kemper-club forum

[kvp155]

Много дълго стана това заглавие, но затова пък ще гледам разказа да не е чак такъв. Ако въобще стигна до края му де…

Та от известно време си бях събрал в една „папка“ някакви места, които с нещо са привлекли вниманието ми. Акцентът е повече природа и повече вода. Без градове и безкрайното ходене по тях. Ей така си ги заделям на това място, та ако на връщане от Европата случайно се окаже, че сме близо до някое и имаме време, да минем и през него. Да, ама все така става, че или нямаме време или не сме в близост. Ама винаги. И като казвам в близост, едни 100-тина километра отклонение не ги броя, че даже и двойно отгоре, но и така пак не се подреждат нещата. Ето дори тази пролет обикаляхме по Романтичния път на Бавария и на връщане пак си мислех за онази „папка“ и пак нищо не се получи. Е, отклонихме се до един плаж в Сремска Митровица, но то беше по-скоро да нощуваме някъде и да опитам от така прехвалената им риба Качига.



Ами… плажът на р. Сава не е лош, но по-важното тук е рибата и да си призная, определено вкуса е много над очакваното. Даже мога да кажа, че това е най-вкусната риба, която съм ял изобщо, а пък аз не е като да съм пробвал само кротушки и слънчак от езерото в жк. Дружба.

Но за друго ще иде реч в тоз разказ и то е за една малка част от природните красоти на вече изброените в заглавието държави. И не, няма да е баналното адриатическо крайбрежие, което не че е лошо, но едно че сме били по него и друго, че някак в живота ни морето все повече взе да отстъпва място на планината и живописните ѝ гледки. Има си разбира се и то своя чар, но винаги ми е изглеждало много скучно да се изтъпаним на някой плаж и да стоим по цял ден там. И така със седмици, че и повече. А някога го правехме и то по цяло лято. Как е било възможно, още се чудя… Сега ако останем повече от една-две нощувки на едно място, и ме хваща съклет, че даже ми се струва, че живеем там от години. Не знам, но виновен за това е кемпера и както казва един колега: „Трябва да го продадеш, той само те кара да пътуваш“. И да, знам, че е прав, но то именно в пътуването е тайната към щастието, към което всички се стремим. А да пътуваш е много хубаво с годините вместо да ми омръзва взе да ми става все по-хубаво и по-хубаво. До кога? – не знам, но сега ще става дума именно за него.

Та понеже си нямаме готови папки с маршрути и все ги „сътворяваме“ в последния момент, този път решихме да съберем от всички точки най-добрите места и да ги подредим в една линия. Получи се нещо от сорта на България – Северна Македония – Албания – Черна гора – Босна и Херцеговина, и обратно. И не стана съвсем права тази линия, че местата са предимно в планински участъци, но кво пък толкова, той нашият кемпер е чук и ще ни заведе навсякъде, знам си го.

За начало сме избрали края на петъчния 30-ти август, а за край обичайния… първия учебен ден. Време достатъчно за една не много дълга дестинация от около 3500 километра, които макар и планински все ще ги изтъркаляме някак, но така, че да ни остава повечко време да се порадваме на природата в тези несправедливо пренебрегвани дестинации.

За Северна Македония е ясно, там има два хълма и половин езеро, по които места сме били много пъти, но чак сега намерих напълно свободен и доста атрактивен плаж. Стана случайно, докато търсех място за нощувка, че не ми се кара из албанските планини нощно време, по пътища без мантинели и с безброй изкачвания, спускания и обратни завои.



Мястото е точно на брега на Охридското езеро и го няма нито в паркчето, нито в друго приложение. Знаят си го само местните, но вече не. Пристигнахме посред нощ и спахме много спокойно в компанията не още един кемпер от Скопие и едни поляци с кола и палатка на покрива. Явно е, че дори мястото да го няма по разните му приложения не е трудно за откриване, дори и за чуждоземци.
Като затръгвахме от България времето беше доста мрачно, че и валеше малко, но тук взе да се разкъсват облаците и дори стана слънчево. Езерото, без да си кривим душата е хубаво и затова му бяхме предвидили поне един цял ден, дори и с каране на падъл, какъвто отскоро купих на малкия, като примамка и в опит да задържа интереса му още малко към нас. Вятърът обаче така силно задуха, че за първи път видях поне 30 сантиметрови вълни в това езеро, което стана и основната причина да не ни се седи дълго на плажа. Прибрахме си покъщнината и се запътихме към близкия граничен пункт с Албания.

С малки изключения може да се каже, че не сме посещавали Северна Македония от почти 10 години и особено след започналото провокативно отношение на техните политици към нас. Очаквахме враждебни погледи, дори агресия, но нищо такова не се случи. Дори на една бензиностанция служителя на касата, като видя, че сме българи с усмивка ме попита, дали разбирам езика му или да ми говорел на английски. Отговорих му също усмихнат и то на неговият български език, че много се затруднявам…

Оттатък границата албанските власти ни изненадаха с чисто нов път. Радостта ни обаче беше за кратко, след като навигацията упорито ни накара да слезем от него и да продължим по крайбрежието на Охридското езеро. Не я послушах, че много ми се караше по нов асфалт и избирайки си що-годе същата посока продължих по чисто новия път. За беда обаче пътят свърши в … нищото. Ама ей така без предупреждение и без никакви знаци, просто хубавият асфалт свърши. И не е съвсем в нищото, че отпред си стои една къща с двор, а след нея друга и трета, и четвърта…



Странно ми се стори само на нас, че местните като ни видяха къде се заклещихме и много учтиво ни насочиха към едно отклонение. Бавно-бавно между сергии, ресторанти и щандове за сувенири доволен се появих отново на пътя. Вече не нов, а стар. И си го има на навигацията, не като този отпреди малко, дето свърши в нищото.

