kemper-club forum

[kvp155]

[Trifonov]

Аз за това не пиша. Имам един пътепис от преди 12 години и още ме е срам, като се сетя за него. В твоите пътеписи не съм забелязал грешки, освен по турска граматика.
А за съпругата ти...и ти го пишеш,а и аз съм го видял, трябва да има поне един разумен... . Надявам се е рак? Iyi gunler
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[Роси и Стоян]

Не разваляйте хубавия пътепис. Ще откажете и малкото останали тук да пишат. Да не е на изпит човека. Оценете огромния труд / да не говорим пък за загубата на време/, който е положил за да сподели преживявания, интересни места, координати…

[Trifonov]

[kvp155]

Роси, Стоян, Наско, разбира се, че не приемам нещата, нито като забележка, нито като негативна оценка за трудът ми. В крайна сметка аз с тези пътеписи се забавлявам, а и надявам се помагам с информация на многото желаещи да пътуват. Никой с нищо не е сгрешил и вярвам, че няма обидени, или поне аз не съм от тях. Поздравявам ви всичките.

Даже на Наско бих му казал: Dileğin için teşekkürler. Şimdi sizi ailemdeki en daha mantıklı kim olduğunu ve eşimin burcunun ne olduğunu merak ederek.

И докато ми провери правописа ще продължа с разказа, че ако до сега съм писал „тежки“ пътеписи, този ми изглежда, че ще е най-тежкият. Като "тежки" ги определи един съфорумец и сигурно има право, не знам. Друг пък искаше не пътеписи, а екселска таблица с координати, че му било трудно да чете. Стоян сигурно затова ги прави вече с дрон. Хора разни.

[kvp155]

Продължаваме нататък през малки тесни пътчета, а навигацията все се стреми да ни качи на някоя магистрала. Послушах я накрая, че почти бях забравил, какво е това аутобан, и колко комфортно човек се чувства на него. Радостта от пътуването не се усети много дълго, защото в далечината пред нас автомобилите започнаха да намаляват, докато накрая спряха напълно.





В тунела пред нас нещо се беше случило и полицията не допускаше никой. Чакане, чакане и от време на време вой на сирени бе единственото в следващия час и половина. Накрая ни пуснаха, а преминавайки покрай инцидента пожарната бе заличила почти всички следи. Почистено е по-добре от площада пред президентството.



Сега пък пътуваме към нещо наподобяващо природната забележителност Памуккале, каквито между другото в Турция има няколко. Тази пак е от травертини и се казва Akkaya Travertenleri, в непосредствена близост до градчето Болу и едно малко езеро. На неговите брегове щяхме да спим, но така се стекоха нещата, че си намерихме другото място при водопада.

Akkaya Travertenleri са на една височинка и отдалече първо се появи ето това



После и това



Приближавайки ги става ясно, че това е доста голям комплекс, в границите на който има зона за пикник, атракции за деца, естествено джакузи и доста голям басейн. Всичко е водоснабдено с минерална вода, която извира някъде от недрата в близост, преминава през басейна и свободно се излива върху травертините. Нещо което се е случвало сигурно от хиляди години, но сега инициативата на хората е впрегнала тази вода в полза на хората.



На входа на комплекса има дребна такса за разглеждане на природната забележителност или използване на парка, която е 7 лири на човек, и друга за ползването на басейна – 25 лири. В него ми беше интересно да прочета, че за 1 час постъпват 70 кубика прясна минерална вода, които след това се изсипват свободно от другата му страна.

Ето я и нея









Бели калциево-варовикови образувания, които изглеждат сякаш стичащата се вода е замръзнала и постепенно се е наслоил този огромен „ледник“.
Мястото е доста по-малко от това на Памуккале, но тук човек освен да се наслади на травертините има възможност да се покисне в джакузито или да поплува в басейна. Отделно са другите възможности, като ресторант, барбекю и разходка в околността, и разбира се скалните ѝ образувания.

[kvp155]

Стига толкова. Ред е на Анкара и няколкото ѝ интересности, които според жената до мен не били много, но си заслужавали. Така и така пътят все от някъде трябва да мине, та що да не спрем за малко и в столицата. Като такава все ще попаднем на нещо и то се очаква да стане без особена подготовка и за не много дълго време.



