kemper-club forum

[ametrine]

"забележително място е Замъкът Ерзурум"

Градът по това което проверих, че ми стана интересно, е около 700 000 души, което за град с надморска височина близо 2000 метра си е направо впечатляващо. Нещо като "мини Ню Мексико" (без да съм ходил и там, просто от любознателност).
От дете винаги съм се чудил на релефната топографска карта защо цяла Анатолия е обозначена в керемиденочервени цветове? Да няма нормална ниска земя? Всичко да е юруш баири и хребети на 2-3-4 хил. метра надморска? Учителките ми по география винаги лековато са пропускали да отделят 1 минута повче да се поясни какво има в тая Мала Азия и то аджеба- ми че те Османската империя излиза да са си били направо професионални катерачи и планинари? Турция ни я представят като Анталия, Бодрум и Кушадасъ, а 90% от държавата е баир...

Виантийците определено са имали нещо предвид, за да го тупнат там тоя замък/ крепост. Това което се вижда от кулите обаче, надали е Арарат или поне неговата внушителност опредлено бледнее, може би защото се гледа от почти 2000м наднорска. Не знам...

"Не съм ходил в Бейрут, но много често този град е използван за нарицание спрямо инфраструктура и общ пейзаж. Може да се добави Столипиново, Абисиня и други "
Да, добро описание и ми хареса вметката. Леко се засмях, защото не знам и аз защо Ливанската столица е станала нарицателно за полу-срутен град. Аз по-скоро си представям полу-срутени къщи със стърчащи арматури и строителен отпадък, а не гето, защото от скромните ми познания те бяха бая време в някакви конфликти с израелци ли, палсетинци ли.... абе представям си танкове и снаряди и оттам руйни...

А относно месата- струва си следващия път да се пречупиш и да опиташ. Сложи си го в т.нар. "bucket list"

Относно водача- хах, абе да ти кажа и аз щях да се замисля, тоя младеШ с косичката, дали ще свърши работа, ама знае ли човек... Затова и чакам с нетърпение и леко напрежение под "лъжичката" какво ще стане нагоре по върха. А снимките отгоре съм сигурен, че ще са нечовешки !
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[kvp155]

Утрото дойде, като всяко прозаично и скучно утро тук. Така ми се струва, че е по тези географски ширини, особено сега през лятото. Едва 8:00 часа е, а слънцето напича все едно е пладне. Няма дори капчица роса по няколкото стръка трева пред кемпера, както щеше да бъде по това време на Бъндерица. Даже сигурно и печки щяхме да палим. Тук обаче е друго - ясно време, никакъв полъх на вятър и температурата около 30 градуса, с тенденция да стигне до 35-40. Страхотен ден за начало на нашето планинско приключение с леко прашен оттенък.

Мислех си, че ще се измъкна пръв от кемпера и със Скромния ще се изнижем по терлици, докато всички още спят, да не ги притесняваме излишно. Грешка! Всички са станали преди мен и вълнението за тях е по-голямо от моето. Само ме питат, кога ще дойде колата и все напътствия ми дават за това и онова. Видимо притеснението е повече за тях, отколкото за мен. В съседният лагер пък всичко изглежда нормално. За Наско това е рутина, а за жената до него част от живота ѝ. Той често се отдава на подобни начинания, тя пък често го чака в кемпера, четейки някоя книжка и наслаждавайки се на спокойната атмосфера. Тя не може да ходи в планината, а той не може да не ходи в планината. Иначе казано – един за друг са.

Вчера привечер приключихме с подредбата на багажа. Всеки с неговият си разбира се, но и с мисълта за нещо общо ако имаме нужда от такова. Обичайно екипировката за едно такова изкачване е доста разнообразна, предвид голямата температурна разлика от ниското, където температурата ще е 30-35 градуса, до тази на върхът, където може да е и доста под 0 градуса, особено ако ни застигне лошо време и силен вятър. За Вихрен щях да си взема къси панталонки, шапка и едно шише с вода. Тук багажът ми едва се побра в две раници, при това след редуцирането му от нашият гид. Едната ще я носят организаторите с коне, а другата ще си е с мен постоянно. Лошото е, че дори след пълно редуциране тази дневната не можах да я докарам до по-малко от 15 килограма. При Наско е същото.
Така още от вечерта наредихме покъщнината си по торбите и с утрото зачакахме младият ни водач. Уговорката беше за около 9:00 часа да е при нас и само след 15-на минути закъснение в двора на хотела се изсипа един прашен бус, с надписи на маршрутно такси. Караше го някакъв тъмен субект, а на предната седалка до него седяха още двама, малко по-тъмни от първият. Не е ясно какви са и дали случайно не нахлуха в нашия вилает, но спряха съвсем близо до кемперите, излязоха навън и почнаха да се оглеждат. Явно чакаха някой, но не стана ясно кой. Единият започна да говори по телефона си и след малко пристигна при мен, ухили се с два реда снежно бели зъби насреща ми и извика: Арарат, Арарат …, като не преставаше да сочи снежният купол на планината зад нас.
Кимнах, на познатото име и вече стана ясно, че тези тримата чакали нас и ние двамата чакаме тях. Странно е как се разбрахме с една единствена дума, която и на техният и на нашият език е една и съща, но по-важното е, че без много да му мислим се натоварихме в буса и потеглихме на някъде. Първо разбира се имаше някакви целувки, изпращане и обичайните за подобен момент неща, но нещото което няма да забравя е, че малкият ми син се разплака. И не, не от вълнение и притеснение, че още му е рано за тези чувства, а от неистовото му желание да дойде с мен и последвалата категорична забрана за това от двама ни с майка му. Едва ли ще забравя някога това натъжено и просълзено личице, без никаква възможност да му помогна точно в този момент. И не ги харесвам никак тези моменти, че ако продължат достатъчно дълго току-виж съм променил мнението си и съм го взел с мен. Не знам, но нищо не е в състояние да ме пречупи толкова лесно, колкото това детско изражение.

Бусът потегли по прашният път без да сме напълно наясно това нашият екип ли е или някакво съвпадение. Все пак хотелът зад който сме спрели посреща и изпраща именно такива туристи и споглеждайки се с Наско отново зададох въпроса на най-младият от тъмните субекти, който въпрос звучеше така: Арарат? и отговорът не закъсня: Йес, Арарат, Арарат!
Насе, казвам, грешка няма, това са нашите хора, а и да не са, ще станат. То и без това сме в една посока…

Както може би стана ясно Догубаязит е изходният пункт за самото изкачване и като такъв почти всеки хотел в този не голям град е пълен с кандидат катерачи. Намира в близост до арменската и иранската граници и населен само с кюрди. Тези които сега ни возят незнайно накъде също са такива и разбира се говорят само техният си език, също като нас със Скромния.