От няколко часа си караме из Албания. Запътили сме се към клисурите на област Скрапар и по-специално каньонът Градец. Вече следваме навигацията без никакви импровизации, не за друго, а времето се увеличава чувствително при загубване. Увеличава се разбира се и при непланирано спиране, каквото се наложи да направим заради един град през който ни поведе Гармин-а. Просто е грехота да го изпуснем.



Берат или Белият град (славянското му име е точно Бел[и]град) е един от най-красивите градове в страната, гордостта на албанската античност и архитектура. Прилично голям с население около 45-50 000 души, повечето от които християни. Акцента е в централната му част изобилстваща от автентични османски къщи, накацали от двете страни на р. Осъм.



Именно заради тези къщи градът си спечелва прозвището – „Градът на 1000-та прозореца“. А заради дългата си над 2400 годишна история в комбинация с източни и западни култури, отлично запазената си архитектура, многобройни средновековни църкви, манастири и джамии, градът е забелязан и от ЮНЕСКО.





Някак много български се чувстваме в този град, като българската следа я има и на други места в Албания, но тук особено си личи. Някога Берат е бил част от Първото и Второто българско царство, като Пресиян I го превзема през IX век и тогава градът получава славянското име Бел[и]град. Така е през целия средновековен период до XVII век, променяйки се в Берат чак когато градът е предаден на османската власт.





Над градът пък се издигат останките на средновековна българска крепост, на която гордо се вее албанското знаме. Въобще, има с какво да се гордеят албанците…



Случайната среща с историята на този красив град завърши в едно традиционно кафене, в което освен кафе сервират и така търсеният албански сладкиш – Трилече. Дори не подозирах колко е вкусен, но жената до мен мисли за тези неща и усърдно се е подготвила, къде, какво трябва да се опита.

Отклонението ни отне само няколко часа, но достатъчни да пристигнем посред нощ на отправната си точка към каньона Градец. Намира се на няколко километра от град Чороводе и за нощувка сме избрали елегантния каменен мост, датиращ от 1640 година с османското име Касабаши (40.51564, 20.24284). Точно до него се оказа, че има чудесно място за нощувка, което достигнахме толкова късно, че още със спирането дръпнах щорите и потънах в сънища.

[loveforever]

Уауууу!
Доста интересен маршрут!
Според мен всичко е тръгнало от оная риба-меч със странното име. То повечето риби са със странни имена, тъй че не е от името, но определено мисля че има такива случайни събития в живота на човек, които уж са случайни, пък се оказват доста прревратни и някак по неведоми пътища накланят везната към това човек най-сетне да реализира нещо дълго отлагано каквото е даденото пътешествие.
Определено ще ми е интересно да видя какво има по тези места че за сега тоззи регион ми е като бяло петно.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

В планините на тези страни не сми били и ние, та именно за да нямаме бели петна или за да са все по-малко, този път решихме да ги посетим. А и определено предпочитам мръсната истина пред захаросаните истории за еднорози и принцеси, тичащи под дъгата. Не знам защо, но подредените и напудрени места ме отблъскват. Някак изкуствено ми стоят и по тях вечно има ограничения. Същото е и с къмпингите. Друго си е да посетиш място на което човешкото присъствие е малко или никакво. Сигурно за това местата, които описвам, не винаги са само красиви и цветни.

[kvp155]

На сутринта се събудих от звън на хлопки, от онези дето слагат на овцете. Пуснах щорите и се оказа, че на полянката под нас ранобуден пастир вече е изкарал стадото си. Чак стадо не e, но няколко овчи глави преброих.





Другите още спят, а аз обходих района в търсене на албански манатарки. Представих си ги довечера пържени в масло или като добавка в смилянски боб. Уви, нищо не намерих. Ама и по-добре, че нямаме смилянски боб.
Да се спи обаче до късно се оказа, че и тук може. А и никой не се съобразява, че така не може. Разръчках къщата, че и без това гъби няма, а каньонът нас чака.



До каньонът Градец има още няколко километра по същия път на който сме, като ако тръгнем пеша покрай реката след само километър ще стигнем до бивши военни тунели, изкопани в скалите по времето на Студената война. Албанската народна армия е складирала в тях толкова много боеприпаси, че са могли да им стигнат за половин година война. Отделно от това в близост са построили и фабрика за производство на боеприпаси. Луда работа…



Тунелите вече са празни и всеки може да влезте на собствен риск в тях, като четох някъде, че някои от тях се използвали от местните, като склад за храни. А от снимките, които показах на екипа ми никой не се впечатли.



Не сме тук заради тях, но пък като са ни по път, що пък да не ги посетим? Така често разсъждавам, но и често никой не се хваща на това ми разсъждение, особено ако се ходи пеш по непознати и с нещо опасни места.

Поемаме нагоре по серпентините, посока каньона, като почти веднага асфалта свърши и настилката остана на чакъл. Основата е твърда и широка, като не ми се стори да има някакъв риск за кемпера, освен многото прах при движение. Отделно и в двете посоки се движеха свободно автомобили от всякакъв калибър, дори и малък бензиновоз. Така е само около 3 километра, откъдето в дъното на някаква изоставена кариера започвала пътеката за каньона. Не знаем къде е, но намерихме място за кемпера и се отправихме към дъното на изоставената кариера (40.52297, 20.25316).

С пътищата в Албания трябва да се внимава, особено с тези в планинската част, каквато е 70% от територията на страната. И не че ги няма, но често по тези места са тесни, без настилка и със стръмни изкачвания. Колата на Гугъл обикаля основно по големите градове и крайбрежието, и надали скоро ще дойде по тези места, та е добре да се проверяват предварително.