Пътят се вие някъде в безкрая и е повече от приятен, не много натоварен и без никакви неравности.
Не след дълго в далечината се мерна и част от града. Не е много ясно, но от такова разстояние ми се стори доста скучна. Минавали сме през Анкара пътьом за на някъде, но не сме отсядали въобще. Сега пак ще е нещо подобно, но поне ще разгледаме тук-там, измежду огромните комплекси от желязо и бетон, в които още отдалеч се вижда, че блоковете са много и са доста близко един до друг.



За разглеждане сме набелязали няколко неща, като първото ще е нещо като мавзолей и огромен комплекс към него, свързан с живота на тукашния идол и вожд – Ататюрк. Още с влизането си в града навигацията ни понася по сравнително големи и прави булеварди.



Води си ни съвсем истински и правилно до около 4 километра преди крайната цел, когато изведнъж блокира, а на екрана се изписа съобщение: „Изгубен прием от сателит“. Продължихме без помощника в някаква произволна посока с надежда, че комуникационният проблем скоро ще се оправи сам. И наистина се оправи, но се оказа, че сега пък сме подминали мястото с нови около 4 километра. Въртим обратен и се насочваме отново към целта. Да, ама не. Всичко се повтаря по същия начин, че даже изгубването на връзката май съвпадна като местоположение.



Имам още една навигация и друга в приложение на телефона с предварително записани карти на района в офлайн режим. Спирам на подходящо място и въвеждам и на трите координатите на мястото. Продължаваме. На около 4-5 километра всичко отново се повтаря, като двете външни навигации, които са си истински навигационни устройства първи загубиха сигнал, а приложението на телефона малко по-късно. Не се отказваме и дори да няма какво да ни навигира продължаваме по спомени за посоката и адреса на мястото. След около километър всичко се изясни – полиция навсякъде, жандармерия и специални автомобили. Жълта стоп-лента от PVC опасва огромна площ около входа на комплекса, а купища народ с национални знамена крачат към него, като на манифестация. Денят съвпада с голям национален празник „Денят на победата“. Чества се по повод победата на Турция над гърците през 1922г водени от Ататюрк. Сега хора от цялата страна са дошли да почетат този ден, като и паметта и делото на техният идол – Ататюрк. Дошли са обаче и важни гости начело с човекът-държава Ердоган, заради който най-вероятно целият периметър около мястото е заглушен, а гавази и снайперисти са се притаили навсякъде.

Да посетиш това място с туристическа цел точно на 30-и август се оказа не много добра и идея, като шансът, а и желанието ни да влезнем в комплекса в миг се изпариха. Сага спешно трябва да измислим нов план не за посещение, а за евакуация, защото спирането е невъзможно, а движението почти е блокирано.
Яд ме е, че попаднахме в тази тъпа ситуация, но това са рисковете на живото предаване, както би казал някой журналист.

Наскоро споделих това, че не успяхме да влезем в комплекса с един съфоромец, а той като чу възкликна:

- Ние сме били там. А вие все пак добрахте ли се до входа или не можахте?
- Ами не успяхме, заради многото хора и мерките за сигурност. Защо изпуснахме ли много, другият път може и да успеем?
- Ааа не, просто исках да знам, че има и други прецакани.
- ?!

Погледнах го учудено, а той ми заразказва, колко скучно е вътре и как това е всичко друго, но не и забележителност. Може би за турците е такава, но за обикновен турист, едва ли.
Благодарих на човека и вече знам, че следващия път ще пропуснем това място.

Близо час загубено време без ясна цел и посока ни отне измъкването от тази всенародна любов, но най-накрая сме извън пределите ѝ, и макар без помощта на навигация продължаваме напред ... или назад, не знам. Да, но все пак накъде точно? Ами не знаем, но пък другата ни забележителност е крепост, а те както и децата знаят винаги са на някой хълм. Само се надигнах малко от седалката, показах се през люка и веднага я видях.



Калдъръмен път ни отведе първо през стария град, а после право на крепостта. Уличките обаче са доста тесни, а наклона много голям. На всичкото отгоре настилката от павета не прави почти никакво сцепление с гумите и докато се катерим се чува едно присвирване, сякаш всеки момент ще забоксуват на място. Стане ли това сигурно ще започнем да се връщаме обратно, без особен контрол над колата. Отделно, някакви търговци на пъпеши са разположили сергиите си директно на улицата и преминаването си е цяла одисея.