Докато се мятаме от седалка на седалка по завоите изведнъж шофьорът спря пред друг по-малък от нашия хотел. Не чакахме и 5 минути, когато трима бледолики, но брадати люде нахлуха без притеснение в буса. Нахвърляха си раниците по седалките и насядаха кой, където свари. После от хотела се появи и нашият водач Адем Салтик, с което категорично стана ясно, че нито сме объркали буса, нито групата. Адем влезе при нас и ни представи едни на други групата за предстоящото изкачване – ние двамата с Наско и онези тримата с брадите. Никакви имена не запомних, освен това на Скромния, но то е защото си го знам от България. Запомних обаче най-важното и то е, че тези с брадите били от Молдова, демек знаят руски, което е една идея по-добре в комуникационно отношение.

След кратката прелюдия Адем раздаде на всеки малък пакет с дневната дажба от храна и напитки, даде някакви наставления на молдовците и на нас, и ни запозна с тримата кюрди в буса. Този зад волана ще ни закара до края на пътя и началната пешеходна точка в изкачването, а след това ще ни вземе обратно. Онзи младият му бил син и щял да отговаря за прехраната ни, или нещо като готвач. Накрая остана един слаб с изсушено от вятъра лице човек, който ни го представи, като свой брат и наш водач до върха и обратно!

Изненадахме се с Наско, каква е тази промяна и защо Адем не ни е водач, след като така се бяхме уточнили, но след тази плетеница от езици нищо не стана ясно. Или не, стана ясно това, че си имаме нов водач. И тези мургавите не били никакви кръвни братя, а просто така е прието да си казват кюрдите помежду си, което пък ми го каза един от онези с брадата.





Бусът отново потегли и успях да размажа всички снимки. Този път обаче пътуваме не към някой хотел, а право към иранската граница. Като граничен район поне на няколко места бяха разположени бетонени заграждения и въоръжени полицаи, които не създадоха никакъв проблем на шофьора. Явно и с тях са братя, или толкова често минава, че освен едно дружеско ръкомахане, друго не е нужно. Отклонихме се от главния път само няколко километра след града и сигурно пак толкова до Иран, когато върхът се показа точно срещу нас. Красив е.

Нататък продължихме през едно малко село, в което хората видимо живееха много бедно. Изхранваха се с животновъдство, а около схлупените им къщи трупаха огромни купчини с изсъхнала тор. Сигурно това е друга форма на поминък, но въпреки жегата се наложи да затворим всички прозорци заради миризмата. Асфалтът скоро свърши и без въобще да променя скоростта си шофьорът продължи да се носи поне с 60 км/ч. Фин прах е полепнал по черния път и добре, че няма никой зад нас. Поне час време ще е нужно да се успокои всичко това във въздуха и то ако никой друг не мине след нас. Районът е песъчлив с равнинна форма и малки каменисти хълмове. Ако не броим двата малки храста наоколо може да се каже, че растителност няма. Само пепел и пясъци, в които някакви френски ентусиасти с мотор са успели да затънат. Махаха отчаяно към нас и разбира се спряхме да им помогнем.







А върхът, той е точно зад нас – огромен, конусовиден, с ясно изразена форма и разлята основа на поне няколко десетки километра. Най-отгоре си има малко снежец за фон и едно красиво облаче, да ни прилича повече на пушещ вулкан, нищо, че отдавна е загаснал.



Освен красив изглежда и много лесен за изкачване, но това предстои да разберем. Сега се мятаме отново по седалките и продължаваме още малко напред. Някъде около село Цевирме, където шофьорът отклони в дясно, забави ход, а малко по-късно спря. Обърна с една маневра буса и ни подкани да слизаме. Съдейки по присъствието на друг бус, една група вече беше пред нас.



Готвачът слезе пръв и започна да разтоварва всички раници, които няма да носим ние, а конете. Оказа се, че говори малко английски и с общи усилия стана ясно, че кервана с конете щял да дойде по-късно, да натовари багажа и той заедно с него щял да дойде с тях. Сега всичко е пред нас и можем да тръгваме. Първо снимка на отбора, че не е ясно дали ще е цял до горе и обратно.



За статистиката е редно да направя и описание на участниците. Ето го:
Първи ред от ляво на дясно – молдовец, следва молдовец, после пак молдовец, после Наско и накрая аз. Водачът го няма, че все някой трябва да снима, а и той вече е бил на тази планина.

Втори ред от ляво на дясно – там и аз гледах, но няма никой...

Часът е към 11:00 и първите думи, които трайно се загнездиха в съзнанието ми са жега и прахоляк. Толкова много има и от двете, че май друго няма. За капак на всичко в тази наистина адска жега трябвало да се ходи с дълги ръкави, дълги панталони и шапка покриваща врата. Разбираемо е защо, че тези жарещи лъчи могат да ни нанесат сериозни поражения на кожата, но пък как се издържа дори с дишаща екипировка аз не знам и не искам да знам. Просто след около час ходене вече си мислех, че съм свалил 10 килограма от теглото си и вероятно ще се разтопя съвсем скоро. Да не говорим, че изпих почти литър вода само през този час, а ми остана само още един.





Не споменах нищо, но целта ни за днес е да се качим на около 3200 метра, където ще разпънем първият си базов лагер. Ще нощуваме там и след това продължаваме на сутринта. Бусът ни разтовари на около и малко над 2000 метра, което ще рече, че трябва да преодолеем около 1000-1100 за някъде около 5 часа. За нормално темпо даже ми се сториха много, но с голяма раница и в жегата не е точно така.

Наклонът почти не се усеща и след два часа ходене ми се стори, че всичко ще е много лесно. Наоколо се мяркат някакви ограждения и колиби с овчарници, дори и толкова високо. Хора обаче няма, сигурно спотаили се на някоя сянка. Приятни пътеки са се оформили в тая приличаща на степ земя. Дървета няма нито едно, но затова пък тук-там се среща малко изсъхнала трева с височина от около 5-10 сантиметра. Какво пасат тези овце не знам, но пейзажът е направо скучен и ако не беше този колос върхът щях да си помисля, че сме се загубили.



Ходене, ходене и пак ходене, но скучно ходене. Жегата изгаря и малкото желание за общуване и само по време на кратките почивки се завързва някой разговор. Все още не се познаваме помежду си и няма какво да обсъждаме с никой. Прахолякът. Ах този прахоляк, навсякъде е. Просто стъпваш и щом кракът ти докосне земята от нея се издига фин прах, който достига почти до кръста. За кратко време целите станахме в прах, че започна да се диша и трудно от него. Влиза дори и в устата, че даже и в очите. Почивките са важно нещо, дори и за напреднали. Нали така, Насе?





Без кърпа и очила на моменти е невъзможно да се ходи. Равнинната част постепенно свърши и изкачването започна някак много рязко, без да предупреди. Пейзажът се промени постепенно и вместо пясък отнякъде се появиха милиони черни камъни с почти правилна форма и големина. И въпреки това се ходи трудно, много трудно.

На една от почивките готвачът ни настигна яхнал един кон от онези хърбавите и даде знак, че сме уж сме били много близко. Не му повярвах естествено, че те тези на конете винаги им се струва близо, щото не те ходят пеша, а ние. После каза, че бързал напред да ни приготви палатките и нещо за следобедна закуска. За това последното май му повярвах или поне така ми се прииска.