Пътеката за началото на каньона се оказа наистина в дъното на кариерата, че даже има и маркировка - с червена боя някой е намазал първия голям камък. Нататък нищо, но пък е добре отъпкана и няма никаква опасност от изгубване. Дори е обезопасена с метален парапет. Първо тръгва леко нагоре, но бързо става равна и лесно проходима.



След само около 500 метра ходене се достига нещо като наблюдателна площадка. Представлява висока канара в основата на каньона, откъдето се открива чудесна гледка в двете посоки.





Продължавайки надолу по пътеката пък се достига до входа на пещерата Пирогош. Пътеката е изградена специално за нея и няма как да се пропусне. Входа на варовиковата пещера е висок около 5 и широк около 30 метра, с красиви сталактити вътре. Той е свободно достъпен, но навътре не е осветено и си трябва подготовка за по-подробно посещение. Все пак пещерата е дълга около 1300 метра, като според информацията навътре продължава с разширения, стеснения, големи зали и тесни галерии.



От входа на пещерата Пирогош чудесно се виждат отвесните скатове на 150-метровите скали от каньона. На тези височини, на ръба на скалата са издигнати къщите на селата Осое, Градец, Весеще и Пирогош. Имат по няколко къщи и трудно се намират дори на картата, а пътищата до тях са основно от чакъл.

Връщаме се при кемпера и обратно по прашния чакълест път продължаваме надолу, първо до Чороводе, а после до началото на най-известният им и голям каньон - Осуми. На само 10-на километра е от нас по сравнително гладък асфалтов път.

[kvp155]

Величественият каньон Осуми е най-големият в Албания. Дължината на дефилето в което се намира е 26 километра, като достъпните места без специална подготовка са само няколко. Едно такова дори става и за кемпер, и си го избрахме за вход към това природно чудо (40.480146, 20.250277).
Мястото е заградено и е нещо като паркинг със заведение на него. Може да се ползва и за къмпинг, съдейки по двата буса с германци, които закъснели пиеха сутрешното си кафе. През това място се слиза по едни стълби до специално изградена площадка за наблюдение на каньона.



Пътя продължава напред покрай каньона, като на по-благоприятните за наблюдение места има още такива площадки.

Не знам дали е тук, но според различните източници височината на скалите достигала до 120 метра. Но дори и да не са точно на това място гледката на отвесните скали направо спира дъха. Снимката не може да пресъздаде нищо от усещането да си надвиснал над тази бездна.





Виновник, както в повечето такива случаи е реката в дъното. Отнело ѝ е само 3 милиона години да сътвори тази красота, докато ние ѝ се радваме за няколко минути. Местни агенции предлагат и рафтинг по нея, но най-късно до края на юни. Сигурно усещането да си по бързеите ще е дваж по-велико това само да гледаме надолу.





Част от тази площадка е изградена на надвесена над пропастта скала, като в най-горната си част в скалата има тесен процеп, ограден с метален надпис. И разбира се за такива места винаги има легенди. В случая се твърди, че красива девойка е трябвало да се омъжи против волята си и за да не се случи това тя дошла на това място с молба към боговете, скалата да се разцепи под краката ѝ и падайки така да се спаси от мъките. А молбите знаем, че винаги се чуват и ето ни сега пред процепа.



Има и по-модерна версия, според която мястото вече е трансформирано и се нарича Невестина дупка. Тук идвали невестите, които не можели да имат деца, влизали вътре с дрехите облечени наопаки, събличали ги вътре и ги обличали правилно. После всичко трябвало да е наред. Легендата пропуска обаче факта, че след тази важна церемония булката е трябвало бързо да се прибере в къщи, че само с младоженеца ще стане работата. Или пък може и без… не знам.





Нататък пътя продължава да се вие покрай каньона, като на едно място почти слиза до водата. Има малък ресторант и два паркинга, до него и под него. Там според паркчето може да се спи и сигурно е така, защото един алковен вече го бе посетил (40.43917, 20.28063). За нас е рано още за нощувка, но за обход на района паркингът е чудесен.







Предприемчиви люде от околията са обособили дори нещо като плаж, на който срещу консумация в импровизираното им барче може да се ползва безплатен чадър и шезлонг. Малко хипарски изглежда, но е много шик и сигурно ще е чудесно да си откараме тук поне два дни.





Водата към края на лятото е доста спокойна и чиста, макар да не изглежда така. Това е заради много финият пясък, който ѝ придава мръсно сив цвят. Иначе при температури от над 30 градуса си е голям кеф да се изкъпеш тук. Това и правим на почти всички места с вода. Просто тя е толкова притегателна, че никой не може да ѝ устои.









Ако се продължи срещу течението по издялана в скалите пътека се стига до красиво мостче в една от най-тесните части на каньона. Всъщност прочетох, че на места широчината му достигала до едва 1.5 метра, но в участъците в които ние го посетихме този с мостчето се оказа най-тесен.









Някога на това място е имало стар дървен мост, кръстен на Дервиш Мухамети, чиято паметна плоча е поставена на скалите в близост. Сигурно той го изградил, не знам, но дори и в сегашния си вид има някакво очарование в него. Не в Дервиш, в мостчето.