Въобще, тясно е колкото за леки коли и посещението с големи кемпери тук не е желателно, да не кажа, че е невъзможно без щети. Въпреки това е пълно с всякакви други коли. Даже охраната на паркинга, като ни видя с нашата отдалеч започна да ми ръкомаха, че места нямало. Няма и никъде в околовръст, но това го разбрах едва на третата обиколка на района, като постепенно увеличавах диаметъра. Накрая кацнахме в някаква уличка, но наистина много трудно се получи. Просто всички места са платени, но дори това не спира многото желаещи да дойдат на точно тук. Добре, че се натъкнахме на онези находчиви момчета - обичайните пазители на паркоместа, които срещу някоя лира винаги намират, къде да паркира клетия турист. Тук също стана така, след като едно от момчетата буквално ни съпроводи на поне 100 метра до празното място, което другото пазеше. Тясно е, но след само 10-20 маневри успях да се намушкам в мястото за лек автомобил. Ето тук е и да се знае, че по принцип е безплатно: 39.939221, 32.862465. Уличката е глуха и нататък започва приятен озеленен парк.

В Турция тези пазители по паркингите се срещат изключително рядко, че ако ги хванат сигурно ги грози доживотен затвор, но тези макар и скришом от властите стоически отбраняваха всяко свободно за паркиране място от техни сънародници, в опит да дадат и те своя принос за развитието на туризма в страната. В случая и ние и те сме много доволни, а щом ни взеха парите не можах да преброя до три и изфирясаха на някъде. Но нищо, по-важното е, че само срещу 20 лири спряхме в центъра на топ забележителност като тази.
Заключваме къщата и продължаваме пеша към старата част и едни от основните забележителности там – Портата на стария град и Цитаделата.



От построената през VI и IX век крепост с общо 20 кули и огромни зидове днес са останали само няколко кули и голяма част от зидовете, като всичко е с впечатляващи размери. На това място преди около 3000 години се е зародило първото селище, което по-късно е прераснало в град. Дебелите зидове на Цитаделата крият зад себе си поне дузина кокетни ресторантчета в познатият за нас възрожденски стил. Има и по някое хотелче за изискани гости и разбира се десетки магазинчета за сувенири, традиционни черги, сечива и всякакви предмети.







Кафенета предлагащи топлата напитка с леблебия и разни лакомства също не липсват, а атмосферата е повече от приятна. Да се поразходи човек тук, дори само със сладолед в ръка се оказа не лоша идея, макар да бях скептичен първоначално. Въобще, трябва да си призная, че жена ми има и добри идеи, понякога.





Разбира се разходката с деца на подобни места не е сред тях, но ако малките получат от повечето сувенири всичко си идва на мястото. Лошото е, че има толкова много, че дори и с евтината лира пак няма да ни стигнат парите за всичко, което на децата уж им е много нужно и трябвало да се купи веднага.
Зад дебелите зидове на Цитаделата се крие и една малка и много стара джамия, построена още през 1178 година. От тогава сигурно е ремонтирана и реставрирана многократно, докато добие днешния си вид, но освен атракция за туристите си е напълно действаща.





Около нея пък е пълно с още и още кокетни кафенета, и определено мястото е приятно за почивка.





Само от едно място обаче успяхме да се качим върху дебелите крепостни стените и да погледнем към Анкара отвисоко. Не е нещо особено, но като всяка височинна гледка и в тези има по нещо интересно.











На връщане минаваме отново пред големите кули на входа и съзрях ето тези каменни пейки.







Не са от преди 3000 години и даже не са в унисон с етнографската част на града, но затова пък са много и са от истински камък. Изглеждат доста масивни и съвършено изработени. Това е ръчна изработка на кубици гранит, което ми се стори доста внушителна по обем работа, а крайният ефект е почти съвършен. Има ги навсякъде в района и хич не стана ясно колко са удобни, защото бордюрите за нас винаги ще си останат любимо място за почивка и храна. Просто така сме възпитани. И аз и те. Госпожата не. Тя е от висшата класа и никой не може да я види да се храни в движение или пък да седи на бордюр.



Точно зад този бордюр е и другият музей на Рахми Коч, който носи същото име, като това на музея в Истанбул. Експонатите вътре са с подобна тематика и един от тях бил личната яхта или катер на Хитлер. Така и не остана време да го видим, но реших, че щом няма самолет изваден от дъното на морето, ще наминем друг път. А и без това Наско вече каза какво има вътре.