Продължаваме нагоре. Водачът ни, на който така и не можах, не само да запомня името, но и да го произнеса правилно, запя някаква кюрдска песен и не спря да я пее поне час. Видно нито му е трудно, нито му пречи нещо. А няма нито шапка, нито очила, нито кърпа на лицето. По-скоро сигурно му е скучно, че за тази седмица се качва за втори път до върха. Сега с нова група и пак никой не говори неговия език. Скучна му е работата, съгласен съм.

А тази раницата на гърбът ми взе да ми се струва все по-тежка и по-тежка, и това ми изпива и последните силици, които жегата не е успяла да ми вземе. Започнах да чакам с нетърпение всяка почивка, а ако няма такава вече съм решил, че ще си ги искам сам. Другите не изглеждат толкова уморени или поне не им личи, но това е заради килограмите – моите са най-много.



Ето тук са Скромния с водача ни. Ако приемем, че Скромния тежи 40 килограма, а водачът ни е с 20 по-малко от него, то е ясно какво остава. Тоест, тези двамата могат да летят нагоре, както си искат и когато си искат, дори и без почивка. А аз мога само да се скрия в сянката на единия. Но понеже е кльощав и тя сянката му не е достатъчна дори за единият ми крак, та си търся всяко място, където да се скрия от слънцето, но не прав, а легнал, защото не мога и да стоя вече.



Катеренето взе да става от трудно все по-трудно, но някъде в далечината напред съзирам нещо бяло. Поглеждам към водача, а той с усмивка на лице ми казва: Final, final... Брей, казвам си, още една позната и за двама ни дума, при това толкова важна в този момент.



След около 30 минути финалът за днес наистина е достигнат. Представлява нещо като истинска голяма поляна, но разбира се не равна, а естествено терасирана. На тези няколко тераси организаторите на различните изкачвания са избрали да се устройват лагерите на различните групи, като някои от тях вече са дошли, опънали са си палатките и си почиват около тях. Мястото е водоснабдено с няколко големи бидона пълни с вода, има полева тоалетна и изградени по една по-голяма палатка-шатра за всяка група. Тя е нещо като столова и полева кухня едновременно и вътре всеки от готвачите на групата приготвя храната. Може да побере поне 15-на човека, а цялото място на поляната поне 200.





Пристигнах доста трудно до този полеви оазис и веднага хвърлих тежката си раница в прахоляка. Нямам сили нито да подреждам, нито да мисля дали ще стане цялата в прах. После се свлякох и аз на земята, също като нея от гърба ми. Не аз, а умората е помислила за всичко и е нейно решението да постъпя така. Поне 30 минути не помръднах от мястото си и нищо не беше в състояние да промени това. Къде са другите също не знам, но аз стигнах до 3240 метра височина без дори да имам висотомер. И за какво ми е като си има табела.



Палатките са на организаторите и си бяха опънати като дойдохме. Някои така си стоят с дни, а може би със седмици. Така ми изглежда, след като вътре са пълни с прах. Затворени са, но въпреки това е прахът е преминал през циповете и вентилационните отвори. Скромния бърса с някаква кърпа поне половин час и постигна незначителен резултата. Аз не се впуснах в тази безсмислена процедура и бях готов да си легна в прахта. Все ми е едно къде, важното е някъде да се спи и въобще не държа да е в палатка. Навън дори ми изглежда по-добре. Все пак примъкнах някакви шалтета и помогнах на Наско да устроим „стаята“. После отидох на бидона с водата, да се къпя, поливайки се с бидон от велосипед. Поразително добре се справих, надхвърляйки и наи-смелите ми очаквания. Хигиената е важно нещо, независимо от условията или въпреки тях. Само няма да се бръсна, въпреки че Скромния го направи. Сигурно е свикнал или пък иска да изглежда по-млад, не знам.

Надвечер е и докато всички от групата ни се с мотаят с някакви много важни процедури готвачът е приготвил нещо подкрепително в „столовата“ и ни маха с рака да дойдем. Ами дойдохме.





Грозде, диня, ядки, няколко вида солени и сладки бисквити, пъпеш, кафе и разбира се много чай. Точно седнах на трапезата, без дори да опитам нищо от нея и започна рязко да ми прилошава. Не знам какво ми стана, но 10 минути по-късно започнах да дишам тежко, да ми се вие свят и да се чувствам много отпаднал. Пребледнял съм по думите на Наско и видът ми се променил бързо. Усещането е като че всеки момент ще загубя съзнание при това без никаква причина. Дишането стана почти невъзможно, също като да ми е стъпил някой на гърдите, но не водачът ни, че той както стана ясно тежи 20 килограма с дрехите. Излязох от палатката-солова с надежда, че вън ще е по-прохладно и наистина беше. Температурите отдавна не са 35 градуса и би трябвало да се диша леко, но не, не стана така. Според Скромния това били наченки на височинна болест и предложи докато още е светло да се изкачим, колкото се може по-нагоре. Не каза колко, но 300-400 нова денивелация щяло да помогне. Послушах го и тръгнах нагоре сам. Той така предложи, че бяхме с тънки якета, а задуха вятър и със залеза на слънцето температурите паднаха още. Щял да ме настигне нагоре, но първо ще вземе дебелите якета от палатката и някакви челници, да не се загубим на връщане. После се обърна надолу и побягна като младо агне.



Ходех много трудно, колкото да пазя равновесие, но често падах без да мога да продължа. Почивах си на всеки 10 крачки, но и те ми бяха много трудни. Правех го обаче с ясната представа, че така трябва и това е единственият начин да не проваля цялата ни мисия. Поне 30 минути бях абсолютно сам и едвам се държах на краката си. Колко пъти ми мина през главата мисълта за отказване, но не, това няма да си го подаря дори за рождения ден.







Накрая Наско ме настигна и заедно продължихме още нагоре, докато се стъмни. Стояхме на една скала вперили поглед в оранжевият залез и мъглата, която бавно превзе града.



Спомних си препоръката на Краси Гергов, че аклиматизацията е най добре да се прави на високо, като се тренира нещо. Някакво натоварване, като лицеви опори, клякания, тичане и всичко друго, което би учестило пулса и дишането. Да, но сили за това няма, макар желание да има. При това колкото повече, толкова по-добре. А и да може да се седи на това място възможно най-дълго. Наско ме мери пулса и кръвното с някакви бабешки методи и заключи, че е добре. Стояхме поне час-два горе и наистина взе да ми става много по-добре, при това много бързо се случи това. В тъмното надолу бях напълно излекуван и влетях в столовата за късна вечеря. Месото от коч не става за ядене, вареният ориз си го изядох. После се примъкнах до палатката и съм заспал без да помня нищо повече от този ден. А и то ден ли беше, като ден. Усещания, каквито не съм изпитвал никога досега.

[ametrine]

Бравооо! Бравооо! Чудесен разказ, все по-интересно и по-увлекателно става! На 2-3 места се посмях на глас! Особено на водача ви, дето нямал очила, нямал шапка и му било скучно общо взето... Ебаси жилавите хора дето има в тия степи! А те какво ли си мислят за нас градските примадони? Естествено че нищо лошо и обидно. За мен те съвсем едно такова простодушничко ни гледат сеир и както в песента на Ъпсурт тайно мислят, че сме луди, но и мечтаят да са като нас- кекави ентусиасти.