Часът е някъде около 13:00 и до края на деня е предвидено да се придвижим до следващия каньон Лангарица. Според Гугълмапс сме на 55 км от него, но според Гармин-а километрите са 266 при това се изминават за почти 5 часа. Именно тук за първи път не се доверих да Гугъл, който винаги дава най-преките и бързи пътища, но никога не споменава нищо за настилката им. Оказа се, че такава няма и пътят е подходящ основно за автомобили 4х4. Така поемаме обратно първо през Чороводе, после през Берат и след около 200 километра навигацията рязко ни свали от главния път, като маршрутът ни се отклони встрани по някакъв второстепенен, но много тесен път. Поне 20 кошмарни километра по единствения възможен път, през които всяко разминаване става само като и двете превозни средства са с гуми на банкета. Накрая трафикът изчезна и платното се разшири малко.



Надвечер пристигаме на мястото, на което се оказа, че има поне 10 кемпера (40.24227, 20.43000). Паркираме се най-близо до изворите и на бегом с малкия се изнасяме за поредното къпане.



Е, няма как, все пак това са термалните извори на Бенджа, които лекуват много болести и е важно да се пробват още тази нощ.







Само майките не мога да разбера, защо никога не участват в подобни активности… Всъщност знам, ама няма да кажа, че може да си останем без вечеря.

[loveforever]

Ей, много ми хареса този каньон, но май повече ми харесаха термалните извори. Наистина е много красиво и магнетично. Интересна е и невестината дупка а едната легенда ми се стори доста забавна - онази със събличането на дрехите. Зачудих дали пък ям някой самодив в дупката, а това за бързото бягане до дома със съпруга да е само за камуфлаж.
Само за водата съм малко скептична. Поне на снимките ми изглежда като бая кална и ми се вижда мръсничка за нещо повече от джапане, но жегата ма променя доста възприятия.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

И на това място се спи чудесно! Няма нито един звук, който не е сътворила природата, а и е много прохладно. Друго обаче е неприятното и то е, че ако не побързаме само след час-два тук ще гъмжи от пришълци, нищо, че е понеделник. Достатъчен е само един микробус с туристи или няколко коли, и всичко ще е пълно. Наблизо е туристическият град Пермет и тези извори заедно с каньона са основната атракция за туристите. А за тях сезони няма, идват тук и през зимата.





Ние обаче зор да се киснем в топилата нямаме, а ще грабнем джапанките и цял ден ще се разхождаме по дъното на каньона Лангарица. Или по-точно ще газим по водите на реката Лангарица, която носи същото име като каньона. И пак от онези бледо сиви води, които и тук заради много финият пясък изглеждат мръсни, но не са. А откъде започва каньона? Ами не знаем точно, но няма начин да не разберем. Намирал се на около 200-300 метра след моста, а него го знаем къде е.



И не знам, но сигурно и мостът се казва Лангарица. Няма как да е друго, тук всичко е кръстено с едно име. Едва ли е от значение, защото ние минаваме под него и продължаваме срещу течението на реката, нагоре и нагоре, докато скалите от двете страни бавно започват да се доближават една към друга.





И ето на… пристигнахме. Добре дошли в каньона Лангарица! Така трябваше да е написал някой с боя по скалите, но уви, тук всичко е така, както го е сътворило природата.





Разнообразие от дървета и храсти в ниската си част, малки пещери и всевъзможни вдлъбнатини са изваяли скалите почти по цялата си височина. Термалните извори със серните води извиращи от процепи в скалите се срещат често. Водите им са кристално сини, оградени са с камъни и все още никой не ги е налазил. Сами сме в целият каньон и разбира се влизаме от извор в извор. Но на никой не му се стои дълго. Всеки иска да зърне картината след тази скала, след следващата и по-следващата. Зашеметяваща и недокосната природа! Това е определението за това място, което първо ми идва на ум. И странна тишина. Чува се само ромоленето на водата и стъпките ни в нея. Ето още едно от предимствата на кемпера – спим до самото място и после можем да му се насладим първи, а често и единствени.









Скалите на места са с височина от 30 метра, а на други над 150. Усещането да си на дъното на това грандиозно чудо е магнетично, невероятно, нереално. Точно на такива места се разбира, колко сме нищожни в природата и как бързо може да ни погълне.







И колкото по-нагоре ходим, толкова по-тесен става каньона. На места ако погледнеш към върховете му ти се струва, че наистина скалите се допират една в друга. Стените им са толкова близо, че гласовете ни се отразяват в тях и сякаш нещо ни говорят. Въздухът е прохладен, а температурата на водата приятна. Усещането е направо мистично. Сякаш всеки момент ще стане някакъв катаклизъм.







Преди да тръгнем насам не намерих нищо за това място. Дори не знаех точно, откъде започва и как да стигнем до там. Но това никога не ни е плашело да тръгнем, защото на място винаги се намират решения или информация. Интернет дава много в това отношение, но така свикнахме с него, че ако за дадено място няма снимки или нещо известно и малко хора поемат към него. Ние пък сме на обратното. Дори сега, кой да ти знае, че за да продължим напред ще трябва не само да газим до кръста във водата, ами и да плуваме в нея. Просто на някои места вировете са без дъно и плуването е неизбежно.







По дъното е добре да се ходи със здраво завързани маратонки, но пък те много често ми пречат да плувам. Затова само аз тръгнах по джапанки и не съжалих. Да, трудно се ходи с тях по камъните, но пък във водата и особено в мекото дъно се затъва лесно, и после е трудно въобще си намираш обувката. Сандалите на малкия не веднъж бяха погълнати от плаващите пясъци, а маратонките на майка му не издържаха. Препоръката ще е или специални обувки за вода или внимателно без никакви.





Ходихме напред поне няколко километра и поне 3-4 часа, но така и не стигнахме края каньона. Колко е дълъг не стана ясно, но пък че ни очарова и зареди с емоции стана ясно, и то още от началото.

