рамките на проекта "ДЕМОС" на една от най-големите филхармонии в света, която дава сцена на деца от социални групи със затруднен достъп до култура и образование.

Концертът е организиран под патронажа на френския президент Еманюел Макрон в рамките на Френското председателство на Съвета на Европа и обединява млади музиканти от европейски организации, които развиват подобна дейност. Българският културен институт в Париж и фондация "Моменти" са партньори по проекта. Ще бъдат изпълнени части от произведения на Григ, Равел, Мусоргски, Одата на радостта на Бетовен, които музикантите от България вече упражняват от началото на годината.

Съвместните репетиции на всички участници от различните държави с екипите на Парижката филхармонията ще започнат седмица по-рано, когато децата ще пристигнат в Париж. Концертът ще бъде под диригентството на Ребека Тонг, отличена с първа награда на състезанието La Maestra 2020 и Корина Неймайер - творчески и музикален директор на Филхармонията в Люксембург от септември 2020 г.
Четиримата български участници са Сашо Георгиев, Цоньо Чолаков, Николина Николаева и Вели Дормушев. Те са част от филантропския проект "Музиката вместо улицата" на цигуларя Георги Калайджиев. В него, вече 12 години, деца от ромската махала в Сливен изучават различни инструменти и свирят класическа музика.



Там е роден и самият Калайджиев, инициатор и двигател на инициативата, когото цигулката превежда през музикалното училище в Бургас, Музикалната академия в София и 20-годишна кариера в "Софийски солисти" с концерти по цял свят. По-късно се установява в Германия, където днес поделя времето си между неговия малък камерен оркестър и инициативата "Музиката вместо улицата". Проектът се реализира заедно с дългогодишната му партньорка в живота Мария Хаушилд.

Преподавател в школата и един от стълбовете на инициативата е и Радка Кусева, която работи с Георги Калайджиев от самото създаване на проекта. Сашо, Цоньо и Вели са цигулари, а Николина свири на пиано. И четиримата живеят в ромската махала от години. "Музиката вместо улицата" за тях е избор и възможност за различно лично и професионално развитие от това на повечето деца, които израстват в квартала.

Сашо Георгиев, на 14 години, е приет в музикалното училище в Стара Загора. Свири на цигулка, пее красиво и се интересува от турски фолклор. Семейството му е от турски произход, живее скромно, баща му е безработен, майка му изкарва малко пари като фризьор.

Цоньо Чолаков също е на 14 години. Той е роден в Испъния, където работят родителите му, но още докато е много малък те се връщат обратно в България. От пет години Цоньо е част от децата, които работят с Радка Кусева. И двамата му родители са безработни, а той мечтае да успее да влезе да учи в музикално училище през 2023 г.

Николина Николаева е на 16 години. Тя е едно по първите деца, които посещават "Музиката вместо улицата". На 6 години започва да свири на пиано, а през 2016 г. и на контрабас. Тя живее с баба си, а родителите ѝ работят в Англия. През 2020 г. е приета да учи контрабас в музикалното училище в Бургас. Въпреки това, решава да продължи в езиковата гимназия в Сливен и е една от най-добрите ученички там.

Вели Дормушев е на 17 години. Открива цигулката на 5 години, благодарение на проекта. Свири още на пиано, китара и е талантлив певец и танцьор. Приет е в музикалното училище в Бургас, а мечтата му е да учи музика в Академията в София. Той е турчин и живее в "Надежда" заедно с родителите си и по-големия си брат - Дурмуш, който също учи в Бургас ударни инструменти. Освен музикант, Вели е и ментор на по-малките участници в "Музиката вместо улицата".

"ДЕМОС" (Démos - Dispositif d'éducation musicale et orchestrale à vocation sociale) е френски социален проект, който дава възможност за музикално и оркестрово образование, създава отношение към класическата музика на деца, които живеят на места с ограничен достъп до културна инфраструктура и им дава възможност да учат и практикуват музикален инструмент като част от оркестър. Проектът е на Парижката филхармония и стартира през 2010 г.

Концертът по оркестър "ДЕМОС Европа" ще се проведе на 26 февруари от 20 часа в зала "Пиер Булез" на Парижката филхармония.





източник
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Прокълнат свят!
Днес в толкоз в болка и печал
се дави крехкият ни скъп живот ...
Без свян, без милост и без жал
убива в нас светлика свят.
Погубва в миг покълналите ни с любов мечти,
раздира писъците ни от страх,
от гняв, от горест и сълзи,
в безсилие -
пред този мрачен и враждебен цирк.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

На 6 април 1943 г. е публикувана една от най-силните книги... За един принц, три вулкана, за една роза, която не знаеше да обича и за една лисица, която знаеше, че ще разбият сърцето ѝ, но въпреки това го обикна.
"Така въпреки обичта си, която го караше да мисли най-хубавото за цветчето, малкият принц бързо почна да се съмнява в него. Той сметна незначителните му думи за сериозни и стана много нещастен.
„Не трябваше да го слушам — призна ми той един ден, — човек никога не бива да слуша цветята. Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета, но аз не умеех да се радвам на това. Ония думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…“
И ми довери още нещо: „Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му.
То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“"


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Какво ти липсва, за да си честит ?
Що още искаш, лакомнико смъртен ?
Тъй малко ти е нужно да си сит -
отвънка - залък хляб, мечта- отвътре !
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът - твърд !
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече ! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко !
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен ?
Май всичко имаш. Само не мечта ?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад ?
Ако е тъй, знай - един е лекът:
раздай се цял на този беден свят !
Пак беден си стани ! Че най богат е
в своето раздаване човекът !

Дамян Дамянов


_________________
Магия в лилаво