Чакам с нетърпение продължението!
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[mr_petroff]

И аз следя с интерес Интересни са ми и денивелация , разстояния , часове преход

[kvp155]

Нощта премина много спокойно, макар Наско да спомена, че някой е хъркал. Сигурно е било така, защото и аз го чух, че палатките бяха опънати доста близо една до друга и в тази нощна тишина това не е никак трудно. Помислих си даже, че може и да съм аз бил, но както казваше един приятел: „Аз като хъркам никога не се чувам, само другите чуват мен“. Та някакво хъркане имаше, но не стана ясен източника, което едва ли е от значение, защото Наско не могъл да спи спокойно, а аз точно обратното.

Да се събудиш на 3200 метра е едно уникално преживяване. Няма тракащи трамваи, няма виещи аларми на коли, няма трясъци на врати и скандали от съседния апартамент, няма дори кучешки лай на комшийското куче дето цяла нощ е стискало и сега вие пред вратата в очакване на задължителната разходка. Има само тишина и нищо друго. Понякога стряскаща тишина или тишина на самотата, но аз нея не я познавам, а и тази тук не е от този вид. Тази си е една истинска природна тишина, за която много хора си мечтаят, и както каза Скромния – ние имаме привилегията да сме от тях.

Денят е повече от прекрасен, леко топъл, без никакъв вятър и все още не достатъчно горещ. Демек за целите на предстоящото изкачване имаме всички съпътстващи несгоди, още повече, че целта е да се качим на 2-ри базов лагер, да постоим там малко и да се върнем обратно тук в 1-ви базов лагер. Това на пръв поглед изглежда най-безсмисленото нещо, но както често става на първия поглед не винаги трябва да се вярва. Целта за днес изглежда простичка – да се качим на 4100 метра, да изпием по един чай и да се върнем обратно. Който иска може и по две чаши чай, а може и по-нагоре от тези 4100 метра. Важното е да е поне до там и после да спи долу. Причината е ясна – да аклиматизираме организмите си към разредения въздух на все по-голяма височина. Това се оказа много важно нещо и аз го изживях само преди няколко часа. По-важното е, че сега се чувствам отлично и нямам никакви проблеми с дишане, мускулни болки и каквото и да било друго. А и още по-важното е, че всички в отбора ни се чувстваме така, като изключим краткотрайно недоспиване заради някакво хъркане. Ето ни готови за „най-безсмисленото“ изкачване.



Сигурно трябва да спомена нещо важно и за самият връх Арарат, че пропуснах да го направя в началото.

Административно планината Арарат се намира в турския регион Игдир. В периода от 1828 до 1920 г. тя е част от Руската империя и Армения, но след арменско-турската война от 1920 г. и последвалия мирен договор, Арарат остава за Турция. Това е тъжната истина за всички арменци, за които тази планина наистина е свещена. Арменците винаги са живели в района на тази планина, а целият Арменски планински район е бил част от Велика Армения, която пък е била една добре развита древна държава, смазана по-късно от турците-селджуки. През годините арменците много са се бунтували заради тази загуба, но след геноцида над цивилното арменско население от турската армия през 1915 г. тук практически няма останало коренно население, въпреки, че до тогава арменците съставлявали огромното мнозинство от местните жители. Традиционното арменско име на планината е Масис (най-големият), но заедно с името Арарат се използват еднакво широко в днешна Армения. И колкото и да изглежда странно е абсолютен факт, че планината Арарат се смята за символ на Армения, въпреки че се намира в Турция. Образът на планината е на националния герб на Армения, като най-известният арменски символ. Заради този факт турското правителство протестирало, че на герба на Армения е изобразен Арарат, който не е част от Армения, а в отговор на това арменците власти отговорили на турците, че и на тяхното знаме е изобразен полумесец, въпреки, че Луната не е част от Турция.

Достоен отговор, бих казал и така трябва да бъде, но да се озовеш тук, където две страни все още спорят за дадена територия не е най-приятното нещо, особено ако се натъкнем на някакви екстремисти, които по думите на Краси Гергов е напълно възможно да срещнем. Той също като нас бил решил да катери върхът сам, като първо изкачи Малък Арарат и след това Голям Арарат, но го посъветвали да не го прави без местен водач. Причината е, че все още в района има въоръжени бунтовнически групи, които са готови с живота си да защитават новата си собственост и това може да е опасно за туристите-катерачи.
Изкачването започна някъде около 9:00 часа, като готвачът-кюрд се беше погрижил нищо да не ни липсва. Казахме ме по едно „Чао“ и заедно с нашия водач поехме нагоре. Той се оказа доста странна птица, като го доказа първо с това, че спа пред палатката столова, ей така на земята. Наметна си една връхна дреха и си сложи малко сено от това за конете под главата, да не му убива и отнесе плувката. Преди това пяха през половината нощ с един друг водач от долния лагер някакви техни си песни, които никак не ми допаднаха, но пък сигурно за тях са си най-хубавото нещо. Не знам, Наско може и заради това да не е спал, а после да обвинява хъркащите хора.

А като стана дума за нашият ще споделя и друго, което надали само на мен ми направи впечатление – екипировката му. Ще речеш, че наистина е повел стадо овце на някъде, нищо, че може да му се струваме точно такива. Но прехвалената от всякаквите алпинистки клубове екипировка за изкачване на Арарат в случая изглежда така: Фланелка с къс ръкав и ветровка, някакви тънички панталони и сандали, които даже им е застъпил петите. На гръб е понесъл най-важното – 500мл шише с минерална вода, цигари и кибрит. Якето му обаче е с качулка и ако много му напече главата има къде да я скрие. Това е!





Ходим вече от няколко часа и освен прах и камъняк друго интересно няма. Жегата е неописуема. Вулканични камъни тук са с черен цвят и така привличат слънцето, че са се нагорещили до пръсване. Яйце да метнеш отгоре им и ще се изпържи за секунди. Темпото на ходене е много бавно и това е единственото нещо, което ми харесва. Въпреки, че не чувствам никаква друга болка, освен мускулна едвам си местя краката под тази безсмислено тежка раница дето и аз не знам защо я нося. Само лекарствата в една торба са ми 2 килограма, при това най-важните били. Без тях каза медицинското ми лице в къщи не трябвало да тръгвам, въпреки, че нямам никакви здравословни проблеми. Те били чисто превантивно ако ни стане нещо и трябвало да са постоянно с мен. Наско даже ми се присмя, не колко са много, а че жена ми е залепила стикер на всяко с предназначението му – за болка, за повръщане, за алергична реакция, за разстройство и всякакви други, дето аз няма как да запомня, а и не искам. Сега се чудя, какво от раницата да изхвърля, че да ми тежи по-малко, но то пък всичко трябва.