На връщане се срещаха все повече ентусиасти, тръгнали и те да се насладят на този природен феномен, а всички извори и топила бяха вече заети. Все пак за едно финално къпане в най-големия гьол се намери място. Цопваме се в него и сгъваме кърпите.

Е, толкова за това прекрасно място, което със сигурност ще помним дълго. Сега поемаме към следващото, а то от най-южната част на Албания е точно в срещуположната – северната част.

Лошото е че, заради нелепа грешка с въвеждането на една грешна цифра в навигацията се оказахме в… Гърция. Усъмних се още щом видях бариерата на малкия пункт с Мелисопетра, но пък не веднъж в погранични райони се е случвало да излезем за малко от държавата в която сме и после да влезем пак. В случая така стана, но вместо на север ние си пътуваме на юг и връщането стана все по-безсмислено. След една парадна обиколка на гръцките планини се озовахме на пункта в Погони и от там обратно в Албания. Съвсем случайно минахме и покрай отбивката на така известния извор Синьото око (39.917694, 20.179716). Първоначално го бях включил в програмата, но след това размислих и го махнах. Сега обаче съдбата ни доведе тук и кривнах към горния паркинг. Оказа се, че е платен, но не това е най-важното, а че нататък пътя е затворен, седи един пазвантин и връща всички автомобили. Може да се продължи пеш или с някакви тротинетки, които местните находчиво отдават под наем. Предложих го на екипа, но никой не пожела да ходи пеш 2 километра, нито да кара тротинетка. Явно това объркване е промило съзнанието на всички ни и от яд се отказахме. А и този извор не е нещо особено.

Напред пътя се оказа от тесен по-тесен, с много завои, а за наклон да не говорим. Свят ми се зави, докато слезем до морето. На всичкото отгоре взе да се стъмва и ми омръзна да карам. И без това нямам никакъв стимул да го правя. Първото подходящо място, което ни се изпречи на пътя се оказа публичния плаж, кръстен незнайно защо Палермо бийч (40.06237 19.79347). Настанихме се на педя до брега, буквално. Задухът и жегата нямат нищо общо с прохладата на каньона, а и толкова ме беше яд, заради тая грешка с координатите, че се намятахме веднага във вода. Именно тя лекува всички простотии, които човек може да сътвори. Е, и студена бира с по една ципура също върши работа, но не винаги я има. В случая обаче извадихме късмет - рибният ресторант е на метри от нас.



А пък малкия си поръча пица. Луда работа…

[kvp155]

С малко помощ сглобих едно видео от този невероятен каньон, който така ни хареса, че пак ни се ходи. Малко нескопосано стана, но дава представа за мащабите и красотата на това място.


https://youtu.be/uTWlZj3Ytdk

[loveforever]

Голяма забава е било из този канон!
А ... изследователя напълно си заслужава прозвището!
Евала и за родителското спокойствие! Не всеки е способен на подобно нещо.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Нощта премина много тихо, но от жегата почти не мигнах. Станах още по тъмно и пришпорих кемпера на север, този път с верните координати.

Според навигацията сме на около 350 километра от мястото и на около 6 часа. Ама това с времето никога не ни се получава. Все ще се спре за нещо и накрая почти се удвоява. Само ранното или нощно каране ми е близо до тези времена, които за разлика от с кемпера, с кола по-често съвпадат.

След няколко часа каране по тъмно, утрото ме възнагради с прекрасен изглед над събуждащият се Дурас. Харесват ми тези моменти.



Огромен град, който някога посетихме с кемпер в пълната заблуда, че е подходящ за почивка на море. Оказа се, че крайбрежието му е по-зле от на Слънчака – плътна гора от чадъри и веднага зад тях хотели. Всеки хотел е собственик на част от чадърите и така по целия плаж. Свободно място няма или е някъде в самия край, където пък е пълно с боклуци. Морето мътно заради финият си пясък и много плитко, дори и на 100 метра навътре. Но нищо, сега го гледам отвисоко и му се радвам, колко по-различно може да бъде.



След още час пътят се отклони по единствената отсечка, минаваща покрай голямо езеро с неизвестно име. Дори си помислих, че може да е нашето, към което пътуваме, но пък според телевизора пред мен ни остават още само 33 километра, за само… 1:12 часа. Нещо което не е ново предвид постоянно променящия се релеф и многото завои. Новото предстоеше да го разберем, и то е абсолютно разбития път, с на места липсващата изобщо настилка. Да се кара с повече от 10 километра обаче е почти невъзможно при това през всичките тези 33 километра. Отне ни над 2-3 часа да стигнем крайната точка, която дори се оказа невъзможна за спиране. Мястото от Гугъл изглежда паркинг, дори е обозначен, като такъв, но се оказа съвсем друго. Паркинг е, но с ограничено използване, предимно на автомобили с пропуск и шанса дори за момент да се спре на него е невъзможен (42.105164, 19.826175). Тук всъщност пътят свършва и единствения начин да се продължи нататък е с малък ферибот. Това и мислим да правим, но не с кемпера, а само на разходка из кристалните води на езерото Комани. То даже не знам дали е езеро, защото точно зад паркинга зает от коли с пропуски е изградена язовирна стена. По-скоро е язовир попълнен от водите на река Дрин и река Шала, заради която именно сме тук.

След като намерихме място за спиране надолу по пътя аз и малкия се върнахме да проучим условията. Целта ни е да отидем до ето този плаж на р. Шала, до който се стига само с лодка.

(снимките са от мрежата)









Именно заради тези красиви места бихме толкова път и сега крачим към кея, да проверим как става работата.