[kvp155]

Сега крачим към нещо, което също щяхме да пропуснем, но по изричната препоръка на Кемал няма да го направим. Като всеки родолюбив човек и той искаше да се похвали с нещо, и като разбра, че ще посещаваме Анкара много настойчиво ни подсказа за един интересен музей – музеят на анадолските цивилизации. Съвсем на близо е до Цитаделата и още по на близо до мястото на което спряхме, но дори и да не беше така след такива суперлативи щяхме да отидем, където и да се намираше.











Влизането дори в двора на музея е през специални скенери, но не такива с термометри за Ковид, а такива за оръжие и метални предмети, като по летищата и банковите трезори. След касата с билети ни посрещна поне един взвод от турските специални служби, които след като се убедиха, че сме обикновени туристи ни поканиха да влезем. Явно има доста ценности, които изискват подобна охрана и отношение. Отделно във всяка зала и до всеки по-значим експонат ни очакваше по един въоръжен гавазин със строга физиономия и пистолет на кръста.

Забравих да спомена, но повечето такси на подобни обекти не са от най-ниските. В случая са 50 лири на човек, без отстъпки за деца.







Експонатите обаче са уникални и всяко влизане този музей напълно си заслужава цената.









Музеят започва дейността си още през 1921 година по идея на Ататюрк, като първоначално само е съхранявал предмети от различни периоди на народите населяващи Анадола. По-късно се разраства и заема настоящите две големи сгради и дворът около тях.













Анадолските археологически артефакти са изложени в хронологичен ред, започвайки от епохата на палеолита до наши дни, като по начина по който се охраняват дадени експонати в музеите може да се съди за тяхната научна и всякаква друга стойност. Тук това безспорно е факт, които не може да се премълчи. Не знам, може да е и заради това, че музеят е сред най-богатите в света на древни находки и е нещо като главен исторически музей на Турция.















Но дори и да не е така тук се съхраняват експонати от преди 7500 години. Само този факт е достатъчен да се гледа с респект на всичко изложено зад витрините. Прав беше музикантът със странните струнни инструменти, че дори и човек да не се интересува от древна история няма да остане равнодушен ако види всичко това. Благодарим му на ум, че едва ли ще ходим скоро в Америка и поемаме по нашият си път.

Спускането от хълма ни отне повече време от изкачването, но не заради загрели спирачки, а заради някакъв трафик, сигурно отново свързан с посещението на човекът-държава. Имаме за огледи още нещо в района, което е един квартал изцяло построен от къщи в етнографски стил, но не паркирането, а спирането в този момент се оказа невъзможно и направо прелетяхме покрай него.



Още сме в Анкара и караме напред само по указателните табели, че онези от най-тайните служби на света не са ни пуснали сигнала. Целта ни е един голям и много стар попътен град Коня, в който трябва да е следващата нощувка. Навигацията си стои все така безмълвна, но на едно изкачване почти накрая на града взе, че изтананика нещо. Даже не чух какво точно, че се бях загледал, къде точно живеят и работят столичаните в повече. Шарено им е много, и централната част, и кварталите.









Накрая се измъкнахме през едно доста сериозно изкачване и кацнахме точно на върха му, пленени от панорамна гледка към езерото на Анкара.



Денят е почти към края си и дори има някакви наченки на залез, който ако изчакаме малко сигурно ще е доста красив на това място. Нямаме подобно намерение обаче и то не защото не обичаме залези, а защото наскоро синът ми и то по-големият ме попита, от къде се добива солта? Учудих се, че не се сеща за това, колко пъти сме били на бургаските солници и на солени езера и мини в Румъния, и тук в Турция. Оказа се, че нищо не помни, но ние пък затова повтаряме и съвсем малко встрани от пътя ни е един от основните източници на сол за Турция.

Да се отклониш само на 50-на километра от пътя си за да дадеш на детето си един нагледен урок по солопроизводство, ми се стори много по-подходящо, пред това да гледаме как залязва слънцето. Него ще го гледаме в друг урок. Така координатите на Туз гьол вече са залепени на телевизора и сега доволно летим по правите, като конец пътища. В този район наистина са толкова прави, че до хоризонта не кривват на никъде. И наистина може да се кара бързо. Скорост от 140 км/ч въобще не се усеща и няма рискове дори и за по-висока.