С всяка серпентина нагоре взех да изоставам по малко и водачът ни забеляза това. Започна да дава по-чести почивки само заради мен, за което му благодарих, но пък ми стана съвестно, че групата изостава заради моите болежки. В тази група се оказа, че двама от молдовците са наели третия да ги доведе на това изкачване. Той също бил планински водач с няколко 5 и 6 хилядника. Онези двамата с него ходили в Памир и вече му имали доверие за начина на водене. Всичко това Адем Салтик го казал на нашия водач и сега той предложи да изостане с мен, а другите да продължават напред. Няма къде да се изгубят, че пътеката е само една, а пък аз ще си имам персонален водач, който ще ми дава почивки, когато си поискам.



Другите продължиха, но дори и с по-чести почивки нищо особено не се промени. Умората толкова бързо ме връхлита, че минавам по не повече от 200-300 метра и пак трябва да спирам. Персоналният ми водач обаче не се изнервя изобщо от това, дори ме успокоява, че ще спираме, колкото и когато трябва. Разбираме се вече само с ръкомахане, 2-3 думи на английски и рисуване по прашната земя. Забавно е.



По едно време ни настига кервана с конете, които качват багажа ни нагоре и нашият човек ми дава знак, че може да продължим с тях. Вече сме почти към края на маршрута си, но аз такива неща не отказвам, още повече в тази невероятна жега. А и нали е важното не как ще се качим до този лагер, а да стоим горе по-дълго време. Този ден и без това е за аклиматизация, защо пък да не яхна врано конче, а утре и без това ще си наваксам наново всичко по този маршрут.





https://youtu.be/xNd-k39DHxw

Така с нашия яхнахме добитъка и след 15-на минути настигнахме бегълците. Учудих се даже, колко бързо стана. Слязохме при тях и след секунди се озовахме в базовия лагер.

Ей го там на хълма.



Тук няма равно място, нито пък остатъци от тревичка. Тук са само камъни и палатките са изградени върху тях. Нещо като сгурия или ситен чакъл е послужил да се запълнят дупките и заравнят няколко площадки, като хората от екипа са опънали палатките точно на тези места. Готови са сигурно от преди дни, но ще спим в тях чак утре. Сега сме тук само за по чаша чай и така важната аклиматизация. Аз даже я започнах вече.



Нашият този път ме вида, че за майтап му снимам екипировката и се усмихна небрежно. На 4100 по застъпени сандали и ветровка. Ами да, напълно достатъчно е казва, и за утре пак щял да бъде така. Виж за самото изкачване, щял да си помисли, че горе имало малко сняг и подухва понякога.





Чаят стана много по-бързо от очакваното и готвачът-кюрд ни покани да го изпием в шатрата. Тя този път е с конусовидна форма, приличаща на индианско иглу и може да събере само 5-6 човека. Опъната е със здрави въжета, че тук ветровете са доста силни и ако не е така може да не я видят повече.



Докато пием чай се поопознахме с молдовците. Водачът им е пенсиониран военен, който е на 54 години. Казва се Владимир и е влюбен в планината. Решил е да превърне хобито си в занаят, завършил някакви курсове за планински водач и сега развежда групи из целия свят. От другите двама единият се казва Олег, на 46 години и е действащ прокурор в Кишинев. Този дето е с по-гъстата и дълга брада, а и малко ми прилича на чеченец се оказа действащ полковник от тайните им служби. Дегизирал се е сигурно, не знам. Алексей се казва и скоро навършил 52. Някакъв странен субект излезе, увличащ се по окултна философия, с което много си допаднаха с Наско. Аз не си падам по подобни приумици, но не им се бъркам на инакомислещите. Но къде попаднахме ние със Скромния не знам, но вече много внимавам какво ще им кажа на тези тримата, че по едно време ги бяхме взели на подбив с Наската.



Докато изпием по литър чай стана ясно, че с военизираната бригада от Молдова ще превземаме още височини за днес. Сиреч, ще продължим още нагоре, че тези 4100 метра ни малеят нещо, а и никой не се чувства уморен. Аз също. Допиваме остатъците от тукашния наркотик, грабваме раниците и поемаме само напред и нагоре.







Водачът ни няма нужда от аклиматизиране, че той си живее почти през ден на тези височини. Каза, че ще ни чака в лагера и ще ни наблюдава от далече. Правилно, аз също така бих направил. Да не съм луд да си късам сандалите нагоре-надолу за тоя дето духа. Обаче се зарадвах на последните му думи, че като се върнем пак ще пием чай. Много чай. Ама наистина много. И вече не се чудя, защо цялата планина е опикана.







Не знам колко, но поне едни 300 метра се качихме над тези 4100. Без висотомер или камък намазан с блажна боя не мога да кажа с точност, но пък сме над нивото на Малък Арарат. Ей го де се е прикрил в шубрака.



Стои и чака такива като нас да го навестят, ама нейси, друг път ще е. Сега ще поемаме бавно надолу, че до надвечер трябва да сме слезли за нощувката и утре пак.

Надолу всичко си е същото, даже вече разпознавам камъните. Всичките.





Стъпвам бавно и внимавам много, докато си мисля, що ли да не стана един водач на Арарат?! Вече нищо не ме боли, познавам района и имам сандали…

[ametrine]

Ехаа супер върви пътеписът! 4100м си е уау. Даже и до там да бяхте стигнали и обратно- малко хора са се качвали на таква височина (с кон, без кон- няма значка ). За историческите факти около Арарат не бях запознат до толкова. Армения и в момента има гледка към върха за утеха (то откъде ли няма да се вижда). Но така или иначе голям процент от арменците са емигрирали на някъде си (особено в България) и им е все тая в коя граница се намира Масис. По моите скромни познания към 80% от държавата им представлява планински масив (повече от Непал и от Швейцария дори) и няколкото милиона души население останали там са вероятно от онзи тип хора, дето цял живот са ходили най-много до съседното село.
_________________
Time is meaningless in the land of tomorrow...

[kvp155]

Ааа, не колега ametrine, според мен на арменците никога няма да им е все тая, къде се намира техният връх! За всеки друг може би, но не и за тях, и не за този връх! Познавам и работя с арменци и мисля, че това е може би най-тежката им загуба.

[kvp155]

Забелязал съм, че почивката след дълги преходи в планината е най-сладкото нещо на света. Просто си лежиш на земята и чуваш как расте тревата, как нежно свири вятъра и как пулсира всяко мускулче в тялото. В такива моменти не ми се прави нищо друго, а просто се оставям на природата да ме довърши. Приятно е. След това ако човек има някакви сили може да се погрижи за тъпите битовизми, които за съжаление са част от всяко едно преживяване. В случая готвачът-кюрд пак е сготвил някаква отвратителна храна и с гордост приканва всички на вечеря. И не, не че съм чак толкова капризен, но заради тази пуста религия ми омръзна да ядем кочо, овче, биволско и всякакво друго месо без прасешко. Но човекът съвсем не е виновен за това, че и дори манджите биха били много вкусни ако поне малко миризмата им беше различна. Все тая, ядем каквото има и колкото има. Който не иска има чай, в изобилие.