Първо се минава през малък тунел и след това сме на кея с лодките. Разбира се не престават да ни преследват разни хора с предложения, но най-сигурно винаги си е било директно на пристанището. Там сме след десетина минути и за наше учудване лодки почти няма. Оказа се, че това с красивите плажове било доста по-сложно отколкото си го представях. В смисъл, че не може кой, когато дойде да бъде транспортиран до там, а трябва да се резервира място в корабче от предния ден. После те транспортира там, корабчето стои поне 4 часа на брега, а ние правим, каквото си искаме. На плажа е построено малко заведение, от което може да се купят храна и напитки, има и шезлонги, чадъри и т.н. за приятното изкарване на туристите. Може с малка лодка да се пообиколи наоколо, може и с каяк под наем, с плуване, или пеша… въобще, интересно ми изглеждаше и затова сме тук.

Лошата новина ме прободе като с нож. Трябвало да чакаме до утре сутрин, когато отново тръгвали лодките, сега не може! Да де, но часът е едва 12:00 и така напича, че не знам как ще се издържи изобщо. Дамата в отбора ни категорично отказа да го прави, още повече, че ако останем трябва да чакаме в границите на единствените два паркинга, които са в района. Абсурдно е в този камънак и страшна жега да си го причиним, но пък за такива случаи винаги има вариант…





За всичко по-горе ни разказа един от лодкарите при който се върнахме за по-кратка разходка. Метнахме се на ламаринената му лодка и потеглихме. Таксата винаги е по 25Е на човек, но поне пък лодката му е само за нас.


https://youtu.be/oVEdlhD1EHY

От нашият внезапен гид се разбра и нещо любопитно за езерото: площта му е около 35 кв. км, като в най-широката си част достига до 400 метра. Дълбочината му била около 120 метра, а най-високата вертикална стена е повече от 50 метра. И друго – работел на чужда лодка, не на своя за месечна заплата от 1200 – 1500 евро. Горивото пък е 1.80 евро и въобще, нищо в Албания не е евтино и дори при нас в България цените са по-ниски.





В крайна сметка не отидохме до красивия плаж на река Шала, но пък човекът ни заведе до останките на стара църква. Място отново достъпно само по вода, каквито са всички тук, де.





Приближавайки брега по нищо не изглежда, че там е имало каквото и да било, а пък за някакъв живот, да не говорим. Църкви и манастири обаче са се градили на най-невероятните места, затова и тук не би трябвало да се учудваме.







Кристални води с тъмно син, преливащ се в тъмно зелен цвят. Прохлада, нямаща нищо общо с паркинга отпреди малко. Стръмни скали и множество зеленина. Това е всичко, което ни заобикаля километри напред. Място с право се е превърнало в една от перлите на Албания. Пълно е с туристи, които се извозват с бусчета и после с лодки до тук. Заслужава си да бъде посетено. Сега пиша и вече съжалявам, че не останахме за следващия ден. Не го правете!

Но толкова и за това интересно и загадъчно място. Сега отиваме към следващото, което е оттатък границата – Шкодренското езеро. Лошото е, че ще трябва да се върнем по същите 33 критични километра, но пък друга алтернатива просто няма.

За тези които са решили да дойдат ще кажа, че трябва да паркират на един от двата платени паркинга (42.10358, 19.81851 и 42.10261, 19.81808). На тях може и да се нощува, а може да се резервира и лодка предварително. Цената, както казах е еднаква и винаги е 25Е/човек за лодка от поне 7 човека. Ако не се напълни резервацията се отказва, но това особено в сезона е почти невъзможно. Другият вариант е да се платят 150E за цялата лодка и тогава вярвам лодката ще тръгне и с по-малко пътници.

Досадните 33 километри няма да ги описвам, но ще спомена полезната им страна. Кара се толкова бавно, че зоркият поглед на съпругата ми успя да съзре многото узрели смокини край пътя. Е, нямаше начин да не набере доволно количество и после да ги свари на сладко. Такъв урожай не се пропуска никога, още повече в страната в която този плод изобилства и се среща дори покрай пътя.

Почти към края на досадните километри пътя слезе до сами водите на някакво езеро, което си заплюх още на идване, но тогава бързахме и не спрях да му се насладя. Сега е обратното и от час съм във водите му. Сам, че другите са заети да варят сладкото. И явно съм се позабавил, защото купища туристи с бусове започнаха да се връщат от реката, докато аз се наслаждавам на свободно къпане в тези наистина кристални води. Сладкото е готово и вече можем да продължим към границата с Черна гора. После нощувка в някакво селце, до което ми стигнаха силите и където ни застигна съня.

[kvp155]

Ранно утро е. Тук сме отбелязали няколко места за посещение и разбира се, отново са свързани с вода. Първото е точно пред нас и се казва Шкодренско езеро. Делят си го двете държави Албания и Черна гора, но бреговете именно на Черна гора ми се сториха по-интересни и затова още със ставането ни поехме към едно такова място (42.266382, 19.111085). И не, не е нищо особено, просто крайпътна отбивка. На пръв поглед дори изглежда скучно, но не е така в действителност. Избрали сме го съвсем умишлено и то е заради факта, че точно от него можем да си наемем каяци, с които разходката ни из водите на езерото ще е още по-вълнуваща.
Мястото си има име и то е Kayak rentals Ivan. Баща и син го държат, като и двамата са много точни. Още от България им намерих координатите и синът Иван много отзивчиво ми обясни всички условия. Остана само да дойдем на място и ей ни на, тук сме.