Пристигаме почти по тъмно и бързаме към езерото, което уж си е на мястото, а нищо в района не е същото от предишното ни посещение. Само четири години са минали от тогава, а няма и помен от някогашния невзрачен паркинг с няколкото магазинчета за сувенири. Сега пак има паркинг, но е огромен, а пред него има два хотела с приземни ресторанти и големи магазини. Хора колкото на футболен мач и щъкат свободно из цялото езеро, без да се притесняват, че може да замръкнат някъде в солните му залежи. Търговията кипи навсякъде, а комерсиалното витае и в соленият въздух наоколо. Все пак входна такса за тази природна забележителност още няма, но пък има такава ако искаш да си измиеш краката или обувките от солта.



Малкият и той нищо не помни за солта, и дори не вярва, че това по което ходи сега е същото, което слага в храната си. Чак като го накарах да лапне малко ми повярва.

Атракции с папагали, понита, камили и други екзотични животни съпътства всяко по-комерсиализирано място, в което за съжаление се е превърнало и това. Дори преброихме шест младоженци с цяла тайфа свидетели на брачното събитие, дошли и те да вкусят от солената част на живота, че то не е само сладкото я.



Някога бях препоръчал това място, като спокойно за нощувка през нощта, но днес не бих се ангажирал да го твърдя, затова координатите му ги поставям просто за удобна спирка към една интересна забележителност: 39.07377, 33.41259

На турско-българската среща онази вечер, човекът-гръмотевица - Селями ме попита, къде още ще ходим в Турция и щом чу за град Коня, веднага възкликна, че и там имало безплатен къмпинг. Бях намерил нещо като кемпер-стоп, заедно с още няколко подходящи места за нощувка, но предложението да сме в града и то в къмпинг с топла вода и баня предизвика интерес (къмпингите във вътрешността на Турция не са никак много). Сравнихме координатите и мястото се оказа едно и също – за него къмпинг, за нас кемпер-стоп.

Все едно какво е, защото вече час шпорим по нощните пътища към същото това място. От Анкара с отклонението до соленото езеро и после до Коня са общо около 350 километра, които като ги подхванахме чак в края на деня, сега хак да ни е, ще караме и през нощта. Аз де, че другите отдавна мъркат по възглавниците, а само аз се чудя, защо този идиот срещу ми кара на дълги от толкова време?! Ами не, не кара на дълги човекът, а на мен така ми се струва и това е сигурен признак, че съвсем скоро ще спра да карам, без значение дали сме стигнали или не. Спи ми се. Навигацията обаче подсказа едни нищо и никакви 30-на километра, които дори и със затворено едно око пак ще ги взема.

Малко след полунощ намирам кемпер-стопа и с радост разбирам, че места има достатъчно. Човекът на бариерата е любезен, както всички турци които съм срещал, като дори в малките часове на нощта изтърпя неволите ми около попълването на формулярите за регистрация. Ама той си е виновен, че ми ги даде на турски, а не на български, че и не направи компромис да ги попълваме утре на светло.

[kvp155]

На сутринта се оказа, че мястото си е истински кемпер-стоп – ограден, осветен, охраняем и с налични ток, топла вода, душове и тоалетни.
Хубаво е поне на 3-4 дена да намирам по едно такова място, че в тясната кемперска баня къпането не е от най-приятните неща. Така каза жена ми след като отказа да се къпе с външен душ, като нас с момчетата.

Ето го мястото: 37.869251, 32.550781. Напълно безплатно е и е на самия вход на града. Не разбрах точно, но май било изградено от общината в нещо като напълно нов увеселителен парк, с място за детски кът и зоологическа градина. За хората гости на парка, а и на града са построили това място и нали ние сме от тях се възползвахме напълно от него.





Тръгваме си от кемпер-стопа след добро наспиване, къпане на воля с вряла вода и благодарности към общината за това място. Гръмотевицата да ме извинява, но това не е къмпинг, а си е истински стоп. Но пък има ли значение …
За начало на деня не сме предвидили никаква забележителност, а посещение на местната поща Ptt, защото според нашите нови приятели от Турция твърдението, че можем да си караме без карта HGS по магистралите и при напускане на страната да платим не било вярно. Трябвало задължително да имаме такава, иначе ни грози заплащане на наказателна такса, равна на таксата за изминатите километри и мостове умножена по десет. Нея ще я платим на излизане от страната, а при няколко подобни случая можело да ни откажат и влизане. За тези които не са си регистрирали превозното средство и все още нямат такава карта, но пък вече са ползвали магистралите законът предвиждал някакъв гратисен период около 7-10 дни, в който съгрешилите могат да поправят тази грешка.