Нощта за мен премина много спокойно, а за Наско не знам. Той все се оплаква от хъркащи хора около него и все чува някакви звуци. Нормално е, все пак е човек на години и не му се спи много.

Денят е спокоен, светъл и дори леко хладен за края на август, още повече на това място. За днес е предвидено едно семпло изкачване от 3200 метра до към 4100, точно до вчерашния ни лагер, но този път без да се връщаме. Какво щастие... Тръгваме някъде около 9:00 часа при това без раници. Отново щастие... Тях сме ги оставили на конете, като всеки ще си носи по нещо малко от което има нужда и разбира се вода.
Изкачването по нищо не се различава от вчерашното, освен, че без раница било много по-хубаво. Разбрах го почти веднага след тръгването и така чак до горе.
Почивки, закачки, истории за това и онова, и някак неусетно се появи и лагера. Изкачихме ги тези почти 1000 метра някъде в ранния следобед, но дори и без тежките раници не мога да кажа, че беше като разходка в парка. Хвърлих се на едно шалте веднага, но не толкова заради умората, а за да си запазя едно от малкото равни места за нощувка.



На тази височина равни места няма и палатки също няма. Има обаче много вятър и още повече камъни. Големи.
Опъната е единствено палатката-кухня, която е със здрава метална конструкция и тежък брезент отгоре. Всички други палатки се носят с конете и си ги опъваме ние. Местата обаче са ограничени и изключително неравни. Представляват няколко площадки от избутани настрани камъни и в процепите между тях нахвърляни по-малки камъчета със сгурия. Със Скромния едвам опазихме едно такова място от военизираната шайка и опънахме палатката.

После пак безсмислено пиене на чай и сладки раздумки за предстоящата атака. Не знам колко литра чай съм изпил в Турция, но си мисля, че е повече от всичкия до момента, не в страната, а въобще в живота ми. Чаят тук е социална напитка, която дава повод на хората да се срещат и да си общуват. Турците имат някакъв култ към нея и я употребяват повече от всяка друга.





Около нас е пълно с още няколко групи, които се познават по техните палатки-кухня. Явно няма да сме сами в утрешното изкачване, макар сега да сме се пръснали на по на няколкостотин метра едни от други. Върхът е един все пак и маршрутът също.
Странно или не, но в чуждите групи поне половината кандидати за изкачване са жени. Без деца. Макар нашият водач да спомена, че за първи път се е качил на върха, когато е бил на 12. Браво! Сигурно си е играл на фунийки там или нервно е правил снежни кофички, или пък снежен човек с морков на носа.



Върхът е някъде пред нас и въпреки леката мъгла ясно се вижда заснеженият му купол. Съдейки по коментарите в нашата група никой не се чувства уморен и никой няма намерение да се връща вкъщи без връх. Аз също. Гледам го и си мисля, че даже мога да го изтичам ей сега. Няма и помен от никакви болки, травми и стомашни проблеми. Трябва ми само сигнал за старт и поемам нагоре.



Надвечер тук е някъде около 19:00 часа и гледката е повече от приятна. Вятърът утихна, а небето е ясно, каквото е било до сега. Няма никакви изгледи утрешния ден да е с нещо по-различен от днешния и това е най-хубавата новина за всеки пишман катерач, като мен.
Лягането е много рано, защото и ставането ще е много рано. За някъде около 01:00 през нощта сме се разбрали с групата пак да пием чай в столовата и да я подхващаме нагоре, пък какво ще излезе никой не знае.



Не знам само ако на човек му предстои такова емоционално преживяване и си легне в 20:00 часа с нагласата да стане в 01:00 часа, дали изобщо ще може да спи. Така се оказа и с нас двамата, като освен, че никой от нас не е спал, съдейки по звуците извън палатката ни, то и никой от другите не е спал. Все пак телата са в някаква хоризонтална поза и малко или много си почиват. Така си мисля без да знам дали е вярно, но пък изглежда логично. Толкоз, утре е денят.

[kvp155]

Много преди 01:00 часа лагерите в съседство взеха да шумят и да стягат багажа си. То скърцане на ципове, то дрънкане на котки, приготовления, екзалтирани викове, музика и всичко присъщо за подобна емоция. В нашият лагер обаче е тишина, макар да съм сигурен, че никой не спи. Виковете навън бавно отекваха в безкрая, а аз едвам дочаках да стане 01:00 часа. Излязох от палатката и нарих в едната си раница само най-необходимото – шапка, ръкавици, очила, котките, резервен челник, вода и зимните дрехи. Повдигнах я и ми се стори много тежка. Само един ден без раница и вече съм отвикнал да я нося. Няма как, без нещата в нея не може. Мятам я през рамо и право в столовата.



Там се оказа, че съм последен, но пък не съм и гладен като другите, така че си наливам малко чай в бидона и вече сме готови за тръгване.

Луната не знам къде се е дянала, но светлината от нея е точно никаква. Мракът е толкова непрогледен, че ако не са челниците нищо друго не се вижда. Ориентир обаче си остават светлинките на Догубаязит, някъде надолу в ниското и назад зад нас. Ясно е, че не сме за там, значи остава да сме в другата посока.



Далеч пред нас, като синджир от светлинки, проблясват челниците на трите групи, които са тръгнали преди нас. Поне два часа разстояние ни делят, а ми се струва, че не са мръднали и педя. Според водачът ни тези групи тръгнали толкова по-рано, защото искали да посрещнат изгрева на самия връх. Хубава идея, но за нея не трябва изобщо да се ляга.

И тръгваме.



Ходим един зад друг и много бавно, като най-отпред е молдовския водач, а най-отзад е тукашния. Повече от 50 сантиметра пред носът си никой не вижда, а и всеки гледа в краката си, да не се спъне. Камъните са с остри ръбове и са толкова навсякъде. Не може да се ходи нормално като по пътека и това изморява много. На всичкото отгоре след първите 50 метра денивелация наклонът стана толкова свиреп, че е трудно да пазиш равновесие ако не се придържаш за някоя скала. Според мен едни 45 градуса са минималните, а на моменти вероятно и повече. Често се налага да се катерим по канарите и да слизаме от тях, с което усилията за преодоляване на даден участък стават неимоверни. Спираме сравнително често за кратки почивки и по глътка чай. На никой не му е до приказки и странна тишина е обзела цялата група. Всеки си гледа в краката, да не се сурне надолу, че краят ще е ясен.