Никой от нас не е карал каяк, но пък изглежда не много трудно.
Майката обичано няма да кара, че от толкова малка лодка ѝ ставало лошо. Аз пък мислех да наемем един двоен, та да греба по-малко, че нали съм вече стар. Малкият обаче е категоричен, че искал да си има свой каяк и да си го управлявал сам. Лошо, ще трябва да греба и аз. Ами добре, така да бъде! Наемането става за 1 час, за 2 часа или за цял ден. В смисъл, че тарифата е такава и тя е: 1 час – 10E, 2 часа – 15Е и цял ден – 20Е. Двоен или троен са с малко по-скъпи, но те вече не ни интересуват. Сега слушаме нещо като инструктаж и после се мятаме по лодките.



Любезните домакини първо ни показват карта на езерото с подходящите маршрути, а после според възможностите ни ни препоръчват най-подходящ. Естествено, като за начинаещи ни препоръчаха един съседен остров, който бил на около час-два в едната посока и това да е. Да де, но освен с карта хората разполагаха и със снимки на местата, и аз си харесах друго – малък остров, на който някога е имало затвор. Сега са само останки, но пък много загадъчно ми се стори и реших да дърпаме натам. Нещо като тукашния Алкатраз. Така го нарече бащата на Иван, именно заради факта, че в каменните му постройки са затваряли убийци и крадци, а по-късно и политически затворници. Според друга версия това е било албанска крепост, в която до последно са се сражавали албанските бойци, бранейки територията си от нашественици. Е, как да не му се прииска на човек да посети такова място...



Мислех си, че да караш каяк не е трудно, но още с качването тая лодка така се разклати, че се обърна и цопнах във водата. Като ме видя бащата на Иван се засмя и предложи да сме карали по-наблизо. Да бе, да, аз цял ден съм си отделил за това приключение, та няма да стигна до някакъв си остров… И отплавахме.



И да, да се кара каяк не е никак трудно. Просто трябваше да посвикна с тясното пространство и с това, че резките движения не са желателни. Не може и да се става за разходки. Качването от вода също ми изглежда трудно, но пък аз вече тръгнах и се надявам да не падам повече.

Слънцето пада под някакъв странен ъгъл или отражението му е такова, че напред в далечината всичко е в мараня. Никакъв остров не се вижда и това след повече от час яко гребане. Накрая съзрях една точка, която съвсем не приличаше на остров, но с приближаването все повече се проясни. Ами остров си е.





По препоръка на бащата на Иван било хубаво до не слизаме на острова, че имало много змии и ако слезем можело да си останем там. Дрън-дрън, слязохме разбира се и го обиколихме целия, но не защото е много интересен, а защото ми втръсна да седя в този каяк. Отделно никой не би пропуснал малко къпане и почивка.





И не знам за змии, но намерихме остатъци от тукашната форма на живот.







Напред пред острова, на само около 40 минути гребане е единствения плаж на това езеро. Бях си го предвидил за посещение с кемпера, та сега се отдава чудесна възможност да го разгледаме отблизо. До плажа има много тесен път, който също трябваше да разгледам, за да знам дали можем да го достъпим с кемпера или не.



Приближавайки забелязвам странна растителност по крайбрежието, характерна за това езеро. Малкия даже погреба малко върху нея, но като се убеди, че скоростта му пада чувствително и всичко става по-трудно, се отказа. Очаквах даже да се заплете в корените и да се обърне, което така и не стана. Да се чуди човек как се научи толкова бързо без никой да го е учил.







Плажът е сравнително малък, със ситни камъчета и естествена сянка в задната си част. Има и някакви хора, вероятно дошли с коли отдалеч. Изглежда спокойно.





Мястото е уединено и достъпът до него става или по вода с лодките за разходка, или с кола, като се обикаля доста през с. Вирпазар и после през с. Годиние. Единствения път се оказа сравнително тесен, но за малки кемпери не е проблем. Води до паркинга на нещо като къща за гости до която има страхотно заведение.







Мястото за евентуално спиране на кемпери е отдалечено на около 100-на метра от плажа и няма никакъв проблем да се пренощува на него, дори и за повече дни (42.22622, 19.12405).

Почивката с къпане и тук е задължителна, че наистина най-трудното нещо от карането на каяк се оказа стоенето на едно място. С всичко друго се свиква, но с това, не. Затова не е лошо по-често да се слиза, ако има къде, разбира се.





А ей това в далечината и в дясно е мостът, по който минахме на идване с кемпера и мястото на Иван и баща му. От там тръгнахме сутринта, и на колко километра е сега от нас ми е трудно да се преценя, но ни отне общо около 3 часа да дойдем до плажа.



Сега поемаме наобратно към устието на река Мурача. Там имало място за гнездене на красиво Фламинго и още някакви птици, на които не запомних имената.

[loveforever]

Много ми харесаха ония нетските снимки. Викам си я колко е хубаво, някой ден може да го посетим, но цялата тая работа с резервацията от предния ден ... хич не ми е по вкуса. А онова с 33-те километра изобщо няма и да го мисля. Такова нещо не може да ми се случи! Просто няма кой да го допусне. Тая година минавахме еднии петдесетина километра по нелош път, просто по-бавен, минавайки с около 50км/ч и още ми ехти в ушите дудненето и нареждането на шофера. Та затова ще си плакна очите само с нетски красоти за тези местенца.
Иначе добре, че сте се поразходили все пак с лодка, а оная работа със смокините ... Ама с такъв кулинар в отбора няма как иначе да бъде.

На случката от следващия ден с каяците доста се посмях, но и се впечатлих как уж без умения пък я какво разстояние при това на съвсем непознато място. Браво!
За плажа обаче си казвам честно - не ми хареса
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Онези снимки от р. Шала в Албания и мен ме впечатлиха и точно те бяха причината да отидем. Разбития път се преглъща за такова място, да не говорим, че до повечето хубави места път изобщо няма и точно това ги е съхранило хубави. Само да не беше това чакане в жегата, което в онзи момент ми се стори неприятно. Сега определено съжалявам, че не останахме някъде в района до следващия ден, защото едва ли ще отидем пак.