Не искам да бъда нарушител в страна, която толкова много ми харесва, затова първата ни забележителност ще е точно тукашната Ptt. Лепим на навигацията първата най-близка поща и поемаме към нея.

На мястото сме, но се оказва, че не във всяка пощенска станция правели подобни регистрации и издавали пластиката за HGS. Трябвало да отидем в централата, която за късмет се оказа на около километър от станцията.
Там след кратко лутане по етажите, сверка на ЕГН-та, данни на превозното средство и прочие формалности картата е вече издадена. Таксата е 25 лири за пластиката плюс пари по преценка на водача за таксите, които му предстоят като трасета.
Почти седмица каране по магистрали и дори никаква глоба не платихме за това. Само ни приспаднаха изразходваното до момента и ни пожелаха приятен престой в Турция.
Така приятният престой в Турция може да продължи с разходка из централните части на това наистина прастаро селище със своята повече от 7000 годишна история. Някога градът Коня дори е бил столица на анадолската държава.

За туристическите ни цели първо спираме максимално близо до центъра, после зарязваме возилото си до някакви паркирали коли и накрая поемаме по все още празните от хора улици.







Не е много рано и хич не е ясно, защо са толкова празни улиците. В някакъв етнографски комплекс ли попаднахме, не знам, но повечето от къщите не изглеждат стари, но пък и много приличат на нашите.

Музеят се мерна още отдалеч със своите обли покриви на някогашната кухня, като почти всички хора покрай нас вървяха точно към него. Сигурно е нормално след като това е най-посещавания музей в Турция, след двореца Топкапъ в Истанбул. Даже през някоя година води напълно класацията.





Не сме тук въобще заради този факт, но след като нещо е станало символ на толкова стар град, като Коня, е ясно, че трябва да бъде посетено.

Музеят не е и точно музей, а по-скоро цял комплекс от гробници, огромна градина с много рози и място на което са подредени множество експонати, повечето свързани с турския религиозен лидер, поет и философ от 13-и век Мевляна Целаледдин Руми. Това е човекът основател и вдъхновител на известната в цял свят секта на въртящите се дервиши, почитан в цяла Турция като светец.







В гробницата освен него са погребани и негови родственици, а също и едни от първите дервиши. Саркофазите на всички са внимателно подредени и украсени с различни предмети. Този на Мевляна обаче освен значително по-голям е и с впечатляваща украса, и орнаментика. Пълно е с хора в почти лишеното от светлина помещение, в което ясно проблясват йероглифите изписани по стените. Някакви стихове от Корана трябва да са или нещо подобно, но много от хората си ги повтаряха под носа. Аз не. Малкият обаче да. Той знае всичко.











В тази зала е и нещо пред което почти всеки посетител се прекланя, а аз доста късно разбрах защо.



На централно място в нещо като стъклена витрина е поставена тази малка кутия. Затворена е и почти изцяло е облепена с плочки от седеф. За нея се твърди, че вътре се съхранява косъм от брадата на Мохамед. Преклонението пред тази кутия ми се стори почти толкова голямо, колкото и пред саркофага на Мевляна.



В големия комплекс се помещава и огромна колекция от артефакти, принадлежащи на Мевляна: ценни килими, предмети на изкуството, книги, ръкописи, включително и безценен Коран. А мъдростта на поета е актуална повече от осем век след смъртта му. Ето част от нея, която без съпругата ми отново нямаше да знам:

Видях много хора – нямаха дрехи.
Видях много дрехи – в тях нямаше хора.

…

Малките герои побеждават своите врагове.
Големите герои побеждават себе си.

…

Този, който не знае и не знае, че не знае,
е глупак – избягвай го!
Този, който не знае и знае, че не знае,
е дете – поучи го!
Този, който знае и не знае, че знае,
спи – събуди го!
Но този, който знае и знае, че знае,
той е мъдрец – последвай го.