Ходим вече поне от три часа и сигурно сме изкачили не повече от 200-300 метра. Изглежда ми като да не сме помръднали от мястото си, че зад нас си е все така тъмно, като и пред нас. По едно време и някак изведнъж рязко ми прилоша, започна да ми се повръща, да ме боли главата и усетих как силите ме напуснаха. Няма никаква видима причина за всичко това, но усещането е точно същото, като в първия ден. Явно пак тая височинна болест ме настигна и този път е готова да ме победи. Чувствам се като парцал, неспособен да направи и една крачка. Взех да изоставам и да искам от водача ни все по-чести почивки. Минавах едва по 10-15 крачки и имах нужда от почивка. Раницата ми тежеше ужасно много, без в нея да има кой знае какво. Придвижването ми стана почти невъзможно. Наско виждаше ясно какво става и всякак искаше да ми помогне. Взе ми раницата и продължи за известно време с двете нагоре. Продължихме така, но натоварването наистина е ужасно, а ми стана жал за Наската. Не е справедливо, така му казах, при една от следващите ни почивки и тогава реших, че е най-добре да си изхвърля раницата или да я изоставя там, където бяхме спрели. Взех само най-важното, като Наската ми взе котките в неговата раница и точно да хвърля моята, водачът ни видя и категорично се противопостави на тази възможност. Не разбрах защо, но дойде при нас, видя какво ще оставяме, облече върху себи си моето по-тънко яке и натъпка останалото в своята раница. Така те двамата с Наската ми взеха целия багаж, а аз останах само с малко шише вода и една вафла в джоба си. И сега като се сетя ме е срам от този факт, но това беше единствения начин да продължим. И продължихме.

Около 05:00 часа постепенно взе да развиделява и се озовахме точно над Малък Арарат.



Едно достойно постижение за мен, си помислих и взех да се чудя, дали не е дошъл момента да се върна назад. Имам още някакви сили, но то и за на връщане ще ми трябват, та разумът подсказва, че не е добре да се изразходват всичките. Споделих го със Скромния и той категорично отсече, че ако се върна той приключва с изкачването и се връща с мен. А за кураж взе да ми обяснява, че не всеки може да погледне Малък Арарат от тази височина и за пореден път ми припомни, че си е направо привилегия да сме тук и сега. Вярно е, си казвам, но не, не мога и няма да си позволя такъв провал, колкото и да ми е трудно, като дори не споделям на Наско, какви ужасни болки търпя и как се чувствам. Продължаваме, казах, и поставих най-трудната си усмивка на лицето.







Вече е светло и големите камъни останаха много зад нас. Стръмното сякаш е по-малко стръмно или липсата на канарите ме кара да си мисля така. Ходи се по-лесно. Светлината и тя дава някакво усещане за сигурност, но по никакъв начин не променя усещането за тая проклета височинна болест, която е способна да разглоби човек. Дишам много трудно и се движа също толкова трудно. Бавя цялата група, но не се отказвам. Не знам защо. В такива случаи се сещам за една мисъл от НЕТ-а, която много ми допада: "Докато човек не се предаде, той е по-силен от съдбата си...“. А моята съдба каква е? - Да се откажа. Не, не е тази и няма да бъде тази!



Върхът вече се вижда или поне сянката му. Ужасяваща е или поне така ми изглежда. Огромен е и изглежда непревземаем.

Минава още един мъчителен час и сме почти в основата на ледника, някъде на около 4900 метра. Вече ясно се вижда не само сянката на върха, но и самият той. До него се ходи само по лед и това е мястото, от което трябва да се сложат котките.
Не си го представях така този ледник, но ледът на него е дебел над метър в основата си и не започва постепенно, а изведнъж. За да тръгнем по него трябва да се изкачим върху му по едни издялани стъпки и чак тогава ще сме отгоре. От това място върхът се вижда чудесно, та даже и хората които са го изкачили. Не знам дали имам сили да го направя, но съм решен да пробвам, пък да става каквото ще. Освен проблема с дишането, болки във всичките ми стави и гаденето, започнах да чувам хиляди щурци как свирят в ушите ми. Издават невъобразим шум и ми пречат да се насладя на гледката. Озъртам се наоколо, но щурци няма. Там е обаче Наско, който ме гледа в очите и ми задава някакви тъпи въпроси, да провери как съм с мозъчната дейност. Споко, казвам, с мозъка съм добре, но с другото не съвсем. - В никакъв случай няма да позволя да се разделиш с този връх и ако аз не успея ти със сигурност трябва да продължиш, му отговарям. Той пък продължава, че не изглаждам добре и е най-разумно да се върна. Имал съм деца, семейство, а и докато дойде хеликоптер до това място не се знае, какво може де ми се случи.
Прозвуча ми доста стряскащо и взех да му вярвам, че е най-добре да се откажа. Не го искам, но пустият му разум така отрежда, а и мнението на Наско хич не ми е безразлично. Пожелах на групата успех и помахах на Наската, като за последно. И той ми помаха, ама точно като за последно.



Тъжно ми стана, но няма как, животът го изисква, и както е казал Дон Вито Корлеоне в житейските си правила: „Първото задължение на човека е да остане жив. След това идва онова, което хората наричат чест“.

Не вярвах, че ще ми е толкова трудно да взема това решение, но и да се върне човек назад също изисква огромни усилия. И разбира се няма да съм сам, а с нашият кюрдски водач. Той ще ме съпроводи до базовия лагер, ще помага с нещо ако трябва и ще викне хеликоптер ако се наложи.
За да се справя с това предизвикателство реших, че ще остана на място в началото на ледника по-дълго, да си почина, а и да изчакам някой след нас да ни снима. Все пак върхът се вижда и изкачването дори до тук си е истинско постижение за мен.
Не се наложи да чакаме дълго и след около 15-20 минути пристигнаха мъж и жена. Не стана ясно, къде им е групата, но ги помолих за снимка с моя водач.



Гледах върха и гърбът на отдалечаващите се към него хора, и не вярвах на случващото се. Как е възможно да се откажа, направо не ми го побира ума?!





Водачът-кюрд сигурно е засякъл това колебание и взе да ме насърчава да продължим. Каза, че за първи път виждал човек да се откаже на една крачка от върха, че до него имало само около час, от които поне половината се ходи само по равно. Даже взе да ме подбутва напред и да си гледа часовника, че сме нямали цял ден за преходи. Освен изкачването ни чакало и слизане, при това не до 4100 метра, а до 3200. Така каза.

Не се колебах дълго. Даже хич не се колебах. И не знам какво ми стана, но получих някакъв прилив на енергия и почти тичешком продължих по равнинната част от пътеката. Толкова бързо се движехме, че в далечината съзрях моята си група и се развиках по тях. Наската не повярва на очите си и даже ми направи една снимка.



Нататък дори не си спомням как точно стана, но без особени усилия се изкачих на върха. С Наско и не нашият, а моят водач. Или иначе казано, с хората, на които дължа това изкачване!

Благодаря ти Наско! Благодаря ти кюрд-водачо, на който така и не научих името!



Върхът горе е уникален. Няма планина в света, от върхът на която можете да видите земите на пет държави едновременно. Разбира се при ясно време. Нашето макар и такова не ни даде напълно тази възможност, но усещането е много яко и незабравимо. Трудно се описва, а аз определено не мога. Едно е сигурно обаче и то е, че ще го помня завинаги. Както помня и онзи цитат, който гласеше: „Най-красивата гледка е след най-трудното изкачване“.



Това е той – върхът Агри Даг, или както е по-известен – Арарат. Най-високият връх в Турция. На него според преданията се е спрял Ноевият ковчег след Големия потоп. Къде точно е станало това не е ясно, но много експедиции обикалят района в търсене на останки от ковчега. Заобленият връх всъщност е спящ вулкан, последно изригвал през 1840г. Склоновете му са голи – не само от вулканичната дейност, а и от суровия климат. Целогодишно е покрит с ледник, който през лятото в основата си се топи, и от който пихме вода и ние. Много, много древно място е това.