А за плажа на Шкодренското езеро, на мен пък много ми хареса. Е, не може да се сравнява с морски плажове, но и не трябва. Съвсем различно е. Все пак района е полупланински и да се намери подобен плаж в езеро си е цяло чудо.

[kvp155]

Мятаме се по каяците, но още щом излязохме от малкото заливче на плажа ни посрещна силен насрещен вятър, който дори вдигна малки вълни. Гребането стана много трудно и малкия постепенно взе да изостава. Спрем ли обаче вятърът веднага ни връща назад. Е, тук може да се каже, че удоволствието свърши и започна една схватка с природата. Поне 2 часа активно гребане ни трябваха да се доберем до плитчините с птиците, но пък там езерото е толкова плитко, че затънахме в плитчините. Нищо, поне стъпихме на краката си, което след такова гребане си е направо почивка за раменете.



Мястото е рай за птиците, които ни допуснаха много близо преди да излетят. И Фламинго видяхме, но те отлетяха първи, без да ми дадат никакъв шанс за снимки. Щото тя тая със снимките се оказа доста трудна работа. За да не се намокрят вещите Иван ни даде една гумирана, противовлажна торба. В нея се слага всичко ценно, като единият ѝ край се навива и после с две катарами се закопчава за дъното. Накрая се връзва някъде за лодката, така че ако се обърна да не замине нанякъде. Е, всичко това трябва по обратен ред да се направи за да стигна до телефона, а през това време някой трябва да ми държи греблото. Та понеже този някой остана на брега сега фламингото отлетя първо и снимки йок.



Да се ходи след дълго управление на каяк се оказа много полезно, не само за мускулите, които иначе не участват в гребането, но и за опознаването на света. Ето така разбрах, че мидите в това езеро се движат по пясъка и оставят дълги дири след себе си.





Скоростта им вероятно не е голяма, но изминатите разстояния са впечатляващи. Ходят си както ние сега, но малко по-бавно, заключи малкият, а аз само кимнах с глава в знак на съгласие.



Връщането ще го направим по плана, който даде бащата на Иван в първия вариант за разходка. Ще гребем срещу течението на река Мурача, която се влива в езерото с два ръкава. Тръгваме по единия и на разклона завиваме наляво по другия. Това е.



А течението е толкова слабо, че дори не се забелязва. Друго обаче се забелязва и то е множеството места за спиране на брега. Това са малки кейчета за лодки зад които често има маса, мивка и дори малък заслон за спане. Местата основно са по единия бряг на реката и могат да се достъпят само по вода. Съдейки по едно такова, зоната е пригодена за нощен риболов, пикник или почивка. Ние пък го използвахме за друго.







Пълно е с такива места, като на някои има и въжета за люлеене над водата и скачане в нея. Явно риболовът не е единственото забавление или пък не кълве много, не знам, но малкият залепна за едно такова въже и едвам го отлепих.



Нататък покрай брега се забелязват два къмпинга и десетки понтони, завързани край реката. Нещо като покрити салове или лодки от онези с широкото дъно, в които има сватбарска маса и фотьойли, и са по-скоро за купони, отколкото за друго. Пълно е с такива и не само на тази река, и не само в тази страна, а в почти всичките плавателни от бивша Югославия.

Места подходящи за нощувка никнат едно след друго и дори вече си избрах няколко. Не знам само дали не е резерват, но ще питам после Иван. И без това денят преваля и така се изморих с това гребане, че за шофиране и дума не искам да чуя.

Най-хубавото нещо се оказаха няколкото речни ресторанта. Изградени са на самия бряг, често дори на понтони. Направени са за такива като нас, които като се изморят и огладнеят като зверове, просто акостират на кея им и влизат да пробват менюто. Така разбрах, че Шкодренският шаран е превъзходен, а порцията е цели 900 гр. И за пореден път се убеждавам, че в Черна гора се сервират огромни порции.



Малкият пък си поръча рибена чорба, която я поднесоха в голям супник с черпак и отделно празна купа. Количество достатъчно да нахрани поне трима. Чорбата не е бистра, а е тъмно червена и гъста. Вкусна беше, но за шарана нямам думи. Ако някога отида пак, знам какво да си поръчам. И разбира се не можахме да си изядем всичко, макар и необядвали.
След такава вечеря обаче на никой не му се гребе повече и това е съвсем логично. Но какво да правим, че тези ресторанти ги правят именно тук. Сега сити и не много доволни се качваме обратно на лодките и продължаваме към втория ръкав. Според Гугъла до крайната точка ни остават повече от 2 часа, но това е само пеша, че с каяк не са преработили още приложението. С него определено трябва да е по-бързо.

Тц, оказа се, че заради почти насрещния вятър по целия втори ръкав, направо си замръкнахме в езерото.



Прибрахме се 20 минути след края на работното време на лодкарите – 19:00 часа, но никой не направи проблем за това. Хората ни чакаха усмихнати и само милата ми съпруга гледаше, като буреносен облак. Е, вече е спокойна, прибрахме се и този път живи и здрави. Е, вярно с откачени раменни стави и болки в китките, но затова пък сега се къпя и право към набелязаното за нощувка място. Оказа се, че там не било резерват и нямало проблем да се спи. А и е на само 5 километра от нас (42.28609, 19.15424).

[kvp155]

И едно кратко видео от деня


https://youtu.be/vEQVQZ7OX4o