На излизане разбираме, че в известеният със своите дервиши град има почти ежедневни представления, а само през лятото и само в четвъртък вечер те са безплатни на територията на този музей. Ако някой друг иска да разгледа музея той е точно тук: 37.870914, 32.504966. И работи от 10 до 16ч.

[loveforever]

Ауууууууууу! Били сте на страхотно място!
Мевляна, дервишите ...
Завиждам ... благородно.

"Ако търсиш подслон за душата, значи си душа;
ако дириш парче хляб, си хляб;
ако търсиш капка вода, си вода;
ако си по дирите на жестокостта, си тиранин;
ако дириш любов, си влюбен.
Ти си онова, което жадува душата ти."
Руми
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

На ред е друга забележителна за Коня сграда, чието работно време е по-дълго и се намира на пешеходно разстояние от музея – джамията Азизие (Aziziye Cami) 37.86994, 32.50095. Не помня на какво разстояние е, но с изключение на един, всички други от набелязаните ни за оглед обекти са все в центъра, където разстоянията не са големи.

Джамията Азизие е една различна по вид сграда с доста история в нея. Строена е към средата на 17-и век, изгоряла и възстановена почти два века по късно, но в съвсем различен архитектурен стил. В ислямският свят почти няма подобен храм като този, изграден в европейска барокова архитектура.



Сградата е само с един купол и две минарета отстрани, като изцяло е вдъхновена от най-модерния по това време стил в архитектурата – барок. Минаретата също са с множество типични за този стил орнаменти и позлатен полумесец на върха. Нещо в абсолютен контраст с традиционните джамии не само по онова време, а и сега.





Интериорът отвътре е щедро украсен и изрисуван с ярки бои и златни надписи. Помещението е малко и въпреки това беше почти пълно с много вярващи, и … само трима невярващи.



Продължаваме нататък директно през центъра, където сергиите и дюкянчетата са не едно до друго, а направо едно върху друго. Калабалък и тарапана са меката форма за описание, но тук не е туристическа зона, а хората са толкова, сякаш е някакъв пазарен ден. Всъщност не, денят е 31-и август – вторник по обяд и няма никакъв панаир, събор или нещо подобно. По-скоро турците са си търговци по природа, и както казваше една позната за Истанбул: „В този град всеки нещо продава“. Аз бих допълнил, че това важи не само за Истанбул, а за цяла Турция, но може би там в Истанбула града е най-осезаемо.





Стоката, каквато и да е тя е педантично оформена, произведена и подредена сякаш за изложба. Витрините с лакомства са безброй, а те са толкова изкусно направени, че въобще се чудя, за консумация ли са или по-скоро за украса. Да страдаш от диабет ми изглежда напълно нормално по тези места.

В Турция съм открил и още едно нещо, което у нас не е като при тях и то е, да отидеш на берберин. Цяла книга може да се напише за тази стара турска професия и разбира се няма да се впускам в подробности, но не мога да не споделя, че всеки път когато съм в страната ползвам услугите на тези истински виртуози в занаята. И разбира се всеки път им се възхищавам. Най-обикновеното мъжко подстригване тук е издигнато в култ и е цяла поредица от процедури, които сега при 38 градусовата жега сметнах, че ще ни дойдат доста добре.
Мъжете не сме много суетни, а аз дори не знам, защо още имам коса. Сигурно си я пазя точно за да отида в Турция на берберин.



Тукашните процедури по най-обикновеното подстригване задължително се изпълняват от квалифициран бръснар и много от тези процедури никога не съм ги виждал у нас. Не съм много млад и много добре помня, как в нашенските салони за мъжко подстригване рядко се използваше дори проста ножица. Подстригването беше основно с чехословашка машинка, че даже и откъм челото, и така нашите фризьори години наред бълваха еднотипна продукция. Сега не е така. Сега станаха модерни коафьори и записват часове за много сложните си художествени творби. Столицата ни се напълни с гейове, за които прическата им стана по-скъпа от сърцето например, а това мъж да си оскубе веждите, да си лакира ноктите и да се гримира било съвсем нормално. Не знам, не го разбирам, но нали живеем в демокрация, та трябва да се уважаваме всички. Някои по повече пъти.