А после снимки, снимки, снимки… и малко видео разбира се. Съвсем неподправено и истинско.


https://youtu.be/J1JIfjQ0hPg


https://youtu.be/nt8SJPt78jk

[kvp155]

Да се стои дълго на върха, казват не било добре, но защо е така не разбрах. Аз си се чувствах чудесно и въобще не ми се тръгваше надолу. Ясно и тихо време, слънчице и температури около и малко под нулата, приказни гледки във всички посоки, приятни хора на около и разбира се, чудесна атмосфера. На кой му се тръгва от подобно място? Не знам, на мен не. Но няма как и това приключение свърши, или поне трябва да го подкарваме към логичния му завършък.

Надолу срещаме все измъчени физиономии и капнали от умора хора. Не мога, но мислено се надсмивам, че съм победил. Не тях, себе си съм победил.







И тук е мястото да отбележа нещо, което ми попадна като текст и срещнах странна прилика:

„По време на брутално проучване в Харвард през 50-те години д-р Кърт Рихтер поставя плъхове в басейн с вода, за да провери колко дълго могат да стоят над нея. Средно те се отказват и започват да потъват на 15-та минута. Но точно преди да се откажат поради изтощение, изследователите ги изваждат от водата, изсушават ги, оставят ги да си починат за няколко минути и ги връщат за втори рунд. При втория опит - колко време мислите, че са издържали? Още 15 минути? 10 минути? 5 минути? Неее - около 60 часа. Точно така, правилно прочетохте - 60 часа плуване. Учените стигат до заключението, че тъй като плъховете ВЯРВАТ, че в крайна сметка ще бъдат спасени, те могат да внушат на телата си да издържат на изпитанието, което преди това са смятали за невъзможно. Ще ви оставя с тази мисъл: Ако надеждата може да накара измъчените плъхове да плуват толкова дълго, какво може да направи вярата във вас самите и способностите ви?“

Накрая се показа, първо Лагер 2





А после и Лагер 1



Следват прозаичните неща – малко почивка и прощална вечер до опиянение с молдовски орехов коняк. Нощувка и изпращане по живо – по здраво…


https://youtu.be/MvMKbZYEr1w

Бавно слизане до изходната точка, красиви гледки, останки от летни лагери на степните хора, коне и тишина. Това е.















Краят му се вижда, точно там долу е.



Беше незабравимо преживяване, което със сигурност остава за цял живот, че дори и след това…

После, трансфер с бус и шофьор Адем Салтик, тематични фланелки за спомен и… кой от къде е.



Дали бих го направил пак? Не знам, но по-скоро не. Тук вече съм бил, но виж за Килиманджаро (5895 м.н.в) или Елбрус(5642 м.н.в.), може би. Ще оставя Наската да го мисли.

[mr_petroff]

Изчетох всичко , доста мотивиращо и надъхващо Кризата в началото на изкачването е нещо нормално и е по скоро психологическа , преодолее ли я човек нищо не може да го спре . И при мен се е случвало нещо от този сорт Направо ме изкефихте със "Скромния"

[loveforever]

Макар да съм слушала разказа на живо съвсем друго си е да го прочета и със снимковата част. Определено е голямо предизвикателство и направо подвиг имайки предвид и утрежняващите обстоятелства. Поклон пред волята и мотивацията и поздравления за постигнатото!


Отделно от това много ме впечатли оная история за мишките. Не толкова самата тя - сигурно има и други подобни. Впечатли ме резултата, по-точно извода - оная част за вярата. Точно така си е. Вярата е нещо много силно и необяснимо, същвременно могъщо та чак до магичност.

А като стана дума за вяра - все се сещам за вапцаровите стихове:
" ... бих влезнал във взривна ракета, самичък,
бих търсил в простора далечна планета. 
Но все пак ще чувствам приятния гъдел,
да гледам как горе небето синее.
Все пак ще чувствам приятния гъдел,
че още живея ...
Моята вяра ... тя е бронирана здраво в гърдите
и бронебойни патрони за нея няма открити! "

Поздравления и за вярата в собствените способности! Нека бъде все така силна, буйна и ползотворна!
_________________
Магия в лилаво

[Тангра 2]

БРАВО и РЕСПЕКТ!!!
_________________
Жоро Георгиев

[Trifonov]

Този пътепис бил завършен преди два месеца, а аз съм го пропуснал.
Сега с интерес се връщам към това събитие.
Относно благодарностите, Косьо- няма за какво. Това си е твоят успех на ТВОЯТ връх.
Както бях написал, някъде по-напред, да можеш да се откажеш в планината някога и жизненоважно. На мен ми се случвало и съм се отказвал по медицински причини.
Но с инат и вероятно с много воля ти се справи. Бях убеден, че не трябва да се качваш към лагер 2 втория път, но нямаше как да ти го кажа. Очаквах сам да узрееш. А по средата на изкачването към върха, вече трябваше да ти го кажа. Ако трябва да съм честен си мислех да слеза с теб до лагер две, да те оставя и да се върна обратно. Време имаше. Но не се наложи. Кюрда се оказа не опитен водач (ако беше опитен щеше да те свали), но добър мотиватор.

Времето си е най-добрия лечител. В Догубаязит казваше, че никога повече, а сега мислиш за Килиманджаро, явно приключението вече ти е харесало. Само, че Килиманджаро 5850 м. А, бе, върти ми се нещо над 6000 да търсим. Но ако е на север, ще е много лед и сняг и нещата стават доста по-сложни и технични.
Елбрус не ми е възможен. Искам да се върна отново там, но това при тази политическа обстановка не бих го направил. Даже не знам дали изобщо бих се върнал някога в Русия.
Връх Арарат е изключително лесен за изкачване от техническа гледна точка. Иска се само да си здрав и да ходиш.

P.S. Знам, че не си ходил в Грузия и Армения. А, аз искам отново да се върна в Грузия, че не и отделих достатъчно време първия път, а в Армения не съм ходил.
Втория по височина връх в Европа е в Грузия. Само споменавам

P.S.2 И пак само да спомена- за тази година ми се "върти" Нордкап и там не си ходил
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[kvp155]

Ей, Наска, Наска, каква стана тя та и ти започна да влизаш през два-три месеца в този форум? Не ми отговаряй, въпросът ми не е към теб, макар така да изглежда. И не, пътеписът не е свършил, че още много места посетихме след това, много неща се случиха, но някак не ми се продължава. Загуби се атмосферата и това изглежда безвъзвратно. Не знам, наистина не знам.
Иначе си прав, нито в Армения съм ходил, нито в Грузия, нито в Норвегия. А за нея знаеш отдавна имам мерак, но не за Нордкап, че както казваше Стоян: „Какво да му гледам толкова… купчина ръждясали винкели при това дори не са на най-северната точка“. Друго много по-интересно има там и с радост не само бих я посетил тази страна, но и бих останал да поживея.