За подстригването тук няма лъскави салони с модерна лазерна техника и меки фотьойли от червено кадифе, а обикновени дюкянчета, като вътре са само с по един берберин. Той пък в занаята си използва единствено специализирана ножица, но в няколко варианта и бръснач със сменяемо острие. Познатата електрическа машинка е само за накрая, като често може и без нея, но все пак видях, че я има. И не, подстригването съвсем не завършва с това, а напротив продължава с леко нетрадиционни неща, като това да ти отстранят малките косъмчета в ушите с пръчица потопена в спирт и запалена с огън под носът ти. Или пък да ти подстрижат ноздрите отвътре, да ти почистят веждите, скъсявайки всеки стърчащ косъм и все неща дето само тук се случват, и то без нарочно да ги искаш. Въобще, де що имах косъм по главата, ми беше прегледан и оформен, с изключение на миглите де, но то е може би защото са ми много къси. Ако се заплитаха с космите от веждите например, сигурно щяха да оформят и тях.



И разбира се, като се влезе при берберин се подкарваме всички, без значение, кой има нужда и кой не. То е като при сладоледа – винаги може още един. Не се учудих изобщо на това желание на децата да бъдат подстригани и то щом видяха, как човекът поднася огнени пръчки край лицето ми. Огън в ушите! Хм … хем е страшно, хем е любопитно.



А жените … неее, за тях косата е свещен божи дар и одисеята при оформянето ѝ би ни отнела време, колкото за цялото пътуване. Да не говорим, че не всеки е достоен да се докосва до този божи дар и не по всяко време. Но пък и берберите не подстригват жени, така че въпросът бързо намери решение. Пише си го дори на сертификата.



Предоволни от резултата излизаме навън, а до берберинът се натъкваме на истински дюнерджия и хич няма да споменавам и за този занаят, но това ястие само турчин може да го направи както трябва. И то не някъде другаде по света, а точно в тук, в Турция.

На опашката от няколко човека се оказа, че мъжът пред нас бил учител по английски и веднага заговори по-големия ни син, който се опитваше да обясни, какъв дюнер иска – такъв с хлебче или такъв без. Точно за този вторият е достатъчно да кажеш лаваш и дюнерджията в миг навива фунията с месо, зеленчуци и подправки.

Проста улична храна са тези дюнери, но са съвсем различни по вкус и аромат от нашите. Даже бих казал, че нямат нищо общо с онова, което в България си мислим, че е дюнера.

Сити и с по-малко елементи задържащи жега по главите си продължаваме към Аладин парк, Аладин тепе и Аладин джамия. Ясно е, че джамията е на тепето, което всъщност е парк, който някога е бил град и всички те се казват … Аладин. Ако беше у нас щеше да е Иван, в Германия - Франц, в Русия - Серьожа и т.н. Тук обаче е Аладин. Това е.

Ето по тези стълби с фонтаните е.


Някога, преди около 3000 години преди Н.Е. на това тепе е имало селище, което по-късно е било обградено с дебела защитна стена и голяма цитадела вътре. Не го твърдя аз, а турските историци и изследователи, които са разкопали това място много преди да го превърнат в днешния парк.



Следи от тогава има само за части от огромния зид и построената доста по-късно джамия - Аладин джамия, кръстена на тогавашния султан. Намира се на върха на тепето и също е много по-различна от традиционните.





Строена е на етапи, като първият започва през 1155-а и след известно прекъсване е завършена през 1220 година. На мястото на джамията е имало обаче още по-стар християнски храм и негови елементи са послужили за изграждането ѝ.





Част от тавана представлява гъста мрежа от абаносово дърво, а цялата му конструкция се поддържа от 42 антични колони и още толкова тухлени арки. Подът обичайно е застлан с най-мекият възможен килим, а минбарът също е от абанос, като дори е обявен за произведение на изкуството. Изработен е през същата 1155-а година.





Така до днес в древния град Коня тази джамия освен най-старата е останала и най-голямата. И това съвсем не е толкова нелогично, след като някога този град освен голям административен център е бил дори столица на анадолската държава Селджук.







От някогашната цитадела и огромният ѝ зид не е останало почти нищо.





В древността оградата е обикаляла почти целият хълм, който днес също се обикаля, но не от дебел зид, а от модерен трамвай.

[PirinVania]

Много интересен разказ. До колкото разбирам, Анкара е добре да се заобикаля отдалеч.

[kvp155]

[PirinVania]

[kvp155]